Мелъри Стивънс
Цената на щастието (10)

Глава девета

Мислех си, че след сцената с Дани пред конюшнята всичко ще е наред. Знаех, че Пени и останалите момичета, ще бъдат шокирани, че съм предпочела приятелството на Дани пред тяхното, но от друга страна нямаше да им навреди ако им смачкам малко фасона. Освен това бяха толкова егоцентрични, че едва ли това щеше да ги разстрои за дълго. Нямах представа обаче колко съм ги раздразнила, докато не започнаха да се случват разни странни работи.

Първо не можах да намеря кофата си за вода, а после и чесалата ми изчезнаха. И, естествено, те се държаха като че не съществувам. Минаваха покрай мен и не ми казваха дори едно „здравей“.

— Искаш ли да им кажа нещо? — попита Дани един ден, когато най-неочаквано открихме чесалата, заровени в купчина сено.

— Струва ли си? — попитах небрежно.

— Джулия — каза Дани и взе ръката ми, — не е в това работата и ти го знаеш.

Веднага станах сериозна.

— Виж, Дани, скоро ще им писне. А и не можем да докажем, че те са го направили.

— Точно така! — изсумтя Дани. — Конете са го направили в знак на протест срещу качеството на сеното — каза саркастично.

Разсмях се.

— Разбираш какво искам да кажа. Карай да върви. — Толкова бях щастлива от отношенията си с Дани, че просто нямах време да се огорчавам. А заради тези момичета определено не си струваше човек да се натъжава.

Всъщност беше ми по-неприятно заради Сюзън, отколкото заради самата мен. В края на краищата аз си имах Дани, и макар че Сюзън имаше мен, това бе само за още няколко седмици. В края на лятото, когато отидех в колежа, тя щеше да остане в Парксайд, това свърталище на богаташки и снобки.

Макар че бях много щастлива с Дани, непрекъснато се тревожех за Мираж. Ден-два беше добре, после отново започваше да куца. Бучката уж поспадаше малко, после изведнъж се издуваше и ставаше пак толкова голяма, колкото преди. Опитах всички домашни церове, които знаех. Вече беше време да повикам ветеринар.

Бях си спестила малко пари от дрехите за училище, но скоро разбрах, че щяха да ми стигнат единствено да повикам ветеринаря на конюшнята, д-р Новеград.

Вече повече от двайсет години д-р Новеград бе домашният ветеринар на конюшнята. По време на лятната смяна на лагера по езда той изнасяше лекции един път седмично. Показваше на учениците как да хранят и да се грижат правилно за конете и как да им оказват елементарна първа помощ.

Беше прочут с прямотата си и безцеремонните си маниери — както по отношение на конете, така и към собствениците им. Винаги повтаряше, че макар да лекува конете, обикновено собствениците са тези, които като че ли повече се нуждаят от лечение.

Д-р Новеград направи с Мираж същото като Дани и аз преди това. Той накара коня да повърви в тръс, за да провери колко куца, и предложи да бинтоваме крака и всичко останало. После реши да му направи лабораторни изследвания и рентгенова снимка.

Трябваше да чакаме два дни за резултатите. Не ще и дума, че това бяха двата най-дълги дни в живота ми. Дани се опитваше да ме разсейва, като ме караше да отгатна какво е намислил за специалната ни среща, която бе запланувал за петъчната вечер на купона. Не ми казваше нито какво ще правим, нито къде ще ходим. Непрекъснато си шушукаха и се кикотеха със Сюзън зад гърба ми, като двама истински съзаклятници.

Един следобед Пени и Лаура нарочно си говореха високо за купона, за да мога да ги чуя. С Дани бяхме в бокса на Мираж. Той все повече се дразнеше от държанието им и най-накрая не издържа и извика:

— Джулия, имам страхотна идея за срещата ни за вечерта на фарса на Пени.

— Дани — започнах аз, — достатъчно е, че сме заедно. Не ми трябва…

— Хей — прекъсна ме той, — кой организира тази вечер? Ти или аз?

— Ти — отвърнах.

— Точно така. Не го забравяй! — Той се наведе и ме целуна. — Освен това имаме нещо важно да празнуваме.

— Какво?

Дани се хвана театрално за сърцето.

— Обиден съм — каза той престорено обиден.

— Така ли? За какво?

— Не мога да повярвам, че не се сещаш.

— Дани!

Сграбчи ме и ме завъртя във валсова стъпка под звуците на въображаема музика.

— Празнуваме за нас самите! Не си ли струва?

— Ами…

— Стига толкова приказки — каза дяволито и пак ме целуна.

И да исках не можех да споря повече, защото устата ми бе заета.

Колкото и да се радвах и ценях опитите на Дани да ми отвлече вниманието, все пак исках да прекарвам колкото се може повече време с Мираж.

Той не куцаше, ако не слагах никаква тежест върху гърба му, затова само му премятах оглавника и го водех до парка. Разхождах го малко по алеята за ездачи и после, пренебрегвайки всички разпоредби на Комисията по градските паркове, го повеждах към красивата потънала в зеленина ливада на север от Парксайд.

Малко поточе лъкатушеше през нея, а по бреговете му цъфтяха диви цветя. Беше невероятно тихо и спокойно. Звучи странно, но съм сигурна, че тук Мираж се чувстваше по-добре.

В деня, в който трябваше да излязат резултатите от пробите на Мираж, аз го изведох на дълга следобедна разходка.

Сюзън и Дани пожелаха да дойдат с мен, но ми трябваше малко „пълноценно време“ с най-стария ми приятел. Обичах Сюзън като сестра и мислех, че се влюбвам в Дани, но всичко това малко ме плашеше. Исках да стъпя здраво в тази единствена действителност, в която безрезервно вярвах през всичките тези години: действителността, която ми предлагаше Мираж — единственият, който винаги и предано е бил до мен.

Отидохме на малката ливада и поседяхме там около два часа. Всъщност, аз седях, докато Мираж пасеше.

Вълшебно изживяване е да наблюдаваш един кон просто като кон, а не като домашен галеник или като пони за шоу. Мираж е истински красавец, чудо на природата. Той си пасеше спокойно, пийваше си вода от поточето и през около половин час идваше да си потърка носа в мен. Не правеше нищо изключително, но всяко негово движение беше безкрайно елегантно. Този следобед бе почти идеален.

За съжаление обаче, дълбоко в съзнанието ми се таеше мисълта, че когато се върнем в конюшнята, г-н Новеград ще ни чака с новини. Достатъчно дълго се бях занимавала с коне, за да мога да отгатна, че новините нямаше да са хубави.

Дани ме очакваше, когато се върнахме в Парксайд. Нали знаете как започват кошмарите, онази част от съня преди чудовището да се е появило или ужасните работи да започнат да се случват, онези мигове, когато будното ти съзнание крещи предупредително „Събуди се!“. Е, така се чувствах, когато влязох в бокса на Мираж. Всъщност, вече бях свикнала с усещането, че едва ли не всеки момент може да се случи нещо ужасно. По-скоро се опитвах да приема мисълта, че не е задължително изненадите да са винаги лоши. В крайна сметка, фактът, че бях с Дани беше един непознат за мен елемент, но започвах да се уча да му имам доверие и знаех, че всичко ще е наред — даже повече от наред, направо чудесно.

Сюзън и Дани бяха изчистили бокса, така че Мираж го очакваше чисто сено, прясна вода и пълна кофа с моркови. Даже бяха подредили всичките му принадлежности на поличката. Всичко изглеждаше прекалено спретнато и подредено.

— Обзалагам се, че вие сте свършили всичко това — казах аз и прокарах ръка по блестящата юзда. Даже бяха излъскали мундщука му. — Не трябваше.

Истината беше, че ме полазиха студени тръпки. Продължаваше да ме преследва мисълта, че само ако можех да се събудя всичко ще е наред и кошмарът няма да започне. Мираж ще е здрав, лятото точно ще започва и дори баща ми може да е още с нас. Единственото нещо в тази фантазия, което не ми харесваше бе, че Дани може би нямаше да го има в този толкова идеален свят. Усещах, че щастието ми прекалено много започваше да зависи от него.

— Здравата се потрудихме, но сме готови на всичко за Мираж. — Фалшивата веселост на Дани бе очевидна.

— Да, нали знаеш, че и ние обичаме Мираж — вметна Сюзън. — Освен това, хубаво ще е всичко да е като ново щом си стъпи на краката. Нали, Дани?

Опитах се да се усмихна само за да не я разочаровам. Мислех, че се справям добре, но явно Дани не бе много убеден от моята игра.

— Да не те боли стомаха? — попита той. — Изведнъж направи много смешно физиономия. Да не те мъчат газове?

— Няма ми нищо — казах аз и му обърнах гръб. Ама че мъже!

Нервно крачехме напред-назад из бокса, когато дойде д-р Новеград.

— Здравей, народе — поздрави ни тихо.

Всички стояхме, мълчахме и го гледахме.

— Хмм. Изглежда имам четирима пациенти днес. — Опита се да се усмихне, надявайки се сигурно, че и ние ще му се усмихнем в отговор. Не бях единствената, която с всяка измината секунда ставаше все по-уплашена.

Дани се приближи до мен и ме прегърна през рамо, когато д-р Новеград се прокашля, преди да заговори. Вече не се усмихваше.

— Добре — каза той, — ето как стоят нещата и ще говоря без заобикалки. Положението е сериозно. Мираж има костна саркома.

Погледнах към Сюзън за помощ, но бе ясно, че и тя няма представа какво означава това. Не се уплаших истински докато не вдигнах поглед към Дани. Беше пребледнял като смъртник, а в очите му се събираха сълзи. Очевидно той бе разбрал диагнозата на д-р Новеград.

— Ъ, какво е това? — гласът ми излезе като шепот.

Почувствах как Дани стисна по-силно рамото ми.

Д-р Новеград погледна Дани. Дани си пое дълбоко дъх и ме завъртя така, че да може да ме гледа право в очите.

— Джулия, това е рак. Мираж има злокачествен тумор на костите.

Освободих се от прегръдката на Дани и се обърнах към д-р Новеград.

— Не — казах му аз. Това, което казваше, не можеше да е вярно. Бях напълно вцепенена. — Не може да е това. Не може да сте сигурен. Не сте направили достатъчно изследвания — твърдях аз. — Сигурно грешите.

Д-р Новеград поклати глава.

— Джулия, съжалявам. Мога да направя още тестове, но резултатът няма да е по-различен. Мираж има злокачествен тумор. Операцията, която вероятно няма да е успешна, ще струва хиляди долари — каза много внимателно. — Моето медицинско становище е, че вече е твърде късно да му помогнем.

Едва чувах какво говори — ушите му бучаха толкова силно.

— Джулия. — Гласът на д-р Новеград достигна до мен като че от стотици километри. — Мираж не се чувства добре, а колкото повече се влошават нещата, толкова повече ще се засилват болките му. Препоръчвам ти да го отпишеш и да позволиш да го приспят. При дадените обстоятелства това е най-доброто, което можеш да направиш.

Все още не можех да повярвам. Подобно чувство бях изпитала сутринта, когато татко ни напусна. Това ужасно, страшно чувство, че потъваш и че нещата се изплъзват от контрола ти. Чувството, че никога нищо няма да бъде същото.

Струва ми се даже, че тези първи мигове в бокса на Мираж бяха по-лоши от развода. Този път трябваше да се вземе страшно, съдбоносно решение, и то от мен.

Когато татко си отиде, изпитах странно облекчение. Той и мама се караха от месеци, а може би от години. Макар че тогава не знаех какво е направил, за да я ядоса толкова много, поне имах някого, нещо, върху което да стоваря гнева си. Не беше честно това, което казваше д-р Новеград. Звучеше ми като някаква приумица, дошла изневиделица. Просто не знаех как да се справя.

Кръвта нахлу в главата ми. Не чувах и не виждах какво става около мен. Смътно усещах, че Сюзън е хванала ръката ми, че Дани ме прегръща силно за раменете. Виждах като през мъгла загриженото лице на д-р Новеград, но като че ли всичко се случваше на някой друг.

Имах чувството, че ако не се махна от това място и от всички, ще припадна. По-късно щеше да има достатъчно време да поговоря с всички. После щяха да ме утешават.

Спомням си, че се освободих от ръката на Дани и се усмихнах на доктора. По-късно Сюзън ми каза, че това е била най-страшната усмивка, която е виждала някога, освен във филмите на ужасите. Имам смътен спомен, че благодарих на д-р Новеград за усилията. Казах на Дани, че ще се видим, когато дойде да ме вземе в седем вечерта. Не помня нищо друго, освен че стоях на тротоара пред Парксайд и вдишвах дълбоко горещия августовски въздух.

Затичах се. Бягах от всичко и всички… от Парксайд, от Мираж, от Дани, от Сюзън, и най-вече от истината и от ужасното решение, което трябваше да взема решение, което зависеше само от мен.

За нещастие поговорката гласи, че „колкото и да бързаш, от себе си не можеш да избягаш“. Колкото и бързо да тичах, спасение нямаше. Не можех да се скрия от себе си.