Мелиса Андерсън
Под южното небе на Хавай (8)

VIII

Още същата вечер Ванеса нае в Лахайна хотелска стая. Бреговата охрана я закара до строежа. За щастие бурята не му бе причинила никакви щети.

Джери и другите строители останаха приятно изненадани от внезапната й поява с целия багаж и й помогнаха да се нанесе отново във фургона. Не й се искаше да остава сама през нощта. „Клив не може да дойде сега, но някой друг път все ще опита да ме види и тогава няма да имам сили да му се противопоставя!“

За да не рискува замина вечерта със строителите за Лахайна и реши да живее там, докато приключи строежа на вилата. Нямаше как да изпрати друг архитект, всички бяха заети с нови проекти, а и не й се щеше да я викат в съда за неизпълнен договор.

Сега седеше след една самотна вечеря в също толкова самотната си хотелска стая и размишляваше за историята с Клив и Мелинда. От време на време от дълбините на сърцето й се обаждаше колебливо гласче, което я принуждаваше да си зададе въпроса, дали не е направила ужасна грешка, но тя бързо го караше да замлъкне. Никой не можеше да я убеди, че може да има толкова съвпадения наведнъж — дори Клив.

Легна си и при представата, че той е с Мелинда, нещо я жегна. Почувства се ужасно нещастна. „Сигурно я е завел в леглото, което до вчера делеше с мен, и в което съм преживяла толкова щастливи часове“ — помисли си, но скоро се ядоса сама на себе си. Отърси се от печалните си фантазии и се концентрира върху утрешния ден. Нямаше да има много работа. Работниците още рано сутринта отиваха да строят нов мост, материалите бяха доставили още днес. А след това? Дали Клив щеше при първа възможност да я потърси? Може би във връзка със строежа. Щеше ли да заведе Мелинда в болница или при семейството й, или другаде? „Ето че отново те са ми в главата. Свършиха ли се темите за размисъл, та така се измъчвам. Трябва да се опитам да го забравя колкото се може по-бързо.“

Следващите няколко дена изминаха, без да се случи нищо особено. Новият мост още не беше готов. Ванеса следеше прокарването на електрическа инсталация във вилата и се питаше, дали Мелинда живее още при Клив. А и къде ли другаде можеше да бъде, след като не иска да пътува с лодка.

Най-после настъпи вечерта, когато работниците заявиха, че са готови с дървения мост и господинът вече имал връзка с външния свят.

— Бихте могли вече да ми докарате колата? — попита Ванеса, докато се настаняваше на седалката до Джери във фирмения микробус.

— Още утре сутринта — отзова се той.

— Хм, добре. Много мило от твоя страна. — Гласът й сякаш не звучеше особено въодушевено.

При тези обстоятелства й се струваше най-разумно да се откаже от колата си. Ужас я обхващаше при мисълта да се срещне с Клив. И как трябваше да се държи? Все пак той й беше възложил поръчка и тя работеше за него.

Отново бяха възникнали някои проблеми по строежа, които трябваше да се обсъдят. Следователно не можеше да се качи тайно в колата и да отпътува.

От друга страна, не искаше в никакъв случай да среща Клив и Мелинда. „Какво да направя? Няма ли да изглежда странно, че моля работниците да докарат колата ми?“

Джери я изтръгна от мислите й.

— Карате ме да се тревожа за вас, шефке. След голямата буря сте съвсем променена. Мога ли да ви помогна с нещо? Знаете много добре, че в мое лице имате приятел, на когото можете да разчитате по всяко време.

Ванеса се усмихна вяло.

— Знам, Джери, и съм ви много благодарна. Но в момента не можете да ми помогнете с нищо. — Тя стисна ръката му. — Погрижете се строежът да напредва безпроблемно, така ще ми помогнете най-добре.

Джери сигурно беше разбрал, че нещо се е случило между нея и Клив още когато видя, че се пренася в хотела.

„Какво да се прави, вече нищо не може да се промени. Във всеки случай, никога повече няма да се обвързвам с клиент“ — закле се Ванеса мислено.

Всъщност, историята й с Клив бе започнала още преди той да стане неин клиент.

 

 

На следващата сутрин се събуди с чувство на нервно безпокойство, от което я присвиваше коремът. Ръцете й трепереха леко, докато се обличаше. Непрекъснато я глождеше мисълта, че мостът е готов и Клив ще дойде на острова. Изпитваше истински страх от тази среща, но не бе в състояние да я избегне, докато работеше за него. Имаше неща, които се налагаше да обсъдят заедно — не можеше просто така да се скрие.

Това, което се случи, я изненада и смути. Противно на очакванията й, Клив не направи никакъв опит да се срещнат, когато пристигна по обед.

А със сигурност му бяха съобщили, че тя е във фургона.

С разтуптяно сърце наблюдаваше през прозореца мъжа, когото все още обичаше. Той разговаряше с работниците и им даваше някакви указания, ръкомахайки. Ако се съдеше по смеха, който се чуваше чак във фургона, Клив имаше най-добро разположение на духа. Цяло мъчение беше да наблюдава любимите и до болка познати черти на лицето му.

Той се сбогува, качи се в колата си и потегли. Ванеса дълго гледа след него, разочарована, обидена до сълзи, стиснала влажните си длани в юмруци.

„Какво стана, защо не дойде? Нима не иска да говори с мен повече?“ — мислеше си отчаяно.

Джери влезе във фургона и сложи някаква бележка на масата.

— Господин Харлоу предаде за вас няколко указания — обясни той смутено. — Каза да му съобщите, ако има проблеми.

Тя взе листа и му хвърли бегъл поглед.

— Благодаря, Джери — отвърна, като се владееше с усилие на волята. — Страшно мило от страна на господин Харлоу, наистина.

Така измина и цялата следваща седмица.

Колкото пъти Клив идваше на строежа, все отбягваше да я срещне и само й оставяше кратки указания. Явно не желаеше да има нищо общо с нея. А освен това си имаше своята Мелинда — тя сигурно още беше в къщата му. Той дори бе докарал колата на Ванеса до строежа. Дали не се опасяваше, че тя ненадейно може да наруши идилията му с хавайката?

Понякога на Ванеса й се струваше, че няма дълго да издържи на пренебрежителното му отношение и й се искаше да го заговори, макар и на служебна тема. Но се отказа. Страхуваше се от усложнения. Може би за душевното й спокойствие тази дистанция щеше да се отрази благотворно. А и за щастие къщата скоро щеше да бъде готова.

Прекара съботната вечер в хотелската стая пред телевизора. Нямаше настроение за развлечения навън — предпочете да гледа филм, за да разсее мислите си за Клив. Почивните дни бяха винаги много мъчителни, но не можеше да си позволи всеки уикенд да лети до Сан Франциско.

Тъкмо стана да си приготви едно питие и телефонът иззвъня.

— Да, моля — обади се тя.

— Търси ви млад мъж — съобщи служителката от рецепцията. — Да го пусна ли?

Сърцето й подскочи.

— Изпратете го при мен, моля! — можа да продума само и затвори слушалката.

Клив ли идваше най-после? Кой друг, ако не той искаше да я види? Дали щеше да я моли за извинение, или идваше по неотложен служебен въпрос?

Бързо хвърли поглед в огледалото и започна да сресва косата си. Скоро на вратата се похлопа. Отвори и… не можа да удържи вика си на изненада.

Пред нея стоеше Джери в дънки и пъстра риза. От него лъхаше на алкохол, явно си беше пийнал.

— Джери… — промълви Ванеса разочаровано. — Какво те води насам? Нещо се е случило ли?

— Без съмнение, шефке — отвърна той доста сериозно. — Станала е една голяма подлост. Можели да вляза?

— Разбира се, Джери, разполагай се.

Ванеса затвори вратата и седна срещу момъка. След като имаше проблеми и бе дошъл при нея, бе готова да му помогне на драго сърце. Но за свое най-голямо изумление узна, че става въпрос за самата нея.

— Съжалявам, малко съм пийнал — извини се той с крива усмивка. — Партито на брега продължава още от следобед. Качих се веднага, щом Мелинда…

Ванеса се изпъна като струна.

— Мелинда? — прекъсна го тя стресната. — Каква Мелинда?

— Тази, която е била при вас в къщата. Чух, че господин Харлоу е спасил едно момиче в бурята от водата, но не знаех, че е била Мелинда.

— Е, и? Какво става с нея? — настоя нервно Ванеса.

Изведнъж я изпълни лошо предчувствие. Джери оправи тъмните си къдрици.

— Тя беше на партито и добре си пийна. После започна да се хвали, че ви е изгонила с хитрост и коварство. Познавам Мелинда отдавна, тя е изпечена измамница.

Ванеса се опита да скрие вълнението си.

— Говорите със загадки, Джери. Бихте ли ми обяснил нещата бавно и ясно отначало?

— Но всичко е ясно, шефке. Мелинда отдавна мечтае за господин Харлоу. За да предизвика вниманието му, измисли това нещастие с лодката. Наблюдавала го е дълго от брега, после просто е избрала подходящ момент и е влязла в морето, за да може господин Харлоу да я спаси. Едва не се е удавила наистина. Но загубата на паметта и всичко, което е бъбрила на сън е било театър, изигран умело. Всичко е било добре пресметнато, за да може да ви изгони, което всъщност й се е удало, защото вие не сте повярвала на господин Харлоу. А той със сигурност не е имал нищо с нея.

Ванеса го слушаше, изгубила ума и дума.

— О, боже мой! — можа само да промълви, като осъзна, каква ужасна несправедливост бе причинила на Клив.

Джери стана и стисна ръката й неловко.

— Забелязах, че между вас и господина имаше нещо, и че то изведнъж свърши. Когато разбрах каква е причината, реших веднага да ви кажа. Може би сега всичко ще се оправи.

— О, Джери, толкова се радвам, че ми разказа всичко това. Надявам се само, че господин Харлоу ще ми прости за подозренията. Веднага ще отпътувам при него.

Тя се сбогува с младежа, благодари му още веднъж, навлече набързо пола и блуза, после грабна чантата си и ключовете за колата. Докато тичаше надолу по стъпалата и се качваше в маздата, отправяше мислено горещи молитви към небето, Клив да й прости и всичко да се оправи. Кара с бясна скорост до отклонението към вилата му.

„Справили са се много успешно с моста — помисли си бегло. — Но сега най-важното е да се оправя с Клив. Прав е да ми се сърди. Защо, по дяволите, не му повярвах.“

Залязващото слънце преливаше в разноцветни отблясъци, преди да потъне в морето.

Ванеса спря пред вилата. Клив явно си беше вкъщи — виждаше се по открехнатата врата на гаража. Развълнувана и нервна изкачи стъпалата към терасата, но не можа да го открие нито в къщата нито долу в ателието.

„Вероятно е отишъл да плува“ — досети се и хукна към плажа.

Там наистина намери струпани на купчина дрехите на Клив, а след малко различи и главата му сред вълните. Скри се бързо зад една палма. Спомни си за вечерта, когато той се беше върнал от Япония и я бе изненадал гола в морето. Сега бе неин ред.

„Само дано ми прости…“

Съблече се гола и изчака удобен момент, за да се гмурне във вълните и да заплува към него. Като го наближи, пръсна вода в лицето му и се оттласна към дъното.

Чу Клив да кашля и веднага след това усети, че я хвана за крака. Изплува на повърхността. Тръпки я побиха, като видя любимото лице толкова отблизо. Прочете изненада и радост в зениците му и изведнъж изпита сигурност, че всичко ще бъде както преди.

— Да вярвам ли на очите си, самата госпожица Торберг? — каза той насмешливо. — И съвсем гола, ако не се лъжа?

— О, Клив! — въздъхна Ванеса. — Дойдох, за да ти поискам прошка. Но сигурно няма да ми простиш за глупостта и недоверието.

— Хм, трябва да си помисля.

Ръцете му погалиха тялото й и Клив я привлече към себе си.

— Нима си преплувала като русалка цялото разстояние от Лахайна до тук, за да ме помолиш за прошка? — Усмихна й се с поглед, който й подсказваше, че отдавна й е простил.

Ванеса го прегърна и се сгуши до голото му мускулесто тяло.

— Не, но ще го направя още сега, ако поискаш, като доказателство за моята любов.

Той я притисна още по-здраво и я целуна с дълго потискана страст и нежност.

— Заповядвам ти само да се пренесеш при мен, за да мога отново да работя пълноценно — прошепна й в паузата между две целувки. — И повече никога да не ме подозираш — добави с укор. — Как, впрочем, разбра истината?

Разказа му надве-натри.

— Сякаш гръм ме удари. При това бях убедена през цялото време, че Мелинда е при теб.

— Мелинда? Отпратих я в болницата още при първата възможност, веднага щом мостът беше готов. Доколкото знам, на следващия ден са я изписали като „излекувана“.

Ванеса поклати глава.

— Малка измамница! Но, Клив, ти още не си ми казал, че ми прощаваш.

Той бавно погали лицето й с устни, след това я взе на ръце и я изнесе от водата.

— Всъщност имах намерение никога повече да не говоря с теб — призна й, докато я полагаше леко на пясъка. — Сега съм готов да ти простя, но при едно условие.

Изтегна се до нея.

Тя загали косъмчетата на гърдите му.

— Казвай какво е условието?

— Да се омъжиш за мен колкото е възможно по-бързо, ангел мой.

— О, Клив! — въздъхна щастливо Ванеса. — Това условие ще изпълня на драго сърце. Но и аз си имам свое.

— Мили боже — простена Клив в престорено отчаяние, — изглежда е настъпил часът на условията! Е, какво е твоето?

— Да спасяваш от морето давещи се само от мъжки пол. С жените ще се заема аз.

— Съгласен, бъдеща госпожо Харлоу — подсмихна се той. — Но стига с условията. Имаме да вършим нещо по-важно.

— Хм, да, нещо по-важно и по-хубаво — измърка Ванеса.

После го привлече към себе си и впи устни в неговите.