Мелиса Андерсън
Под южното небе на Хавай (1)

I

Челото на Ванеса се ороси с капчици пот. Слава богу, там долу вече се виждаше градът. „Дано само успея да стигна спасителното летище, преди бурята да се е развихрила с цялата си мощ.“

Младата жена изпрати благодарствена молитва към небето и се приготви за кацане.

Колелата докоснаха пистата, тя отново почувства твърда земя и въздъхна с облекчение. Късметът й и сега беше на нейна страна. Мислено си обеща, следващият път да бъде по-предпазлива.

Малко след обяда бе отлетяла от летището на скай клуба в Сан Франциско за Кохрейн, където се срещна с приятелката си Джил в клубния локал на тамошното спортно летище. Джил беше дошла от Невада и хобито й бе същото — да лети. Разбира се, и двете имаха какво да си споделят и се увлякоха в разговор. Не забелязаха как времето рязко се промени.

През обратния полет Ванеса постоянно трябваше да прави завои, за да избегне опасните облаци, заобиколили я отвсякъде. Малко остана бензинът да свърши и да изпадне в безизходица.

Паркира чесната^[1] до хангара и се измъкна навън. Насреща й се зададе Рос — диспечерът на летището.

— Доста закъсня, момиче — укори я възрастният мъж в работен костюм на сини черти.

Той беше нещо като добрия дух в летателния клуб.

— Накара ме много да се тревожа за теб, като слушах радиосигналите ти да идват ту оттук, ту оттам. Трябваше да се приземиш в Аубурн.

Първите капки дъжд заваляха. Студен вятър развя рижата коса на Ванеса.

— Исках, Рос — каза тя, като отметна кичурите от лицето си. — Но от там спешно ме изпратиха на север към Лардьо или Ванта Лейк.

— Но по тези места също имаше мастиленосин въздушен фронт като тук.

— Толкова се радвам, че отново съм на сигурна земя. Сега първо имам нужда да пийна нещо.

Рос донесе маневрения лост от чесната, за да прибере машината в хангара.

— Върви момиче, всички са се събрали и те очакват. Много се тревожеха за теб.

Ванеса сви лице в гримаса.

— Е, пак ще трябва да слушам лекция. Май беше по-добре да си тръгна направо за вкъщи.

Диспечерът оправи старата си бейзболна шапка и се усмихна.

— Страхуваш се от критика, а? — подкачи я той. — Хайде, Ванеса, не бъди дете. Бързо ще се оправиш с момчетата. И друг път ти се е случвало.

Това беше вярно, но Ванеса винаги имаше чувството, че мъжете не я възприемат съвсем като равна. Въпреки, че беше на 26 години и шеф на процъфтяваща проектантска фирма, членовете на клуба се отнасяха към нея като към дете. Най-вече Ели Розенбаум — асът в летенето през 30-те. Ели, вече над 70-те, беше един от основателите на скай клуба и дълго време бе единствената жена в него, ако въобще можеше така да се нарече тази мъжкарана. Тя държеше тук собствения си самолет, още летеше редовно и понякога дори обучаваше новите, когато някой инструктор отсъстваше. Всички я обичаха и уважаваха, въпреки че имаше грубоват език.

Ванеса махна на Рос и тръгна към клубния локал в малката сграда на летището. Един поглед върху доста препълнения паркинг й подсказа, че Ели Розенбаум днес също беше тук. В нейния стар ръждясал трук^[2] се беше изтегнал нюфаундлерът^[3] Бени и се прозяваше мързеливо.

Пресметнато в кучешки години, той бе на възраст почти колкото господарката си, но очевидно вече не така енергичен.

Ванеса отвори вратата на локала — в същия миг отекна мощен гръм и всички глави се обърнаха рязко към нея, сякаш тя беше предизвикала този шум.

— Здравейте — поздрави тя и се огледа за свободно място, сред облаците цигарен дим.

— Милостиви боже, детето пристигна най-после — извика пресипнал, дрезгав глас, който можеше да бъде само на Ели Розенбаум.

— Как ни изплаши, Ванеса Торберг.

Ванеса откри Ели на препълнената служебна маса и тръгна към нея. Отвсякъде я уверяваха в радостта си от благополучното й приземяване. Келнерката се доближи с таблата и попита за поръчката.

— Една хубава студена бира, Карел. И една порция картофи, ако са останали.

— Веднага ще погледна.

— Приключението май не се е отразило на апетита ти — закачи я Доуг, един от инструкторите.

— Е, и този път не беше чак толкова зле — отвърна му шеговито, въпреки смъртния страх, който бе изживяла.

Но за него нямаше нужда сега да разказва. Ели Розенбаум дотътри отнякъде стол и го вмъкна между себе си и съседа.

— Сядай, малката — заповяда тя. — И следващия път без глупости вече, разбра ли?

Ванеса се отпусна на стола и я потупа успокоително по рамото.

— Не се тревожи, Ели. Черен гологан не се губи.

Ели беше малка, пъргава жена с къса сива коса, която стърчеше непокорно на всички страни. Носеше измачкани панталони, карирана мъжка риза и пушеше като комин. Ванеса развеселено наблюдаваше как тя с вдигнат пръст и халба бира в ръка сипеше наставления към насядалите, никога да не бъдат така лекомислени, „като Ванеса Торберг, спасила се по чудо“.

Сервитьорката донесе бира и картофи. Когато Ванеса доближи чашата до устните си, изведнъж усети, че някой я наблюдава. Обърна глава и срещна чифт дълбоки сиви очи, които я гледаха полузаинтересувано, полунасмешливо.

Стана й горещо и нервно — едва не се задави. Този тип отново седеше отзад, на последната маса, пиеше бирата си и я поглъщаше с очи. Днес дори изглеждаше още по-впечатляващ от миналата седмица, когато го видя за първи път в клуба.

Нямаше представа кой е, но със сигурност беше по-добре да не научава. Знаеше, че такива красавци е най-добре да се заобикалят. Явно не беше единствената, към която той така открито проявяваше интерес.

Ванеса се посвети на картофите и се опита да забрави непознатия. Не й се удаде, въпреки че се стараеше да концентрира вниманието си в яденето и разговорите на масата. Постоянно усещаше погледите, от които кожата й настръхваше. След малко вдигна очи и видя, че мъжът беше изчезнал. Дали наистина това, което изпита, бе разочарование?

Навън бушуваше такава буря, сякаш настъпваше краят на света. Ели доведе кучето си, и то удобно се разположи под масата. Ванеса потръпна при представата, че би могла да бъде все още горе, сред тъмните облаци.

Ели имаше право, решението да се приземи на тукашното летище беше цяло безумие.

— Момчето наистина изглежда толкова арогантно, както говорят хората — чу Ванеса думите на Ели към Карен, сервитьорката, която беше седнала за няколко минути на тяхната маса. — Но трябва да призная, че творбите му са от висока класа, нали Ванеса?

Ванеса изтри устните си със салфетка.

— Говорех за онзи тип — кимна с глава по посока на входната врата, откъдето току-що бяха нахлули петима посетители.

— Клив Харлоу, ексцентричният. Суперменът, както казват сега — добави тя, като се изсмя.

Ванеса ги проследи с поглед и неволно нахлу кръв в сърцето й, като видя тъмнокосия непознат със стоманеносивите очи.

Сега осъзна казаното от Ели.

— Какво, мъжът до вратата с тесните дънки и черната тениска? Клив Харлоу, прочутият скулптор?! — промълви тя невярващо.

— Точно така, мила моя! Какъв блясък в нашата жалка колиба, нали? Надявам се, че ще си пасне с нас.

— Но изглежда вече си е намерил компания — Карен посочи към вратата, където няколко души вече бяха го наобиколили.

Тя стана и сложи празната чиния на Ванеса върху таблата.

— Искаш ли още нещо?

— Не, благодаря. Когато дъждът понамалее ще тръгвам — отговори Ванеса.

Все още не можеше да повярва. Това беше значи Клив Харлоу, изкачил се на върха на кариерата си като скулптор. Разбира се, беше слушала за него. Дори беше посетила една негова изложба и бе останала очарована. Но това, което се пишеше в клюкарските колони във вестниците за него, не беше особено ласкателно. Според тях, Клив Харлоу бил винаги обграден с жени, като арабски шейх и имал маниери на капризна звезда. Разбира се не можеше да се вярва на всичко, което скалъпваха репортерите, жадни за скандални истории, но и първите впечатления на Ванеса бяха, че този мъж е доста самоуверен.

— Отдавна ли знаете, че имаме толкова високопоставен член в клуба? — попита Ванеса. — Миналата седмица го видях за пръв път тук.

— Не и ние не знаехме, чухме за това преди няколко дена — каза Ели и останалите поклатиха утвърдително глава.

Доуг се наведе към тях от съседната маса.

— Още не е станал член тук — прошепна той поверително. — Господинът първо иска да провери, дали сме достатъчно добри за него.

— Отвратителен сноб — забеляза Ванеса и с интерес погледна мускулестата фигура на Клив Харлоу, при което той внезапно обърна глава и улови погледа й.

Многозначително повдигна вежди, после се обърна отново към сътрапезниците си.

Ванеса преглътна нервно. Чувстваше се като хваната на местопрестъплението. „По дяволите, защо ли трябваше да го поглеждам?!“ Нищо чудно, че беше толкова високомерен, сигурно всички жени му падаха в краката.

Настроението в локала беше чудесно, въпреки силната буря. Ванеса съжали, че трябваше да си ходи, но беше обещала на леля Маги да донесе две каси череши и още днес да ги консервират. Налагаше се да побързат, ако не искаше да стоят до среднощ.

— Трябва да тръгвам, за съжаление — заяви тя и се надигна неохотно. — Въпреки всичко беше хубав следобед. До неделя.

Ели и останалите я изпратиха с радостни възгласи. Ванеса плати на касата. Вече напускаше заведението, когато Карен я настигна.

— Луке каза, че си прибрала ключа от чесната — подсети я тя и протегна ръка.

Ванеса се удари с ръка по челото.

— Мили боже, без малко да го отнеса вкъщи.

— Няма нищо, Ванеса — успокои я Карен и прибра ключа. — Никак не е чудно при това, което преживя днес.

Ванеса притвори очи.

— Да го забравим. Чао, до неделя.

Още не се беше обърнала, когато се блъсна в едно мускулесто тяло. Не беше видяла никого при входната врата. Изникнал ненадейно, Клив Харлоу се облегна нехайно на стената и я погледна насмешливо:

— Малките момичета не трябва да летят сами толкова далече — ухили се той. — Ели е съвсем права, като все чете конско.

Ванеса го изгледа възмутено.

— Какво ви засяга? И защо въобще сте тук? Това е клуб на летците. Нали не искате да ме убедите, че можете да пилотирате самолет?

С дълбоко задоволство забеляза, че думите й го засегнаха. Сиво-сините му очи просветнаха ядно.

— Създавам ли впечатление, че мога да карам само велосипед? Трябва ли да ви кажа, че сте много дръзка за човек, който съвсем скоро е направил такъв гаф.

— Защо ли ви слушам въобще — ядоса се тя.

Без да му обръща повече внимание излезе и се запъти към червената мазда, паркирана пред клуба.

Клив Харлоу не беше свикнал да го отблъскват. Червенокосата млада жена с искрящи живи очи и чувствени уста го заинтригува още когато я видя в клубния локал.

Той тръгна след нея.

Дълбоко в себе си Ванеса желаеше разговорът да продължи, но ядът й от нахалното му държание надделя. Тя отвори с рязко движение колата и влезе. Не успя да затвори — Клив се облегна на вратата и я погледна изпитателно.

— Много бързо се обиждате, госпожице…?

Ванеса и не мислеше да му каже името си.

— Това въобще не ви интересува — отговори рязко. — А сега бихте ли се отдръпнал, за да мога да потегля?

Като потвърждение на думите си завъртя стартера и моторът изръмжа нетърпеливо. След това го изгледа с най-високомерното изражение, което можа да придаде на лицето си.

Това ни най-малко не впечатли Клив. С ленива усмивка той запали цигара и нехайно хвърли клечката.

— Закъде бързате толкова? — осведоми се любопитно.

Погледът на Ванеса попадна на голия му врат, после на гъстата тъмна коса. Гореща вълна премина през тялото й.

„Ако този Клив Харлоу не изчезне моментално, няма да мога да овладея ситуацията. Да не говорим, че леля Маги отдавна ме чака с двете каси череши.“

— Това вече наистина си е моя лична работа — изстреля тя войнствено и натисна отново газта. — Оставете ме най-после да тръгна и не ме задържайте повече с вашия брътвеж.

Със задоволство прочете и този път обида в погледа му. Знаеше как да се отнася към такива нахални типове.

Клив Харлоу стисна зъби.

— Имате най-дръзкия език на света. С кого си мислите, че говорите, с някой шут?

— С някое високомерно, самомнително, надуто същество от мъжки пол — отвърна му още повече вбесена.

— Недейте така — сниши глас той. — Ще ви имам в леглото си още преди да сте мигнала три пъти с изкуствените си мигли!

Това вече наистина беше върхът! От възмущение Ванеса така натисна газта, че моторът изрева и маздата подскочи напред. Клив Харлоу загуби равновесие и вратата на колата притисна пръстите му.

— Бога ми, вие наистина сте опасна — изруга той и потърка премазаните си пръсти. После тръшна с яд вратата и се отдалечи.

Ванеса си пое дълбоко дъх и така рязко потегли от паркинга, че гумите просвистяха.

„Какво, по дяволите, си въобразява този тип? Такива не трябва да ги допускат в клуба. Изкуствени мигли. Щял да ме има в леглото си само с едно протягане на ръката си. Почакай, миличък! Ще ти покажа аз на теб!“

Маздата летеше по магистралата към Сан Франциско, докато младата жена се опитваше да укроти идните си мисли. Интуицията й подсказваше, че трябва да отбягва всяка евентуална среща със самоуверения, нахакан и все пак атрактивен господин Харлоу. Защото сама не знаеше как щеше да реагира, ако той си поставеше за цел да я съблазни, ако му хрумнеше да я докосне с деликатните си ръце на творец.

„Със сигурност вече съм избила от главата му всякакъв интерес към мен и няма да ми досажда със сексуални домогвания. Държах се грубо и отблъскващо“ — мислеше си Ванеса и същевременно се надяваше, че греши.