Марион Дели
Кръстосани пътища (8)

VIII

Желанието, изказано от Жил на излизане от братовчед му Дьо Комбейр, не беше съвсем искрено, защото прочитайки писмото на Паска, той прошепна радостно:

— Той е успял! Толкова по-добре за нея, бедната девойка.

После, вдигайки рамене, допълни:

— И толкова по-зле за мен, ако не бъда благоразумен и предпазлив.

Той взе писмото и го препрочете.

„Добре ще е да ида да я посрещна на гарата и да я поздравя с добре дошла… Паска ще се зарадва да види едно познато лице.“

После хвърли писмото на масата и се изсмя на себе си.

„Признай, че бързаш да я видиш, глупако! Впрочем вдругиден ще вечерям у Брьоз. Няма да пропусна една хубава вечеря с умни хора заради удоволствието да видя по-рано черните очи на малката италианска братовчедка.“

Но на следващия ден, когато колата му минаваше край дома на Комбейр, той спря, за да разбере дали братовчед му е съобщил за пристигането си. Отговориха му, че баронът е телеграфирал да изпратят колата му за вечерния влак от Италия.

„Ще дойда тези дни да я видя!“ — помисли си Жил.

През целия следобед той беше нервен и разсеян. Към 5 часа започна да гледа постоянно часовника си, мислейки, че Паска се приближава към Париж…

„Ако не беше тази вечеря, щях все пак да отида на гарата. За една петминутна среща… И Паска може би щеше да бъде доволна.“

Когато часовникът удари пет и половина, той скочи от стола.

„Не, наистина не мога да я оставя да пристигне така! Толкова по-зле за Брьоз!“

Той написа набързо няколко думи, за да се извини и позвъни на слугата да занесе писмото у прочутия поет. В седем и половина Жил отиде да вечеря в ресторант. В 9 часа колата му го отведе до Лионската гара.

Първия човек, когото видя Паска на слизане от влака, беше той. Жил се спусна към нея с протегнати ръце. Тя беше бледа, очевидно изморена, защото бе имала да урежда много работи, за да може да тръгне тъй бързо. Паска изглеждаше трогателна в черното си облекло, с тази умора, която Жил не бе виждал никога, с протегнатите си към него ръце.

— Знаех, че ще бъдете тук! Баща ми не искаше да вярва…

Господин Дьо Комбейр слизаше зад дъщеря си. Смаяният му поглед се спря на Жил, който се бе навел да целуне двете ръце на девойката и чийто треперещ от вълнение глас казваше:

— Бързах да ви видя отново, Паска! И мислех, че ще ви бъде приятно да видите още с пристигането си единствения човек, когото познавате в нашия Париж.

— Добре сте постъпили, никога няма да забравя това ваше внимание.

— Много ли сте изморена, скъпа Паска?

— Не, но баща ми е много изморен.

— Изморен и все пак доволен — каза Франсоа дьо Комбейр, протягайки ръка на младия си сродник. — Благодаря ви, Жил, защото на вас дължа идването на това дете, което се прояви като най-предана дъщеря… Но ние ще поговорим отново за това по-спокойно. Искате ли да дойдете да вечеряте у нас утре, драги, ако не сте зает, което ще бъде чудо?

— Наистина съм зает, но ще се извиня, също както тази вечер, когато отказах вечерята у Брьоз.

Господин Дьо Комбейр го изгледа с недоумение.

— За да ни посрещнете ли?

— Но да! Нима мислите, че не си заслужава труда? — каза Жил с полуподигравателна усмивка.

— Но вие не сте ни свикнали, драги приятелю, на толкова…

— Любезности? Наистина това не е в моите обичаи. Но веднъж случайно… и в чест на Паска!… Дайте ми това, Паска…

Той взе дребните пакети на девойката и тримата се запътиха към изхода. Жил помогна на братовчедка си да се качи в автомобила на господин Дьо Комбейр и й стисна горещо ръката. После отиде към колата си, а в това време баронът, на чието лице бе изписана голяма изненада, казваше на дъщеря си:

— Ти имаше право, дете мое, че той ще бъде тук. Жените често имат усета да различават приятелството, на което могат да разчитат. Но това е истинска победа, знаеш ли, дъще, защото Жил е най-големият егоист на света!

Паска промълви замислено:

— Дали е толкова, колкото изглежда?

* * *

Жил не си правеше вече илюзии. От момента, в който беше видял Паска да слиза от влака, бе почувствувал неизпитвано дотогава вълнение да обзема сърцето му. Той разбра, че я обичаше и че ако не я отбягва, тази любов ще го завладее напълно.

Да я отбягва? Той и не мислеше вече за това. Всички негови намерения за егоистична независимост се изпариха под кротката светлина на големите кадифени очи. Паска ще стане царица в неговото огнище, нежна, обичана и уважавана съпруга.

Но пред осъществяването на този проект се издигаше една пречка. Тя бе решила да не се омъжва. Ще бъде ли той достатъчно силен, за да може да победи недоверието й и да я накара да му повярва, да го обикне, както можеше да обича това дете с благородна, предана и нежна душа? Но не го ли обичаше вече тя?

Той си задаваше този въпрос на излизане от дома на Комбейр след вечерята с барона и неговата дъщеря. Жил не беше забравил, че при влизането му в салона позлатената бледнина на Паска порозовя, черните очи пламнаха и девойката пристъпи към него като към очакван с нетърпение гост. Но не беше ли това само радостта на дете, което вижда в една чужда земя единствения познат човек?

Под предлог, че носи на Паска една книга, за която бе говорил, той пак дойде след няколко дни. Поканиха го отново на вечеря и после започнаха да го канят по няколко пъти седмично. Той винаги подаряваше на братовчедка си цветя, избрани лично от него при прочут цветар.

— Това ще ви напомня цветята на вашата родина — беше казал Жил.

Господин Дьо Комбейр, който разбра всичко, не обърна вниманието на дъщеря си за тази любезност, странна за Жил. Баронът се задоволяваше да се усмихва лукаво, преструвайки се, че дреме, когато ги слушаше да говорят в единия ъгъл на салона за много важни неща. Франсоа дьо Комбейр не се лъжеше — този път Жил не търсеше само флирта. Неговото сериозно лице, лишено от ирония, както и трогателната топлина в погледа му, когато гледаше Паска, приятно изненадваха барона.

„Няма нужда да правя големи усилия, за да ги оженя! — мислеше си той със смесица от доволство и съжаление. Тя ще бъде щастлива с Жил, щом той я обича достатъчно, за да пожертвува скъпата си независимост на ерген-егоист. Но ще ми липсва на мен!“

И наистина господин Дьо Комбейр беше оценил вече нежните грижи на по-голямата си дъщеря. Често с въздишка мислите му отлитаха отвъд океана към Мати, галеното дете.

Мати не беше отговорила на писмото на баща си, с което й съобщаваше много предпазливо за съществуването на сестра й. Той не би узнал какво става с нея, ако приятели, завръщащи се от Ню Йорк, не бяха дошли да му съобщят, че тя е здрава и че е постоянно на празненства и забавления.

— Тя ми се сърди — каза тъжно господин Дьо Комбейр на Паска. — Когато нещо не й харесва, винаги прави така. Но сега ще чакам с по-голямо търпение, защото ти си тук.

Ако не беше тъгата, която баща й изпитваше по отсъствуващата си по-малка дъщеря, Паска би желала тя да не се връща никога. Мислеше си за завръщането на Мати със страх.

Жил се радваше искрено, че неговата млада братовчедка е далеч. Мати би развалила тези прелестни разговори, от които му се струваше, че излиза все по-добър.

Сега той не се опитваше да се противопоставя. Опиваше се от любовта, която го преобрази.

— Вие сте способна да ме промените съвсем, скъпа Паска! — каза той с по-сериозен тон един ден, когато беше прочел началото на пиесата, над която работеше и бе получил от нея това одобрение: „Не намирам нищо да възразя, Жил! Това е чудесно!“.

— О, много бих желала да успея! — отговори тя, обгръщайки го със своя развълнуван поглед.

За миг той помисли да разкрие чувството, което изпълваше сърцето му, и да я попита не иска ли да продължи делото си в семейна обстановка. Но нали трябваше Паска да го опознае по-добре и да се откаже от решението си да не се омъжва…

Познатите на господин Дьо Себр коментираха тези чести посещения у неговия братовчед, които съвпадаха със сериозната промяна на навиците му, държането му, дори на характера му. Макар траурът на Паска да забраняваше на баща й да я представи тази година в обществото, всички я бяха забелязали — било при разходките й, било в църквата „Сен Пиер“, където баронът я придружаваше всяка неделя на литургията. Всички бяха убедени, че Жил дьо Себр е влюбен в чудно красивата си братовчедка.

Една вечер младият конт Д’Арбел, сродник на господин Дьо Себр, каза, влизайки в салоните на клуба на улица „Роаял“:

— Знаете ли, че Себр е сгоден?

— Нима?

— Срещнах следобед колата на господин Дьо Комбейр, в която Жил беше сам с братовчедка си. Уверявам ви, че приличаше на щастлив човек.

— Я гледай! Но кога ще ни съобщи той новината? Този годеж обаче съществуваше само във въображението на господин Д’Арбел. Вярно бе, че Жил придружи братовчедка си до музея в Люксембург. Няколко дни преди това господин Дьо Комбейр се беше оплакал пред него от все по-разклатеното си здраве, което му пречеше да води Паска из църкви, музеи и из по-големите парижки паметници. И той бе прибавил:

— Но ако понякога имате малко свободно време, Жил, ние бихте могли да ме заместите, Паска не би загубила от това.

Жил отговори с готовност:

— Ще бъда на нейно разположение, когато пожелае! Паска, която не знаеше още френските обичаи, не се осмели да възрази, макар че това решение й се стори много неуместно. Що се отнася до господин Дьо Комбейр, американското възпитание на Мати го бе накарало отдавна да забрави обичаите в своята родина.

А Жил беше толкова щастлив, че ще може да прекара следобеда с тази, която обичаше, че не сметна за нужно да възрази нещо.

Няколко дни след това обаче на една вечеря принцеса Алескин, видна и образована дама, която събираше при себе си интелектуалния елит на Париж, му пошепна, когато той се навеждаше, за да й целуне ръка:

— Трябва ли да ви поздравя, тайнствени господине?

— А за какво, госпожо?

— Така е, преструвайте се, че нищо не знаете! Вие единствен не знаете, че сте сгоден, и то за един бисер, нали?

Жил щеше да възрази: „Сгоден, аз?“, но се задоволи да отговори с най-загадъчен вид:

— Твърдя, че не знам още това, госпожо.

— Вие сте винаги такъв! — отговори тя с тон, който означаваше: „Знаете много добре, че не ви вярвам!“.

Тази случка даде на Жил да разбере, че не можеше повече да забавя предложението си за женитба. Паска, макар и негова сродница, не беше като Мати братовчедка, позната от детството. Освен това честото посещение у братовчеда Комбейр, усърдното му ухажване на девойката даваше правдоподобност на плъзналата новина.

Но безгрижният скептик се боеше — боеше се да не чуе отказ от Паска.

Защото тази Паска с ясните очи си оставаше загадка за него и Жил не можеше да разбере какви чувства й вдъхваше той.

На другия ден трябваше да отиде да вземе Паска, за да посетят „Нотр Дам“. Пристигайки в дома на Комбейр, я намери седнала в малката зимна градина, до двата салона.

— Съжалявам, че ви обезпокоих, но допреди един час не можех да предвидя, че главоболието ми ще стане толкова непоносимо, та да ме принуди да остана вкъщи.

— Е, добре, ще видим „Нотр Дам“ друг път. Но ако моето присъствие не ви изморява, ще остана при вас.

— Да, останете, Жил… Ще ми прочетете ли стихове?

— Какви, Паска?

— Вашите — най-напред. Вие ще напишете и други, нали? Не трябва да изоставяте поезията.

Той щеше да й отговори: „Поезията за мен сте вие. Останете в моя живот като вдъхновителка и пътеводител…“.

Ала господин Комбейр влезе в този момент и признанието остана на устните на Жил, потрепващи от тревога пред спокойния поглед на Паска.

— Ето че това момиченце се е сетило да се обяви за болно — каза баронът, стискайки ръката на господин Дьо Себр. — Доскоро тя изглеждаше много добре… Слушай, кажи ми откровено, Паска, да не би това да е станало заради малката неприятност, която ти се случи тази сутрин?

— Тя помогна само да се увеличи главоболието, което вече имах, татко.

— Неприятност ли? — попита Жил заинтригуван. Тя кимна с глава и погледна баща си.

— Добре, друг път няма да я приемаме, малко и строго девойче — каза той с нежен упрек. — Отнася се до братовчедка ми Любрак, разведена и неотдавна отново омъжена, както знаете — прибави баронът, обръщайки се към Жил. — Тя дойде, когато Паска не беше вкъщи, и понеже искаше да се запознае с дъщеря ми, я поканих да обядва с нас. Но ето че Паска се разсърди — да, тя беше сърдита, Жил… и ме упрекна, че приемам такива жени! Като че ли разводът днес не е нещо обикновено!

Лицето на Жил леко побледня.

— Съвсем обикновено наистина — каза той рязко. — Ще направите добре, ако се откажете от вашата нетърпимост, Паска, защото често ще се натъквате на разведени и ще трябва да отстраните много хора от себе си.

Тя вдигна към него поглед, в който се изписа изненада и упрек.

— Какво говорите! Нима приемате развода?

Лицето на Жил се разстрои. Но преди да отговори той, господин Комбейр отвърна с убеденост, която изненада малко дъщеря му:

— Той го приема като всички сега! Това е обичай вече, проникнал в нравите, и противодействието на неколцина няма да може да го отстрани.

— А защо те са неколцина? — попита девойката с глас, разтреперан от възмущение. — Как допускате в католическа Франция да се възприема лесно едно нарушение на божия закон? Това става, защото и едните, и другите одобряват и прощават. Някога разведените са били отстранявани от обществото.

Господин Себр каза рязко:

— Какво зло може да причини разводът? Без него двама души, които се мразят и страдат, ще живеят под един покрив. Разводът им дава право да се освободят и да потърсят другаде щастието.

— Но преди щастието — винаги проблематично и във всеки случай нетрайно — съществува дългът, поне за нас, католиците. Защото ако говорите за новото поколение от свободомислещи, сигурно е, че тези бедни души не могат да възприемат закона на страданието, на моралните тежести, които трябва да се понасят, за да се запази брачната връзка.

— Но какво предимство намирате в това бракът да се запази на всяка цена? — попита Жил с глухо нетърпение — Защо би трябвало двама души да останат свързани за цял живот, когато разберат, че не са създадени един за друг.

— Извън евангелския закон, който трябва да знаем първо място пред всяко друго съображение, не разбират ли, че в развода се крие голямо социално зло? Вижте какво стана поради развода със семейството по време на упадъка на Римската империя! Натам разводите водят днес и френския народ. Брачните връзки се разтрогват от капризи, за някое недоразумение, за разногласия в характери. Някога, след продължителна разпра, имаше надежда, че помирението ще дойде и съвместният живот ще се възобнови. Днес разводът дава възможност да се опита друг брак, който ще бъде може би още по-нещастен, и бракът е осъден да стане един нетраен договор, без достойнство и без стойност. А децата? Достатъчно е да си помислим, Жил, за тези бедни създания, подхвърляни от едно семейно огнище в друго, жертви на разстроеното семейство. Нима това не е достатъчно, за да намразим разводите?

Господин Дьо Себр се усмихна пресилено.

— Каква пледоария, Паска! Кой ви даде тези идеи?

— Онези, които ми дадоха вярата. Тези идеи придават на живота повече достойнство и на душата повече мир, отколкото всички големи теории за еманципацията.

Господин Дьо Комбейр възрази:

— Но, дете мое, ти не подозираш ужасните страдания в някои семейства. За тях разводът е необходимо освобождение.

— Татко, позволете ми да ви отговоря просто: във всички времена страдания от този род са съществували. Защо днес, когато разводът се представя, както казахте вие, като средство за освобождение, достъпно за всички, виждаме изобилие от трагедии и самоубийства, каквито не са познавали миналите столетия, когато неразривността на брака беше не само божи, но и човешки закон? Според вашите теории съгласието би трябвало да цари днес по широко във възобновяваните семейни огнища… Опитът доказва обаче, че не е така, а обратно. Старата католическа доктрина е права и към нея ще се върнат в най-близко време, след като оберат всички печални плодове на развода.

Жил беше извърнал леко глава и подръпваше нервно листата на една малка палма до него.

Господин Дьо Комбейр се наведе и сложи ръка на горещото чело на дъщеря си.

— Ти си великолепен защитник на една кауза, която, след като размислим, виждаме, че е чудесна. Но аз съм уверен, че и главоболието ти се увеличи.

— Вярно е, татко. Затова ще помоля за позволение от двама ви да се оттегля — каза тя с усмивка.

Жил вдигна поглед към нея.

— Да, вървете, скъпа Паска, защото изглеждате наистина изморена. Боли ли ви много?

Той стана и наведе към нея лицето си, на което беше изписано нежно съчувствие.

— Много, но утре всичко ще мине.

— Надявам се, че нищо няма да ви попречи да дойдете с братовчед ми на обяд у дома, както обещахте, за да видите моите малки сбирки.

— Надявам се и аз, Жил, иначе ще съжалявам.

Тя му подаде ръка и вдигна към него големите си очи, в които имаше упрек.

— Защо ме гледате така, Паска?

Тя каза със сериозен глас, който трепереше:

— Наскърбихте ме. Не мислех, че можете да имате подобно мнение за развода.

Лек трепет мина по лицето на Жил. Той се наведе и допря устните си до нейната ръка.

— Простете ми, Паска! Занапред вашите схващания ще бъдат и мои — каза мъжът със сдържан плам.

Паска се отдалечи, а Жил се сбогува веднага с братовчед си. Леон Боди, който го срещна на булеварда, видя, че изглежда много мрачен и заключи, че с годежа нещо не е наред.