Мелиса Андерсън
Под южното небе на Хавай (3)

III

— През последните дни ти значително се промени, скъпа — отбеляза леля Маги в неделната утрин по време на закуската.

Ванеса бъркаше кафето си, унесена в мисли.

— И по-точно, от деня в който срещна Клив Харлоу.

Младата жена се сепна и се изчерви. Нищо не можеше да се скрие от леля й!

Опита се да прикрие смущението си и каза с привидно недоумение:

— Внушаваш си, лельо.

Но леля й без съмнение имаше право. Наистина се бе променила след срещата си с Клив. Оттогава я мъчеше вътрешно неспокойство, не можеше да се концентрира върху работата си както преди и често през деня се улавяше, че се унася в мечти. Неведнъж във фантазиите си бе усещала мъжките ласки на Клив — топлите му устни върху своите, парещите му длани.

Днес беше състезанието на парашутистите в клуба.

„Глупаво ще е да не отида — мислеше си. — Но трябва да се завра в най-тъмния ъгъл, за да не го срещна. Не, ще отида и дори ще му се извиня. Държах се много непочтено. За това, което се случи съм виновна и аз. А плесницата със сигурност не беше си я заслужил.“

Тайно се надяваше, че Клив ще й се обади, но неочакваната й враждебност сигурно го бе засегнала. Реши да му каже, че съжалява за станалото.

— Ще ходиш ли в клуба? — попита леля Маги.

Ванеса погледна часовника — показваше десет и половина. Състезанието започваше в единайсет. Време беше да се приготви. Искаше й се да отиде малко по-рано и да поседне с другите на чаша кафе.

— Да, след половин час. Наистина ли не искаш да дойдеш с мен, лельо Маги?

— Не, мила. Казах ти вече. Обещах на Луис да посетя майка й в старческия дом, докато тя е в Мексико с Ричард. Старата дама си няма никой друг и сигурно се чувства самотна.

— Окей, леличко, тогава ще трябва да отида сама. И най-добре не ми приготвяй нищо за вечеря — не знам кога ще се върна.

Ванеса целуна леля си и влезе в съседната стая да се преоблече. Застана пред гардероба нерешително — искаше й се да облече нещо практично и елегантно едновременно. Накрая избра една от любимите си пола панталон, този път в жълто-кафяво. Прибави към нея подходяща блуза и сложи на раменете си шал с емблемата на клуба. Завърза косата си на конска опашка и се гримира съвсем леко, но ефектно.

Тъкмо слизаше вече по стъпалата, когато чу гласа на леля си:

— Търсят те по телефона, Ванеса.

„Кой ли може да е по това време. Може би Клив“ — мина през ума й, докато тичаше обратно.

Вълнението й беше напразно. Не беше Клив, а Брайън — по-малкият брат на приятелката й Шели.

— Здравей, Ванеса. Шели ми каза, че ще ходиш на състезанието на парашутистите.

— Да, Брайън, тъкмо излизах. Защо?

— Мисля си дали ще можеш да ме вземеш? — попита той мило. — Много искам да видя скоковете, но освен теб не познавам никого, който ще ходи. Хайде, Ванеса, ще те почерпя едно пиене.

— Е, в такъв случай не мога да ти откажа, Брайън. Окей, след минута съм при теб.

Двете жени излязоха заедно. Докато леля Маги още се настаняваше в своя стар автомобил, Ванеса вече й махаше от маздата си.

Шели живееше с мъжа си в Сан Франциско, а Брайън — все още при родителите си. Ванеса зави и видя момчето, което я очакваше пред къщата. Спря колата и Брайън се качи. Тя го поздрави с приятелска усмивка. Брайън беше осемнайсет годишен и със сигурност изглеждаше най-добре сред съучениците си. Скоро щеше да разбие не едно женско сърце, ако все още не го бе сторил. Ванеса много го обичаше, още откакто като ученички се грижеха за него с Шели.

— Чудесно е, че ме вземаш, Ванеса. — Той цял сияеше, докато й подаваше кесия с чипс. — Искаш ли?

Тя си взе няколко картофчета и ги лапна.

— Откога се интересуваш от скокове? Мислех си, че освен баскетбол, нищо друго не съществува за теб.

Брайън вдигна рамене.

— От време на време трябва да се види и нещо друго. През последните седмици имаше само баскетбол и пак баскетбол. — Той се ухили и я потупа по ръката — Няма ли да ме вземеш в твоята птица, Ванеса? Би било супер. Дори ще ти дам малко пари, за да не плащаш сама полета, става ли?

— Глупости, няма нужда нищо да ми даваш. Някой път ще те повозя на драго сърце.

В клуба цареше голямо оживление. Макар че бяха дошли доста по-рано, паркингът вече бе почти претъпкан. Ванеса отново забеляза жълтата корвета. Още като слязоха Брайън се насочи към нея.

— Такава таратайка ще имам и аз някой ден — каза той, оглеждайки през стъклото шикозната обстановка в купето.

— Страхувам се, че ще трябва дълго да спестяваш — засмя се Ванеса.

Хвърли на корветата преценяващ поглед и реши, че дори само тапицерията и струваше сигурно цяло състояние.

— Пък и това тук е кола за показ. Не бих искала да карам такова чудо — допълни намусено.

— А, така ли? — чу изведнъж познат глас. — От думите ви лъха чиста завист, госпожице Торберг.

Ужасена се обърна — беше Клив Харлоу, който я гледаше сърдито.

— Вие дори не можете да си позволите да карате собствена кола и всеки път трябва да просите автомобила на фирмата си — продължи той подигравателно. — Но да летите намирате пари, нали, горделивка такава.

Ванеса стоеше и безмълвно гледаше как Клив се отдалечи от паркинга е широки крачки и се смеси с тълпата.

„Бог ми е свидетел, че си представях срещата с Клив Харлоу съвсем другояче! Но сама съм си виновна.“

— Кой беше този? — попита Брайън слисано, следвайки я между редиците от коли.

— Мисля, че е собственик на корветата. Трябваше да бъдем по-предпазливи със забележките си, когато става въпрос за чужда собственост.

Ванеса надникна в локала. Изглеждаше толкова претъпкан, сякаш половината Сан Франциско се беше изсипал вътре.

— Тук е прекалено многолюдно за мен — каза тя на Брайън и бързо се отдръпна. — Ела да отидем навън, скоковете скоро ще започнат.

От павилионите се носеха съблазнителни аромати на хамбургери, хотдог и пица. Двамата се шляеха с по чаша кафе в ръка. Ванеса имаше тук много познати, с които трябваше да побъбри и скоро изгуби Брайън от погледа си. Промъкна се през тълпата, когато първите шарени парашути се появиха във въздуха. Изведнъж някой постави ръка на рамото й.

— Знам едно място, откъдето се вижда по-добре и не е толкова претъпкано. — Гласът на Клив Харлоу беше изненадващо мек и примамлив. — Идваш ли, Ванеса?

Сърцето й подскочи. От този мъж можеше да се очаква всичко. Беше променлив като времето!

— О, и оттук виждам съвсем добре — отговори тя, без да се обръща.

„Само да си махне ръката от рамото ми!“ Сякаш излъчваше електричество, което пронизваше цялото й тяло и подкосяваше краката й. Пръстите му я стиснаха по-здраво.

— Искам да говоря с теб — прошепна в ухото й. — Искам да ти се извиня. Трябва ли да го правя пред всички тези хора?

Ванеса се взираше в поредния парашутист, без да го вижда. Съзнанието й бе парализирано от присъствието на мъжа зад нея. Усещаше горещия му дъх във врата си, всичко друго наоколо се замъгли.

— Ванеса… — повтори Клив умолително.

Тя се отдели от тълпата и се остави да я заведе до навеса в края на пистата. Без усилие Клив се качи на един контейнер, оттам на покрива и й подаде ръка.

— Тук горе е по-горещо, но поне ще сме на спокойствие.

Ванеса беше още като замаяна, когато го последва. Някои от зрителите ги забелязаха. Сигурно не след дълго и те щяха да последват примера им.

Виждайки, че тя се колебае да седне на черния импрегниран покрив, Клив съблече и разстла тъмносиньото си поло.

— Ела, седни на блузата ми. Така няма да опариш нежното си дупе — ухили се той.

Очарована, Ванеса се захласна от изпъкналите мускули на голите му, загорели плещи. Усети се, че го гледа с желание и бързо сведе очи.

— Блузата ти ще отиде на кино. Смолата се е размекнала от слънцето.

Клив се засмя безгрижно и я дръпна до себе си.

— Няма значение.

Ванеса се намести удобно и спусна краката си надолу. Наистина бе по-приятно от блъсканицата долу, а и парашутите се виждаха идеално. Само не знаеше, дали не бърка, като седи така интимно с Клив. Всъщност тук имаше добрата възможност да му се извини.

Той обгърна с ръка раменете й, сякаш това бе най-естественото нещо на света.

— Вече ти казах, че искам да те помоля за прошка, Ванеса — започна Клив.

На лицето му играеше усмивката на малко момче, което е изяло бонбоните без да пита и иска да умилостиви възрастните.

— Мислиш ли, че можеш да простиш глупавото ми държание?

За Ванеса бе невъзможно да остане сърдита при тази открита момчешка усмивка. С всяка клетка на тялото си се наслаждаваше на близостта му. Обзе я неудържим копнеж да го целуне, да почувства ръцете му…

Връхлетя я споменът за краткото еротично „интермецо“ в кабината на чесната и срам обагри лицето й в червено. Или пък се дължеше на горещината?

Погледът й попадна на Брайън, който се озърташе за нея сред тълпата. Отърси се от безразсъдните си мисли и рече възможно най-студено:

— Мисля, че няма защо да се упрекваме взаимно, Клив. Да не говорим повече, кой е по-виновен и да забравим случилото се. Впрочем, съжалявам за плесницата. Ти с нищо не беше я заслужил.

Хубавото му лице се разтегна в усмивка.

— Това ти ли си? — Изведнъж стана сериозен. — По дяволите, Ванеса, така се мразя, че връхлетях върху теб. Твоят шамар беше единственото средство да ме обуздаеш. — Ръката му нежно галеше гърба й. — Иначе нямаше да се спра — допълни дрезгаво. — Да не говорим пък, че щяхме да объркаме цялото самолетно движение.

При представата за това и под въздействието на галещата му длан Ванеса настръхна.

Надяваше се, че той не забелязва лекото й треперене.

— Няма нужда да се самообвиняваш повече — каза тя по-остро, отколкото възнамеряваше. — Аз бях също толкова виновна, колкото и ти. Ако Рос не се бе обадил и аз щях да изгубя разсъдъка си. — Усмихна се смутено. — Плесницата беше спонтанна реакция, разбираш ли?

Клив приклекна и подпря ръка на коляното си. Парашутистите, аплодирани с викове от тълпата явно вече не го интересуваха. Изгледа я отчуждено.

— Радвам се, че говориш за това така откровено, Ванеса — каза накрая.

— Това е нещо съвсем естествено. Трябва просто да внимаваме да не се повтори.

Той протегна ръка и я обърна към себе си.

— Това ли искаш наистина?

Ванеса се опита да откъсне поглед от магнетичните му сиви очи, но вместо това потъна в необятната им дълбочина. Едва успя да придаде твърдост на гласа си:

— Да, не желая да се обвързвам с теб, Клив Харлоу!

Клив изпитателно се взря в привлекателното й лице, в големите й тъмни ириси.

— Не вярвам нито на една твоя дума, Ванеса. Защо отричаш, че тялото ти ме иска точно толкова, колкото и моето теб?

Ванеса наблюдаваше парашутистите с пресилен интерес.

— Там е работата, Клив. Между нас има физическо привличане, това няма да оспорвам. Но нищо повече.

— А ти какво очакваш от мен? — попита той с раздразнение. — Че ще се оженим, без да се любя първо с теб?

— Не очаквам нищо, Клив. Само те моля да ме оставиш на спокойствие за в бъдеще.

— Ванеса, не бъди глупава. Ние двамата…

— Ние двамата нямаме нищо общо — прекъсна го тя. — Възхищавам ти се като скулптор, но като човек ти си… Е, не си ми особено симпатичен.

— Много забавно — каза Клив с тон на обидено момче и я притегли към себе си. — Предполагам, че ми говориш така, защото още си ми сърдита. За бога, Ванеса, извиних ти се за тогава. Ти сама призна, че вината не е само моя. А за онова, което изтърсих на паркинга, съжалявам скъпа. Изплъзнаха ми се някои думи от устата, но ти така коментира колата ми, че се вбесих.

— Сега въобще не става дума за това. — Ванеса отново се опита да се отдръпне от него.

Разговорът с Клив протичаше по-спокойно, отколкото бе предполагала.

— И не ме наричай „скъпа“. Ние просто членуваме в един и същ клуб, нищо повече.

Клив я гледаше с неопределен израз на лицето.

— Скоро ще промениш мнението си по този въпрос, Ванеса. — Погледът му се плъзна изпитателно по гърдите й, после се върна на устните й. — Само ми съобщи, като се вразумиш — допълни иронично.

Ванеса изведнъж усети адска жега. Скочи и оправи полата си.

— Ще има да чакаш, докато остарееш и посивееш, Клиф Харлоу! Още веднъж доказа, че журналистите от вестникарските хроники не са сбъркали, като те наричат арогантен тип. Очевидно, дори не ти минава през ума, че в живота ми вече може да има мъж. Наистина ли така наивно се заблуждаваш, че всяка жена зарязва всичко, само като те види? Не си чак толкова неотразим! — завърши триумфално.

Отиде на другия край на покрива и скочи върху контейнера. Неочаквано той се преобърна и тя се пльосна на асфалта. Извън себе си от яд и унижение бавно се надигна и разтърси удареното си коляно. Всяка среща с Клив завършваше със средна телесна повреда.

— Ванеса! Ето те най-после!

Доброто й настроение се върна, като видя Брайън, и весело му махна.

— Търсих те навсякъде, къде се беше скрила?

— Уплаши ли се без добрата леля Ванеса — пошегува се и разроши косата му.

— Охо, и още как! — Брайън театрално се хвърли на врата й.

Ванеса го притисна към себе си, смеейки се. При това неволно погледът й се отправи към покрива и смехът й моментално секна.

Там все още стоеше Клив Харлоу и гледаше толкова намръщено, сякаш бе самият бог на гръмотевиците. Очите му хвърляха гневни искри.

Ванеса бързо се обърна и повлече Брайън със себе си.

— Беше споменал за питие, Брайън — напомни му. — Бих пийнала нещо.

Срещата с Клив я бе изтощила, усещаше нужда да се подкрепи.

— Разбира се, лельо Ванеса. Ела, аз черпя.

Влязоха в заведението, последвани и от други зрители. След обяда предстояха груповите скокове, а също и единичните, след което щеше да бъде излъчен победителят.

В локала имаше много познати. Ванеса ги поздрави и се отправи към бара. Поръча две кутии бира и ги плати веднага. Брайън извади пари, но тя ги отблъсна.

— Спести си джобните. Днес си на мои разноски.

— Покорно благодаря — ухили се момчето. Прибра си парите и надигна бирата. — Но все пак някога трябва да ти се реванширам. Нали и предната седмица ми плати пицата, като бяхме тук с Шели и Енрико.

— Няма да обеднея, миличък.

— Супер си, скъпа — пошегува се Брайън. — Ще стоим ли в димните облаци или ще излезем?

— Ще излезем, разбира се, тук ще се задушим.

Брайън я прегърна през раменете и двамата тръгнаха към изхода. Ванеса забеляза Клив, застанал до барплота. Бегло мерна лютия му поглед и побърза да напусне локала.

„Дано днес не ме заговори повече и ме остави на мира“ — мислеше си, но надеждата й не се оправда.

Вече беше почти вечер и съвсем бе забравила за Клив, когато неочаквано се сблъска с него. Тъкмо се беше запътила към колата, да си вземе чантата и да се поосвежи преди танците, когато ненадейно пресече пътя й. Гледаше я мрачно и сърдито. „Толкова ли го ядосах, като му казах открито мнението си на покрива? Какво му става, по дяволите?!“

— Извинявай, че не бях помислил за това — подхвърли й той саркастично.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ванеса, докато мислите й се рееха в друга посока.

„Господи, достатъчно е да е някъде близо до мен, за да ми омекнат краката. Толкова е мъжествен. Да можех да заровя пръсти в непокорната му тъмна коса, да укротя искрите в сивите му очи с целувка. Сигурно е страшно темпераментен в леглото…“

— Какво искам да кажа ли? — Клив пристъпи опасно близо.

Ванеса усети горещи вълни.

— Искам да кажа, че съжалявам, задето забравих, че някой друг може преди мен да е имал идеята да те покани на днешния празник. Това бяха твои думи, нали? — Изгледа я презрително. — Трябваше, разбира се да се досетя, че жена като теб не може да е сама. Но никога нямаше да ми дойде на ум, че ходиш с тийнейджъри. — Той с яд хвърли недоизпушената цигара.

— Приятно прекарване с твоя колежанин, Ванеса — злъчно подхвърли, качи се в корветата и изфуча от паркинга.

Ванеса остана като поразена от гръм. Обзе я желание да се смее истерично. Клив си мислеше, че има интимни отношения с Брайън? Смяташе Брайън за мъжа, за когото му е намекнала по телефона? Брайън, чиито пелени бе сменяла някога? „Какъв абсурд! Много добре, хич няма да го разубеждавам.“

Изпита истинско удоволствие, като си представи как Клив сега се измъчва от яд, ревност и възмущение. Така му се пада, след като си вади прибързани заключения!

„Би трябвало да ми е съвсем безразлично — каза си тя, — и без това не искам да го виждам никога повече. Чудесно се получи, че си тръгна бързо. Сигурно няма да се върне, така че ще си потанцувам, без да ми досажда с присъствието си.“