Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hawaiian Love Match, ???? (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Миглена Попова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,9 (× 16гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- an8(2011)
- Разпознаване и корекция
- МаяК(2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2014)
Издание:
Мелиса Андерсън. Под южното небе на Хавай
Американска. Първо издание
ИК „Слово“, Велико Търново, 1994
Редактор: Йордан Дачев
ISBN: 954-439-225-4
История
- —Добавяне
VII
Ванеса донесе папката с документи и се задълбочи в работа на терасата. Не можа да остане дълго там, защото вятърът се усилваше. Той разпиля книжата, разроши косите й и пръсна пясък в лицето й. Тя погледна угрижено към морето. Клив не се виждаше никакъв. „Лудост е да плува в такова време, жалко, че не успях да го разубедя.“
Събра си нещата и влезе вътре. Опита да дръпне стъклената плъзгаща се врата, за да не нахлуе пясък и в стаите. Изведнъж силна гръмотевица разцепи въздуха и я изпълни с ужас. Бързо затвори вратата, сложи папката на масата и се отпусна в креслото. Скоро тревогата за Клив я накара да отиде до прозореца, откъдето се виждаше плажът. Застина от страх — ярки светкавици прорязваха надвисналите облаци. Морето беше само една сива, бушуваща маса. Ураганен вихър бучеше по плажа, вдигайки пясък и листа във въздуха, а също и дрехите на Клив, сякаш бяха от хартия.
Ужас скова сърцето й, дланите й овлажняха от напрежение. „Защо не се появява Клив?“ Невъзможно бе да оцелее в този ад, ако не бе излязъл все още. Нервно триеше ръце и хапеше долната си устна. Умолително зашепна молитви към небето и призова всички светии на помощ.
Изведнъж й се стори, че чува вик в тътена на бурята. Кръвта застина в жилите й. „Какво да правя, ако Клив е в беда?“ Самата тя не плуваше добре и едва ли щеше да му е от полза.
Спря да диша и се ослуша. Ето пак, някой викаше! Изтича на терасата с разтреперани крака. Взира се дълго, но безрезултатно. Вятърът я шибаше в лицето, докато в очите й се появиха сълзи. Викът отново процепи въздуха, но това сякаш не беше Клив, а глас на жена. Не можеше да бъде сигурна при свистенето на бурята и рева на вихрените вълни.
Навлече якето си и тичешком слезе по стъпалата. Долу в гаража висяха различни спасителни съоръжения. За лодката не можеше и да се мисли при това вълнение. Грабна спасителния пояс и въжето и хукна към плажа. Едва успяваше да се пребори със силния вятър. Святкаше и гърмеше така страховито, сякаш идеше краят на света. Едри капки дъжд заваляха. Ванеса си пожела да е в офиса си в Сан Франциско или в уютната къщичка на леля Маги. Опасността от земетресение винаги я ужасяваше, когато бе там, но сега й се струваше нищожна в сравнение с този ад. Беше на косъм от истерията — страхът за Клив и съзнанието за пълната безпомощност я влудяваха. Тичаше по плажа, като изгубено дете и се взираше в морето. Самообладанието я напусна, краката й отказваха да я слушат. „Най-добре е да потърся помощ — мислеше трескаво. — Телефон няма, но мога да отида до съседната къща. О, боже, само да не бъде твърде късно!“
Внезапно забеляза две тъмни точки, които ту се появяваха, ту се скриваха сред белите гриви на вълните.
— О, мили боже! — извика и побягна в тази посока.
„Клив! Кой ли е с него?“
Или тези черни точки въобще не бяха човешки глави?
Секунди по-късно разпозна Клив, който й махаше и викаше нещо. Явно се бе решил на почти сигурно самоубийство, за да спаси някого.
Без да губи време, Ванеса изтича към вълните, надвишаващи човешки бой и хвърли спасителния пояс, докъдето й стигаха силите. За щастие, вятърът го отнесе още по-навътре. Последни напъни и Клив го хвана в ръце. Ванеса задърпа въжето с неимоверни усилия. Бавно, но сигурно Клив се приближаваше към брега. Когато му останаха само няколко метра, тя видя, че влачеше момиче, изпаднало в безсъзнание. Или непознатата с дълга черна коса бе мъртва? Макар да ставаше дума за човешки живот, Ванеса усети неприязън към нея.
— Клив, добре ли си? — извика, стискайки здраво въжето.
— Аз — да, но това момиче тук… На няколко пъти я бях отписал, но сега вече се надявам, че ще оцелее. — Той също се опитваше да надвика вятъра.
Ванеса искаше да разбере много неща, но сега не бе време за това. Помогна на Клив да сложат момичето на пясъка. Той започна да изкарва водата от дробовете й и — за тяхно облекчение — успешно. Ванеса наблюдаваше девойката със смесени чувства. Беше типична хавайка — около осемнайсетгодишна, с дълга черна коса и безупречна фигура, в малки черни бикини. „Какво ли е търсила в бурята на пустия бряг?“ — питаше се мислено.
— Изглежда не е нагълтала много вода — отбеляза Клив и се изправи.
Изглеждаше съвсем изтощен и съсипан. Усмихна й се едва-едва и започна да събира разпилените си по плажа дрехи.
— Какво ще правиш сега? — попита тя.
В този момент момичето отвори очи — почти черни и необятно дълбоки, със странен израз на учудване и безпаметност. Опита да се изправи и Клив, забелязал усилията й, се доближи и й помогна.
Ванеса наблюдаваше сцената с мъчителна ревност, за която сама се ненавиждаше. Ставаше въпрос за спасяването на човешки живот.
— Как се чувстваш сега? — попита Клив хавайката угрижено. — Ще можеш ли да станеш и да се придвижиш до онази къща, като те подкрепяме?
Девойката не отговори, а само го гледаше. На Ванеса й се стори, че различава прехласване в погледа й. „Сигурно си внушавам, та тя още не е дошла на себе си.“
— Ела, Ванеса, да я заведем вкъщи. Трепери от студ, трябва да я облечем топло.
Изведнъж непознатата започна да ридае ужасно. От устата й се изсипа порой от хавайски думи.
Двамата се спогледаха и поклатиха безпомощно глави.
— Не говориш ли английски? Ние не разбираме твоя език — каза Клив.
— Останалите… в лодката… — промълви тя на английски и отпусна отново глава в несвяст.
Ванеса погледна Клив и пребледня.
— Мили боже… — успя само да промълви потресена.
Около тях бурята все още вилнееше. Чудесното лазурно море се бе превърнало в ръмжащо чудовище, което поглъща всичко. Вече не святкаше и не гърмеше така страховито, но затова път валеше като из ведро.
— Ако наистина има още някой сред вълните, на него вече не му е нужна помощ — каза Клив пресипнало. Наведе се и взе девойката на ръце. — Хайде, Ванеса, поне нея спасихме.
— Мислиш ли, че ще оживее? — попита тя, като го гледаше със спасителния пояс в ръка.
— Почти съм сигурен. Първо да я заведем вкъщи и да я увием в топли завивки, а когато този проливен дъжд понамалее, ще я откараме в болницата.
Ванеса въздъхна отчаяно.
— Каква злокобна вечер. Трябва да извикаме помощ, ако има още някой с лодка в морето.
— Скъпа, наоколо няма нито къщи, нито телефон. Знам, че е ужасно, но в момента не можем да направим нищо. Не можем да караме колата в дъжда, още повече по пясъка. Нека изправим първо това момиче на крака, това все пак е нещо.
Влязоха в къщата през предния вход. Клив едва намери сили да изкачи стълбите към терасата с момичето на ръце.
Когато я сложи на дивана в дневната, Ванеса изведнъж забеляза кръв по косата й.
— О, боже, тя има рана на главата — извика уплашено, — видя ли? Всичко е в кръв.
— По дяволите, състоянието й е по-лошо, отколкото ми се струваше. — Той опипа главата на хавайката и се обърна към Ванеса. — Ще донесеш ли аптечката за първа помощ от колата? Трябва да я намажем с антибиотична паста и да почистим раната, за да не стане инфекция.
Когато Ванеса се върна, Клив вече беше увил момичето в одеяла.
— Благодаря ти. — Прибра настрани гарвановочерната му коса и намаза раната. — Може би лодката, за която говореше преди малко се е преобърнала и е ударила главата й — предположи той.
Ванеса взе тубичката с пастата и я затвори.
— Как я откри всъщност? Бях изплашена до смърт, като не се върна, струваше ми се, че е изтекла цяла вечност.
Клив стисна ръката й и я погледна виновно.
— Съжалявам, че те накарах да се тревожиш, скъпа. Не биваше да плувам при това време, но сякаш беше божия промисъл. Ако бях си останал вкъщи, това момиче нямаше да живее повече.
Въздъхна и отметна уморено мокрите кичури от лицето си.
— И аз не знам, откъде се появи. В един момент чух вик за помощ и се отправих натам. Видях да се подава една глава сред вълните и вече не мислех, а само действах. Останалото го знаеш. — Клив се усмихна слабо. — А ти ми разкажи сега, какво те накара да отидеш на брега със спасителния пояс. Наистина ли се страхуваше, че нещо ще ми се случи?
— Няма нужда да ми се присмиваш — промърмори Ванеса. — Със сигурност не бе най-разумното нещо на света да стоя тук в бурята и да те чакам да се върнеш. Изтичах до прозореца, за да видя дали идваш и тогава чух тези викове.
Ванеса хвърли поглед към неподвижното тяло на хавайката и изпита странното усещане, че момичето ги бе наблюдавало и сега бързо бе затворило очи. Но това вероятно беше самовнушение.
— За всеки случай грабнах спасителния пояс и въжето и изтичах с тях на брега. После… е, да — усмихна се тя, — останалото го знаеш.
Клив се наведе и бързо я целуна.
— Благодаря ти, мой малък, смел ангел — каза той ласкаво и погледна през прозореца — дъждът беше понамалял. — Мисля, че вече можем да тръгваме. Колкото по-бързо малката получи лекарска помощ, толкова по-добре.
Ванеса изпита облекчение при думите му. Раната на главата й я безпокоеше.
— Сега Клив, само да сменя тези мокри дрехи, пълни с пясък с нещо по-топло и сухо.
Изтича в спалнята, извади чисто бельо, дънки и пуловер от гардероба и набързо си взе душ, преди да се облече. Върза косата си на опашка — нямаше време да я суши. Случайно погледна през прозореца, обърнат в противоположна на брега посока. Очите й се разшириха от ужас и уплаха. Едно доста дълго отклонение към улицата минаваше през палмова гора и над рекичка. Но там, където днес следобед се намираше малкото мостче без перила, сега гъргореха кафяви водни маси и сливаха пътя. Тук-таме от водата стърчаха остатъци от моста.
— Клив! — Ванеса хукна по стъпалата надолу. — Клив, отрязани сме от улицата! — извика, останала без дъх. — Поройният дъжд е срутил нашето мостче.
Той тъкмо излизаше от банята на долния етаж. Беше се измил и преоблякъл в черни дънки и черно поло. С тези дрехи изглеждаше винаги много мъжествен, но днес те само подчертаваха бледото му лице.
— Мостът е срутен? О, боже мой! — възкликна.
— Какво ще правим сега? — проплака Ванеса.
— Без телефон, без възможност да излезем с колата, само с едно наранено момиче в безсъзнание в къщата — направо грандиозно.
Клив я прегърна и я погали успокоително по косата.
— Не се отчайвай, скъпа, ще измислим нещо.
— Какво ще измислим? Може би да гребем с лодката до Лахайна в тези вълни? Или да преплуваме през бурната река до улицата и пеш да стигнем до мястото. Но това ще продължи най-малко три дена.
— Шшшт — успокои я той. — В момента не мога да направя нито едно от двете, но със сигурност няма да ни е необходимо толкова време, за да стигнем до Лахайна.
— Но доста часове — въздъхна Ванеса отчаяно.
Тя отпусна за миг глава на рамото му, после развърза опашката си и разтърси мократа си коса.
— Ела с мен и виж сам.
След минути двамата стояха на прозореца в спалнята и гледаха към мястото, където доскоро имаше мост.
— Дяволска работа — изплъзна се от устата на Клив, при вида на пенещите се кафяви порои. — Все пак по-късно ще опитам да премина реката и да се добера до улицата, а там ще чакам да мине кола.
— В това време? Сигурно ще се наложи да чакаш дълго, а и скоро съвсем ще се стъмни. По-добре да почакаме, докато рано сутринта някой ни потърси.
Той я последва надолу по стъпалата.
— Кой ще се сети да ни потърси? Трябва сами да измислим нещо, за да ни забележат. Иначе докато разберат, че ни няма, може да минат дни.
— Строителите — подсети го Ванеса. — Ако утре не бъда там навреме, Джери сигурно ще изпрати група да ме търси. Всички знаят къде живеем.
— Джери? Кой е Джери? — попита Клив, като сбръчка чело.
— Любезният младеж с тъмните къдрици — обясни тя, — студент по архитектура в Хонолулу, разказвах ти за него.
— Ах, да. Щом така мислиш.
Гласът му прозвуча хладно и Ванеса се ядоса. Как можеше да е толкова ревнив? Но трябваше да признае пред себе си, че не е по-добра от него, дори и по-лоша — ревнуваше го от една полумъртва девойка.
Двамата влязоха в дневната, за да нагледат пациентката си. Момичето все още бе със затворени очи и явно излизаше от унеса си, защото се въртеше неспокойно.
— Чай — каза Клив. — Един горещ чай ще бъде най-доброто, когато дойде на себе си.
Ванеса влезе мълчешком в кухнята, за да кипне вода. Безизходната ситуация разстройваше нервите й. Какво щяха да направят, ако хавайката се почувстваше по-зле? „Дали все пак да не опитаме да извикаме помощ?“
— Как е тя? — попита, като се върна в дневната с кана чай в ръка.
— Без промяна. Раната на главата й сега изглежда безобидна и не кърви повече.
Ванеса погледна бледото красиво лице на младото момиче.
— Мислех, че е дошла в съзнание.
— Аз също, но тя само отвори очи за миг и отново се унесе. Предполагам, че има сътресение на мозъка.
Ванеса сложи таблата на масата и въздъхна.
— И ние се надяваме да я върнем към живот с чай. Тя трябва да е в болница, това е сигурно.
Клив седна във фотьойла и запали цигара.
— Само не се отчайвай, скъпа. Ще изкараме някак тази нощ. И ако твоят Джери утре рано усети липсата ти и му хрумне случайно гениалната идея да ни потърси, всичко ще се оправи.
Искаше да го поправи и да му каже, че не е „нейният“ Джери, но после се отказа. Сега не бе най-удачното време да обяснява на Клив, че подмятането му е детинско.
— Утре в седем часа един от нас трябва да е горе, до разрушения мост, ако дойде някой на помощ — предложи тя делово. — Момичето може да се откара с лодка.
— Добра идея — кимна Клив. — Аз ще бъда пръв, а след час ти можеш да ме смениш, ако още не е дошъл никой.
Ванеса наля чай на Клив и на себе си и добави по глътка бренди в чашите. Сега това бе идеалното питие. Бурята се беше почти разнесла и вятърът бе утихнал, но навън все още беше много навъсено и студено.
— Имаш ли представа коя е тя? Не си ли я виждал и преди? — попита Ванеса.
Клив погледна още веднъж лицето на момичето замислено и поклати глава.
— Не, когато я извадих от водата, вече беше в безсъзнание. Във всеки случай не е тукашна.
Стана и сложи ръка на челото й.
— Според мен няма температура. Но все пак ще е добре да дежурим тази нощ при нея.
— Аз ще остана, не се безпокой — каза бързо Ванеса.
В никакъв случай не искаше да го остави сам с хавайката през нощта.
— Ти си изтощен и е по-добре да си починеш.
Той й хвърли поглед, с който сякаш четеше мислите й.
„Дали се досеща?“
— Тя трепери — забеляза Клив, — вероятно е измръзнала. Трябва да й съблечем мокрия бански.
— Да, разбира се — отвърна Ванеса сърдито.
Разбираше, че има право, но нямаше нужда той да присъства, докато я съблича!
— Ще свърша тази работа сама — рече настойчиво. — Иначе може да се разсърди, че е била разголена пред очите на чужд мъж. Трябва да се съобразим с чувството й за свян.
Клив се ухили и думите й сякаш преминаха от едното му ухо в другото.
— Хайде, не се навъртай тук сега! — скара му се тя. — Върви по-добре горе в спалнята и донеси дебелия спален чувал от гардероба. Това одеяло едва ли ще я стопли.
Вилата бе обзаведена за четири човека и имаше достатъчно одеяла и спални чували. Клив излезе, а Ванеса свали през това време мокрите бикини на момичето и я преоблече в сухи дрехи. Нужно бе да се предприеме нещо бързо, защото измръзването можеше да се окаже опасно за живота й. Уви я отново. Когато прибираше отпуснатата й ръка под одеялото, забеляза на китката й тъпка златна верижка с плочка, върху която бе гравирано „Мелинда“. Най-вероятно това бе името на девойката.
— Свърши ли вече? — попита Клив, като хвърли едно око на черните бикини на пода. Подаде спалния чувал на Ванеса и погледна безжизненото тяло. — Как е?
— Леденостудена — отвърна му тя загрижено. — Трудно ще я спасим, ако не се затопли.
— Лоша работа. Знаеш ли какво сме учили в курсовете за спасяване на хора по време на природни бедствия?
Ванеса стисна устни. Досети се, какво ще последва. Самата тя бе посещавала такъв курс и добре бе запомнила: „Ако някой е измръзнал и това застрашава живота му, трябва бързо да бъде затоплен от друго човешко тяло“. Това беше най-добрият и ефикасен начин — във всеки случай по-добър от пухените завивки и одеялата.
— Знам, скъпи, и точно това ще направя през нощта.
Клив повдигна вежди озадачен, но не каза нищо, а й помогна да напъха момичето в спалния чувал.
— Впрочем, тя се казва Мелинда. Името й е написано върху верижката на ръката й.
— Хубаво име — отбеляза той.
— Дали не бихме могли да й дадем чай с бренди? Много е важно да се затопли вътрешно.
— Можем да опитаме. Дано скоро дойде в съзнание.
Клив стана, отиде до бюрото и измъкна от чекмеджето един бинокъл.
— Сега пък какво намисли? — попита Ванеса.
— Навън като че ли просветна и морето се поуспокои. Искам да видя има ли следи от лодка.
Едва сега тя си спомни, че там сред вълните приятелите на Мелинда бяха намерили гибелта си.
— Господи, какъв ужас. — Сякаш буца заседна в гърлото й. — Само като си представя, че в ревящото море някой вика отчаяно за помощ и очаква ръката, която ще го спаси. А ние стоим тук и не можем да направим нищо!
Клив свали бинокъла от очите си и се обърна към нея.
— Ванеса — прозвуча сериозният му глас, — моля те, не се измъчвай с такива представи. Не можем да направим нищо повече. Ако Мелинда наистина е била в лодката с много хора, отдавна вече всички са на дъното. Не чух други викове, освен нейния и не видях нищо наоколо, макар че се оглеждах внимателно, понеже се чудех откъде се появи бедното момиче.
— Въпреки всичко мисълта за това ме ужасява — отвърна Ванеса потиснато.
Той се приближи и я взе в обятията си.
— Възможно е и останалите да са спасени, но на друго място. Брегът към Кахулой е доста по-населен. — Целуна я последователно по челото, по носа и по устните. — Престани да се тормозиш, скъпа. Ще изтичам още веднъж до плажа и после си лягаме.
— Добре — рече тя тихо. — Ще се промъкна през това време при Мелинда в спалния чувал. Дано да я затопля и да не замръзна самата аз.
Клив излезе, а Ванеса се приготви за нощта и се мушна при хавайката. Наложи се да остави чувала отворен — беше твърде тесен за двете, — но метна отгоре още едно одеяло.
Момичето все още бе леденостудено. Тя се разтревожи не на шега. „Ами ако не преживее нощта?“ Около минута я занимаваше мисълта да помоли Клив да легне до него, но после я отхвърли.
Стресна се като видя, че се връща откъм терасата. Навън отново беше станало съвсем тъмно. Нахлу студен въздух.
— Е? — гласът й издаваше напрежение. — Откри ли нещо?
Клив прибра бинокъла отново в чекмеджето и поклати глава.
— Нищо. Ни най-малка следа. — Усмихна се окуражително той. — Сигурно са спасили хората и са прибрали лодката. Как е нашата пациентка?
Ванеса повдигна рамене.
— На няколко пъти леко се помръдна, иначе няма промяна. Мислиш ли, че можем да й дадем още малко чай?
— Да опитаме.
Докато тя подкрепяше главата на девойката, Клив се опитваше да влее живителната течност в устата й. С облекчение видяха, че макар и с мъка преглъща горещата напитка. След това бавно отвори очи и погледна Клив.
— Как се чувстваш? — попита я той пресипнало. — Изпий от чая колкото можеш, за да се затоплиш.
Хавайката не отговори нищо, само го гледаше с нямо възхищение. Без да сваля поглед от очите му, изпи няколко глътки, после се отпусна с въздишка и отново се унесе.
Ванеса и Клив се спогледаха.
— Може би все пак не е толкова зле. Изглежда само леко замаяна от мозъчното сътресение. Утре сутринта със сигурност ще е по-добре.
Ванеса се поуспокои, обви доверчиво ръце около врата му и го целуна.
— Лека нощ, Клив. До утре.
— Лека нощ, мила.
Тя включи малката лампа на шкафчето за през нощта. И бездруго нямаше да може да заспи. Чувалът бе твърде тесен и неудобен за двама, а и тревогата за Мелинда нямаше да я остави да затвори очи.
По едно време задряма, но скоро се пробуди, понеже бе станало непоносимо горещо. Махна одеялото от себе си и смъкна малко ципа на спалния чувал. В първия момент не можеше да се опомни къде се намира, но после си спомни вчерашните събития. Усети главата на Мелинда до себе си. „Добре поне, че няма вече опасност да умре от измръзване.“ Чувстваше младото й тяло до себе си. Челото й не пареше, температурата бе спаднала.
Внезапно девойката простена. Сгуши се във Ванеса и я обгърна с ръката си.
— Клив — прошепнаха устните й, — колко е хубаво, че съм отново в прегръдките ти.
Ръката й падна отново безпомощно. Мелинда обърна глава и въздъхна тихо.
Ванеса остана вцепенена. Сънувала ли бе? Или това момиче наистина беше споменало името на Клив. Може би имаше приятел със същото име?
Мислите се объркаха в главата й. Казаното от Мелинда й подейства като шок.
„Клив… колко е хубаво, че съм отново в прегръдките ти.“
Сякаш отново и отново чуваше натрапчиво тези думи през останалите часове на нощта. Измъчваше я ревност. Трезвият разум не й помогна. Колкото и да се опитваше да си внуши, че е недоразумение, толкова повече се убеждаваше, че Клив познава момичето. Дори много добре!
Това беше най-кошмарната й нощ от дълго време насам. На разсъмване напусна неудобния спален чувал.
„Мелинда е добре, няма да има нужда от повече грижи. Скоро ще я отведат. Слава богу. Аз изпълних дълга си.“
Доближи се до прозореца и погледна навън. Небето все още бе облачно, но личеше, че скоро слънцето ще надникне. Морето отново се бе успокоило — всичко показваше, че денят ще бъде хубав.
„Най-добре да я откарат до Лахайна с лодка. След това ще поръчаме да издигнат нов мост, а докато го строят ще трябва да се задоволим с лодката. Дано само някой се сети да ни потърси.“
Взе си душ и навлече дънковия костюм. Нито душът, обаче, нито силното кафе можаха да подобрят лошото й настроение. Мислите й неизменно кръжаха около Мелинда — за хиляден път се питаше, дали Клив има нещо общо с хавайката. Във всеки случай, не беше невъзможно. Много пъти Клив бе отсядал в Мауи и познаваше доста хора. „Дали пък не се е забавлявал с нея, докато аз се грижех на строежа всичко да е в ред?…“
Макар и неохотно, Ванеса отиде в дневната, за да нагледа девойката. Тя бе потънала в здрав сън. От време на време въздишаше и се въртеше неспокойно. Ванеса наблюдаваше замислено красивото й лице, по което вече бе избила лека руменина.
Изведнъж й се стори, че е виждала вече това момиче, но колкото и да се мъчеше, не можеше да си спомни къде. Рязко се обърна и излезе от стаята. „Ще се успокоя, когато си отиде оттук“ — помисли си.
Малко след шест часа влезе в спалнята да събуди Клив. Той спеше блажено, свит в леглото, но този път видът му не събуди нежност в нея. С рязко движение го отви.
— Може би ще ми обясниш, защо Мелинда шепнеше името ти през нощта й стенеше, колко е щастлива да е отново в прегръдките ти, Клив Харлоу? — поде нападателно. — Интересни неща научих, няма що!
Клив седна на кревата, мигайки слисано.
— За какво говориш, скъпа? Нахлуваш и просто издърпваш одеялото. Кажи ми първо добро утро — той се усмихна. — Ела при мен. Ужасно беше, че те нямаше цялата нощ.
Но Ванеса държеше на своето.
— Не чу ли какво те попитах? — настоя с раздразнение. — Искам да знам, защо Мелинда ме прегърна и с копнеж ми шепнеше любовни слова. Явно ме е объркала с някой си Клив — допълни язвително.
— С мен? — Клив поклати глава с недоумение. — Нямам представа, мила. Може да й е харесало, докато я носех на ръце във водата, но откъде знае името ми? Сигурен съм, че не съм й го казвал, освен това, тя беше в безсъзнание. Вероятно говори за друг Клив.
— Разбира се, как не се сетих — каза Ванеса саркастично. — Наоколо сигурно има хиляди с това име.
Той се намръщи.
— Ванеса, какво ти става, не ми ли вярваш?
Тя му обърна гръб и тръгна към вратата.
— Все ми е едно — подхвърли през рамо. — Но все пак ще бъде мило от твоя страна, ако благоволиш да станеш, за да сме готови, ако дойде някой.
— Ванеса, върни се, моля те — прозвуча мекият му глас. — Нека поговорим. Не искам да се заблуждаваш за неща, които не съществуват.
Погледна го и като срещна нежния му, умолителен поглед, сърцето й се смекчи, но гневът и недоволството отново надделяха.
— Не се заблуждавам, Клив, само се учудвам. Но в края на краищата ти не ми дължиш нищо. Не сме женени.
Това вече ядоса Клив.
— По дяволите, Ванеса, престани! Повярвай ми! Не познавам това момиче. Когато Мелинда се събуди, недоразумението ще се изясни.
Ванеса се поколеба. Думите му бяха доста убедителни. Може би не беше права.
— Ще видим, а сега да приготвя закуската.
Отиде в кухнята и без желание направи няколко сандвича. Детинско беше да не вярва на твърденията му и да настоява, че Мелинда говори за него, а не за някой друг. Но това тягостно чувство я бе завладяло, още като го видя с момичето в ръце на брега. А и този странен поглед, с който го гледаше! Нещо имаше, вътрешният й инстинкт й го подсказваше!
Тъкмо бе приготвила закуската, когато чу Клив да влиза в дневната. Очевидно момичето бе будно. Клив нещо му говореше успокоително, преди да включи радиото. Минута по-късно той влезе в кухнята.
— Мисля, че тя прескочи трапа — отговори на въпросителния поглед на Ванеса. — Още е малко замаяна, но изглежда далеч по-добре от вчера.
— Будна ли е?
Клив кимна и си наля кафе.
— Да. Ще я погледнеш ли набързо? Може би трябва да й дадеш някои от твоите дрехи.
Ванеса излезе мълчаливо. Дори ако това момиче бе имало нещо с Клив, неин дълг бе да й помогне.
— Добро утро, Мелинда — поздрави студено. — Как се чувстваш днес? Моят… господин Харлоу мисли, че най-лошото е минало.
Момичето се бе приповдигнало и я гледаше доста недружелюбно.
— Мелинда?! — повтори то с недоумение.
Ванеса смръщи чело озадачено.
— Не се ли казвате така? Това име е гравирано върху верижката на ръката ви.
Хавайката погледна китката си.
— О, вярно — каза, сякаш сега си спомняше нещо. — Имам главоболие — допълни с измъчен глас. — Ще ми дадете ли един аспирин?
— Ще ви дам и някои дрехи. — Ванеса гледаше нерешително чудно красивата девойка. — Искате ли друго? Кафе или храна?
— Само кафе. И донесете ми, моля, по-бързо аспирина. Ужасно ме боли главата.
— Сега се връщам. По-късно ще ви откараме в болницата.
Донесе й халата си и дебели чорапи. Помогна й да се облече, след това й даде аспирин и кафе.
Докато тя отпиваше, Ванеса се чудеше на спокойствието й. Държеше се така, сякаш бе най-естественото нещо да си лежи в чужда къща. А и нито веднъж не попита за изчезналите си приятели. Влезе в кухнята. Междувременно кафето й бе съвсем изстинало, изля го в мивката и си свари прясно. След това си намаза една препечена филия с масло и задъвка без апетит.
— Е? — попита Клив, който бе слушал досега новините за опустошенията, причинени от вчерашната буря. — Как е нашата пациентка?
— Ще се оправи — отвърна Ванеса резервирано и погледна часовника. — Почти седем е. Време е вече да отидем горе на моста.
— Добре — каза той равнодушно. — Върви, а през това време аз ще се погрижа за нея. Как е впрочем раната на главата й?
Ванеса преглътна резкия отговор. Не бе планувала Клив да се грижи за Мелинда, а тя да чака горе. Мисълта той да остане сам с момичето я влудяваше. Но сега не беше моментът да му прави сцени.
— Още не съм я преглеждала — каза външно спокойна и доизпи кафето си. — Ти можеш да я погледнеш.
Излезе на стълбището, обу плътните си обувки и пое по разкаляния път към улицата.
„Дано Джери или някой друг дойдат по-скоро. Господи, само като си представя, че сега двамата може би лежат в прегръдките си!“
Наводнението бе преминало, но все още къркореше кафява мътилка, от която стърчаха оголени клони и останки от моста. През дърветата по отдалечената улица нито се виждаше, нито се чуваше кола. Наистина беше още твърде рано, но скоро някой от строителите трябваше да се появи. Цели два часа чака напразно. Не можеше да си обясни, защо никой не идваше. Джери и останалите сигурно вече са забелязали отсъствието й и би трябвало да се досетят, че то е свързано с вчерашното бедствие.
„Дали пък не се е случило нещо със самите тях?“
Към тревогата на Ванеса се прибави и ядът, че Клив очевидно нямаше намерение да я смени. Накрая тя не издържа и тръгна с големи крачки към къщата. Във вестибюла изрита обувките си в един ъгъл и се упъти към дневната. Там стана неволно свидетел на интимна сцена. Клив стоеше до Мелинда и я галеше по косата. Тя го гледаше с признателна усмивка, сякаш той току-що й се беше заклел във вечна любов. Ванеса почувства непреодолимо желание да изхвърли момичето от леглото и от къщата завинаги.
— Радвам се, че се забавляваш чудесно — каза рязко. — А аз мога да си чакам горе, докато посинея от студ. Защо не дойде да ме смениш?
Клив хвърли поглед на часовника и на лицето му се изписа виновно изражение.
— Извинявай, нямах представа, че е изминало толкова време. Но тук изникна сериозен проблем и не знам как ще го преодолеем.
— Така ли?
Ванеса погледна недоверчиво от единия към другия. Отново й се стори, че вижда враждебност в тъмните очи на момичето.
— И какъв е този проблем?
— Мелинда не може да си спомни нищо. Изглежда, че при нещастието е загубила паметта си.
— О, боже! — Ванеса изведнъж изпита състрадание към нещастницата. — Наистина ли нищо не си спомняте? Злополуката… и как господин Харлоу ви извади от водата?
Девойката поклати глава.
— Не, дори моето име не си спомнях, докато вие не ми казахте, че е изписано на верижката ми.
Ванеса размени поглед с Клив и си пое дълбоко въздух.
— Това, разбира се, е доста тревожно. На всичко отгоре не дойде никой да ни потърси.
— Най-вероятно е да пристигнат през обедната почивка — каза Клив. — Но все пак ще се кача да погледна.
— Ако никой не дойде… мислиш ли, че ще можем да откараме Мелинда със спасителната лодка до Лахайна или поне до съседната къща?
— Само лодка не! — извика хавайката с разширени от ужас очи и вдигна ръце отбранително. — Не, не е лодка… Беше толкова ужасно!
Тя закри лицето си с длани и започна да хълца истерично. Клив я прегърна внимателно.
— Сигурно си преживяла страшни неща и искаш да ги пропъдиш, но е добре, че започваш да си го припомняш — той сякаш говореше на малко дете. — Опитай да задържиш спомена. Къде живееш, какво се е случило точно?
Мелинда поклати глава отчаяно.
— Нищо не помня — проплака. — Знам само, че не искам никога вече да седна в лодка.
— Но ти току-що каза, че е било ужасно — опита се Ванеса да помогне. — Кое беше ужасно, Мелинда? Хайде, спомни си!
Момичето хълцаше тихичко.
— Нищо не знам… Нищо не знам.
Клив я погали успокоително по челото.
— Не се измъчвай, скоро ще възвърнеш паметта си. Сигурно е от шока.
— Може би има връзка с раната на тила — предположи Ванеса. — Във всеки случай, тя трябва да получи възможно най-бързо медицинска помощ.
Клив се изправи и кимна.
— Трябва да намерим помощ още днес. Отивам горе да видя приближава ли някой.
Взе бинокъла от чекмеджето и влезе в спалнята. Идеята да се наблюдава улицата оттук бе добра. Така не трябваше да чакат с часове до разбития мост.
Мелинда очевидно не искаше да говори с Ванеса, защото й обърна гръб и не отговори, когато тя я попита иска ли нещо. Или може би се беше унесла отново?
Ванеса влезе в кухнята, едно прясно сварено кафе щеше да й подейства добре. Хрумна й, че Клив нищо не каза за предложението й да откарат момичето със спасителната лодка. Разбираем бе страхът й от лодки, след като едва не се бе удавила. Но ако трябваше да чакат докато се построи нов мост…
Наля си пълна чаша кафе и добави мляко и захар. Тъкмо отпиваше, обмисляйки, какво да приготви за обяд, когато до ушите й достигна гласът на Мелинда. Дали Клив не се бе върнал долу, без да го забележи?
Влезе в дневната и остана като закована. Девойката мяташе глава и говореше на сън.
— Клив… — простена тя. — Остани при мен. Не отивай пак в Сан Франциско… и тук можеш да работиш… в нашата нова къща.
Думите й подействаха на Ванеса като шок. Потръпна неволно и разля горещо кафе на ръката си. Просто не беше за вярване. Чак такива съвпадения вече не можеше да има. Възможно ли бе и приятелят на Мелинда да се казва Клив, да пътува често до Сан Франциско, да прави скулптури и да строи на острова нова къща?
Обзе я дива ярост. „Клив играе подла, долна игра!“
Хукна по стъпалата и изведнъж чу гласа му.
— Ванеса, виждам микробуса на фирмата — викаше той. — Скоро ще бъдат тук.
— О, слава богу! Отивам горе. А ти се погрижи само за твоята Мелинда. Тя сърцераздирателно те моли да не ходиш в Сан Франциско, защото и в новата къща можеш да работиш!
— Какви ги плещиш, по дяволите! — изрева Клив. — Имам чувството, че съм в лудница.
Но Ванеса не го чуваше. Тя бързо обу обувките си и така тръшна вратата, че чак къщата потрепери.
„Добре, че най-после идва помощ и момичето скоро ще се махне. Но какво е виновно то всъщност? Без малко да загине в бурята, изгуби паметта си и само подсъзнателно си спомняше за Клив. Навярно въобще няма да знае, че той е нейният любим, като се събуди и го види пред себе си.“
„Нейният любим!“ Думите пронизаха Ванеса през сърцето. Очите й се наляха със сълзи. Тя ядно ги изтри. Само това оставаше, да ревне заради тази тийнейджърка и да пропусне спасителната група. Едва сега можа да си обясни многозначителните погледи, които момичето впиваше в Клив. А самият той се оказа най-големият артист и лъжец, който се разхождаше по божията земя. Много добре е знаел кого спасява от водата! Прати ги мислено по дяволите и се концентрира върху пристигащия вече между дърветата светлосин микробус. На кормилото беше мургавият Сецилио, а до него седеше Джери. Той правеше мимики и жестове на ужас при вида на разрушения мост и на радост, че вижда уважаемата си шефка невредима.
Ванеса си наложи да се усмихне, макар че й идваше да заплаче.
— Пристигнахте най-после! — извика тя сред бученето на реката към двамата мъже. — Мислехме вече, че ще загинем от глад.
— Съжалявам, шефке — увери я Джери, като се приближи толкова близо до стръмния бряг, че Ванеса се изплаши да не се подхлъзне и да падне във водата.
— Още рано сутринта щяхме да бъдем тук, ако пътят беше подходящ. При Ваумеа имаше срутване и веднага след като го почистиха от скалите продължихме насам.
— О, мили боже! Явно бурята е вилняла навсякъде.
— Точно така — кимна дебелият Сецилио.
— Господинът тук ли е? Всичко ли е наред?
— Да, ние сме добре. Но мистър Харлоу извади от морето едно девойче. Ранено е в главата и е изгубило паметта си. Ще ви помоля да се разпоредите за лодка, за да я отведат в болница. И оставете засега строежа. Трябва да направим нов мост.
Джери опипа бейзболната си шапка.
— Ще бъде изпълнено, шефке. Имате ли нужда от нещо?
— В момента не, благодаря. Но утре сутринта в седем бъдете тук, за да се уговорим за моста. Ще ви запиша всичко необходимо.
— Окей, шефке — отговориха двамата в един глас. — До утре сутринта в седем.
— А, още нещо — извика им, преди да се качат в микробуса. — Това момиче, Мелинда, вчера говореше за някаква лодка и хора в морето. Погрижете се, моля ви, да съобщите това.
Обещаха й да го направят и отпътуваха.
Ванеса закрачи бавно към къщата. Като си представи каква гледка я очаква там, отново й се доплака от мъка. „Защо ли не заминах с Джери и Сецилио? Какво ме задържаше още тук?“
Изведнъж я осени прозрението, къде бе виждала лицето на Мелинда. Клив имаше в своето временно ателие бюст на млада дългокоса жена с чертите на хавайката. Ванеса ясно си представяше скулптурата, но поиска да се увери още веднъж. Слезе бързо в приземния етаж, където Клив бе оборудвал ателието си.
Бюстът стоеше на прозореца, нямаше нужда да се приближава, за да установи голямата прилика с девойката. „Кой знае откога му е модел?!“ — помисли си вбесена. Излезе и тръгна направо към кухнята.
Не искаше да среща двойката влюбени, а само да изпие чаша кафе и да вземе решение какво да предприеме. „По дяволите поръчката, най-добре е да се върна в Сан Франциско колкото е възможно по-бързо“. Но от друга страна пък не й се щеше да прави нищо прибързано и необмислено. Освен това, точно сега не можеше да тръгне. Беше като хваната в капан в тази къща — с Клив и приятелката му.
Не можа да остане сама дълго. Клив я чу, като се качваше и дойде да си поговорят. Лицето му беше мрачно и заплашително, като вчерашната буря. Ванеса потръпна неволно, навири глава и се приготви да посрещне изблика на яд и безкрайните му уверения, че няма представа за фантасмагориите на Мелинда. Не можеше да му вярва, толкова съвпадения наведнъж не се случваха!
— Може би ще ми обясниш, как трябва да разбирам приказките ти преди малко? — заяви той сърдито и се приближи с навъсени вежди. — Днес сутринта се държа невъзможно! Наистина ли мислиш, че съм имал нещо с Мелинда и използвам факта, че е загубила паметта си, за да се откажа от нея? За толкова подъл мръсник ли ме смяташ? Е, кажи какво се спотайва в упоритата ти глава.
Ванеса го стрелна ядосано, макар да усещаше, че се разколебава.
— Не съм упорита — просъска тя. — Но и няма защо да ме правиш на глупачка! Не съм толкова наивна, за да вярвам в подобни съвпадения — започна да изрежда, като свиваше пръст след пръст. — Мъжът, за когото непрекъснато бълнуваше, се казва Клив, като теб, той живее в Сан Франциско, като теб, прави скулптури, като теб, отгоре на това строи нова къща, точно като теб. Страхотни съвпадения. Нали? — завърши рязко.
Клив стисна гневно зъби.
— Не знам какво означава цялата тази история, но се кълна, че ще я разнищя. Във всеки случай ти благодаря за доверието. Ела!
Хвана я за китката и я повлече към дневната. Хавайката ги изгледа стреснато.
— Мелинда — обърна се Клив към нея, — имаме едно недоразумение, което много бих искал да изясним. Знам, че трудно си спомняш, но може би ще ни отговориш на въпроса. Познаваш ли ме? Виждала ли си ме някъде, без да съм те забелязал?
Момичето го гледаше със загадъчен поглед.
— Не знам… — каза то колебаейки се и погледна несигурно Ванеса. — Не мога да си спомня.
— Знаеш ли името ми?
— Клив — прошепна Мелинда.
Прозвуча толкова нежно и интимно, че Ванеса скръцна със зъби. Клив сбърчи чело.
— Откъде го знаеш?
— Не знам откъде… Знам само, че се казваш Клив и че ние…
— Ние какво? — попита Клив толкова остро, че девойката се стресна.
Устните й затрепериха и очите й се насълзиха.
— Не знам — проплака тя.
След секунда Клив беше до нея и я потупваше по рамото.
— Съжалявам, Мелинда — каза той меко. — Не исках да те мъча. Само се опитвах да изясня едно недоразумение.
Мелинда отпусна глава на рамото му.
— Толкова е ужасно да не помня нищичко — въздъхна. — Само със сърцето се усещам, че те познавам, Клив, но не знам нищо повече.
Ванеса чу достатъчно. Обърна се рязко и тръгна към вратата.
— Стига ми това сантиментално признание — заяви твърдо. — Но може би ще ти помогна да възвърнеш паметта си, ако ти кажа, че долу в ателието има твой бюст. Покажи й го, Клив, може тогава да си спомни, че ти е била модел — и още много други неща.
Докато съобщаваше триумфиращо откритието си, тя погледна случайно през прозореца. Моторната лодка на бреговата охрана се приближаваше с голяма бързина и постепенно забави хода си.
— Идват — подхвърли кратко през рамо.
Думите й предизвикаха нов пристъп на паника у Мелинда.
— Няма да тръгна с лодка — извика диво тя. — Не мога… не мога… Не разбирате ли? Не, не с лодка!
Докато Клив я успокояваше и увещаваше, Ванеса слезе тичешком по стъпалата и побягна към брега, за да посрещне хората.
— Радвам се, че дойдохте — каза тя, дишайки тежко, на двамата санитари и лекаря.
Те тъкмо вадеха от лодката носилка.
— Хубава изненада — забеляза един от санитарите. — От вчера сме в постоянно напрежение. Какво ви се е случило? Получихме обаждане по телефона, че мостът се е срутил и че имате ранена.
— Да, едно младо момиче, което е загубило паметта си, освен това има рана на главата, която трябва да се зашие.
— Това ще оправим лесно — заяви младият лекар, зададе няколко въпроса и закима самоуверено, сякаш нямаше никакъв проблем.
— Момичето изпитва панически страх от лодка — обясни Ванеса. — Няма да е лесно да я накараме да се качи. Предположихме, че лодката й се е обърнала и приятелите й са загинали, ако не ги е спасил някой. Вие чухте ли нещо за това? Трябва да се е случило тук някъде.
Тримата мъже поклатиха отрицателно глава и я увериха, че всички лодки са налице и за щастие удавени няма. Имало доста ранени, но не и загинали.
Ванеса усети облекчение, че никой в околността не е викал за помощ, без тя да може да му помогне.
Поведе санитарите и лекаря към къщата. Клив вече ги очакваше на терасата. Сърцето й се сви, като го зърна. Само ако можеше да му повярва! Но истината беше очебийна — между него и момичето имаше нещо. Издаваха го дори само влюбените, искрящи погледи на Мелинда. Ванеса се почувства толкова наранена, че не искаше да я види никога повече.
Запозна Клив с тримата мъже и се оттегли в кухнята. Докато приготвяше силно кафе, в случай, че някой поиска да се ободри, чу Мелинда почти истерично да хленчи, че не иска да пътува с лодка.
Гласовете на лекаря и санитарите я успокояваха. Не обичаше момичето, но все пак й съчувстваше.
Тъкмо влизаше в дневната, за да ги покани на кафе, когато се сблъска на вратата с тях — носилката беше празна. Видя зад гърба им как Клив утешаваше нежно Мелинда. В този момент хавайката вдигна глава и й хвърли бегъл, но неописуемо триумфиращ поглед, преди да се обърне пак към Клив. Ванеса стъписано се втренчи в лекаря.
— Как… защо… — започна тя.
— Прегледах момичето и се погрижих за раната — обясни той. — Не мисля, че амнезията й е сериозна, но ако след една седмица все още не си спомня нищо, трябва да я закараме в болница въпреки паническия й страх от лодки.
Той оправи вратовръзката си и хвърли око на каната с кафе.
— Освен това, дотогава може би ще имате нов мост и ще я откараме с кола. Но за момента считам за по-удачно тя да остане тук. В никакъв случай не искам да я принуждавам да пътува с лодка в сегашното й състояние.
— Ще остане тук?! — промълви Ванеса изумено.
„О, не, само това не!“ — помисли си отчаяно.
— Да — потвърди лекарят. — Господин Харлоу даде това предложение, което, трябва да призная, много ме облекчава. Онова там кафето ли е? — попита той.
— Да, току-що сварих прясно.
— Много съм ви задължен — усмихна се докторът и влезе в кухнята.
Двамата санитари също пожелаха да изпият по чашка. Ванеса ги обслужи с механични движения.
„Така значи, Клив предложил Мелинда да остане тук, докато се осмели да се качи в лодка? Е, добре тогава — ще тръгна аз, не искам да прекарам нито една нощ под един покрив с това момиче“ — реши спонтанно.
— Ще бъде ли възможно да ме вземете със себе си и да ме оставите някъде близо до Кахулой? — помоли тя санитарите. — Тук съм всъщност само на гости и отдавна трябваше да свърша неотложни ангажименти.
— Разбира се, мис — отговори единият. — Така поне няма да сме идвали съвсем напразно.
Ванеса изтича нагоре в спалнята, където бързо събра багажа си. От яд и обида я болеше душата, не искаше нищо друго, освен да се махне оттук. „А къщата си нека Клив да довърши с Мелинда!“
Когато слизаше вече по стъпалата, видя Клив, който я очакваше със заканителен поглед.
— Какво сега пък ти дойде на ум? И въобще ли не може да се говори разумно с теб вече?
— Няма нищо за казване, Клив. При първа възможност ще отлетя за Сан Франциско. За довършителните работи по къщата ще ти изпратя един от моите архитекти.
Видът на Клив не предвещаваше нищо добро — веждите му се свъсиха, ядни искрици се стрелкаха от очите му.
— Внимавай да не прекалиш, Ванеса — изръмжа. — Много добре знаеш, че нямам нищо с Мелинда. Да не би да настояваш да я изхвърля въпреки указанията на доктор Хегнер? — Той я изгледа презрително. — И въобще не си мисли, че ще се съглася да възложиш строежа на къщата на друг архитект. В моя договор е отбелязано, че ти ще се грижиш докрай за всичко. Ако нарушиш договора, ще те дам под съд.
Ванеса го изгледа с омраза.
— Наистина, можеш да го направиш! Но по-добре това, отколкото да те виждам. Всичко хубаво, господин Харлоу!
Промъкна се край него и влезе в кухнята, където тримата мъже пиеха кафето си.
— Аз съм готова.
Заедно с тях напусна къщата на Клив, без да се обърне нито веднъж назад.