Марион Дели
Кръстосани пътища (16)

XVI

От този ден между двамата съпрузи не се появи ни най-малък спор. Жил беше винаги внимателен, а младата жена, изглежда, се бе отказала от ревността, чиито изблици винаги бяха отчайвали господин Дьо Себр.

Тира се залови сериозно с изучаването на католическата религия под ръководството на мъжа си. В началото, както бе помислил Жил, тя имаше само желанието да му се хареса, но сега някакво друго чувство я въодушевяваше.

Само че от деня на разговора в работния му кабинет здравето й започна бързо да се влошава. Сега тя не напускаше вече шезлонга в салона, откъдето през отворената врата можеше да вижда Жил, работещ на писалището, или по-скоро да усеща присъствието му.

Лекарят не скриваше от господин Дьо Себр, че фаталният край изглежда близък. Младата жена беше сериозно болна и не можеше да се надява нито да я спаси, нито да продължи дните й.

При това известие сърцето на Жил се сви. Той се привързваше все повече към Тира, виждайки усилията й да поправи недостатъците на своята природа. Тази вярна любов го бе трогнала дълбоко, още повече че си спомняше със съжаление за своята студенина и някогашната си презрителна ирония.

Когато дойдоха първите горещини на юни, господин Дьо Себр, по съветите на лекаря, нае една вила в гората на Фонтенбло и заведе жена си там. Обаче това, макар и кратко пътуване и промяната измориха много Тира. Тя не се оплакваше и твърдеше, че е много щастлива между мъжа си и своето дете в това кокетно жилище, заобиколено от градина с цветя. За Жил или за Кая нейните бледи устни намираха винаги по една усмивка и нежна дума.

Но когато беше сама, горещи сълзи се стичаха по повехналото лице и нейните сухи пръсти стискаха разпятието от слонова кост, което й бе подарил Жил тази зима.

Един следобед свещеникът дойде да я види. На излизане от вилата той срещна господин Дьо Себр, който бе пристигнал от Париж, където бе ходил по работа.

— Как я намирате, отче? — попита Жил. Свещеникът поклати глава:

— Много слаба! Тя вече е съвсем подготвена и мисля, че ще е разумно да я накарате да се причести, приятелю.

Дълбока скръб се изписа по лицето на Жил.

— Когато пожелаете, отче… Бедната ми Тира… Не мога да си представя, че няма да я виждам вече, да се грижа за нея, да й угаждам!

Свещеникът го погледна със съчувствие. След като се прости с него, Жил тръгна към салона, който излизаше на терасата, където седеше обикновено болната. Тя се усмихна, виждайки го, и му протегна ръката си, която той целуна продължително.

— Какво ми носите? — попита Тира, сочейки пакета, който Жил държеше.

— Няколко нови книги, за които казват, че са хубави и които ще ви прочета тези дни. Както виждате, мисля за вас, скъпа!

— О, да! Вие сте добър — каза тя трогната. — Повтарях това преди малко пред свещеника… Трябва да сте го срещнали по пътя?

— Вярно… И знаете ли какво ми каза той? Че скоро ще можете да приемете първото си причастие.

— Много ще бъда щастлива. Време е наистина… Лек трепет мина по бледото й лице.

Господин Дьо Себр не смееше нищо да каже, разбирайки какво означават тези думи. Той знаеше, че е безполезно да я заблуждава с надежда за подобрение.

— Искате ли да седнете за малко? — поде тя с треперещ глас. — Искам да ви кажа… Не се знае какво ще се случи, може да умра по-рано, отколкото мислят…

— Какви ги говорите, мила? — каза той с упрек, сядайки в едно кресло близо до шезлонга. — Нищо не налага да се предполага подобно нещо.

— Няма значение, по-добре ще е да ме изслушате. Най-напред ви моля за прошка, че ви направих нещастен, като се омъжих за вас…

Той сложи ръката си на устните на младата жена.

— Престанете, Тира, не се обвинявайте така пред мен, аз съм по-виновен! Бях много млад, това е вярно, и се ожених, без да размисля, но това не може да оправдае начина, по който се отнесох към вас и към нашето дете.

— Но аз толкова ви дотегнах с моята ревност и моите претенции! Днес разбирам колко безумна съм била и че с друго държане щях да имам може би неоценимото щастие да спечеля сърцето ви. Бях много нетактична, Жил…

— А аз — много лош. Аз съм повече виновен и не желая да се обвинявате, чувате ли, скъпа Тира?

— Щом искате, няма да говоря вече за това. Но има и друго нещо, което искам да ви кажа. Вие ще останете сам с нашата малка Кая. Знам, че я обичате нежно, че ще изпълните дълга си към нея. Но нейното здраве е крехко, тя е тъй чувствителна и са й нужни много грижи и внимание, които не ще можете да й дадете, колкото и добър баща да сте.

Тя спря с глухо ридание.

— Моля ви, не се измъчвайте така! — каза Жил развълнувано. — Ако бог пожелае да ви отнеме от нас, не се бойте, нашата Кая ще бъде добре. Разбира се, не мога да твърдя, че ще ви заместя напълно…

Тя го прекъсна:

— Не можах, уви, да направя много за бедното дете! И ето защо ще е по-добре да си ида…

— Тира, какво говорите?

— Оставете ме да говоря, приятелю! Ето какво искам: вие да се ожените повторно, когато мен няма да ме има вече, вие…

— Да се оженя отново? Каква е тази безумна мисъл? Не! Не! Успокойте се! Никой няма да заеме вашето място при Кая! — запротестира Жан.

— Тази мисъл, напротив, ще бъде утеха за мен, ако знам, че жената, която вие изберете, ще може да обича моята Кая.

— Но аз ви казвам, че…

— Почакайте, Жил! И аз също мислих. Не можах да ви направя щастлив, но друга би могла — онази, която вие обичате още, нали, приятелю?

— Млъкнете! — каза рязко той. — Защо ми говорите за нея? Аз почти я бях забравил…

Тира се надигна задъхана.

— Вярно ли е това?… И… обичате ли ме малко? Той допря устни до челото й.

— Аз ви обичам много, скъпа Тира! — каза развълнувано Жил. — Ще бъда чудовище, ако не би било така.

Тя сложи глава на рамото му. Но той не видя малката сълза, която се плъзна по повехналата буза, не чу едва доловимите думи, които изрече младата жена:

— Нея не я обичате така!

Те стояха мълчаливи.

— Искам да бъдете щастливи! — прошепна внезапно треперещият глас на Тира. — От онова, което тя е направила, узнавайки за нашето положение, личи, че братовчедка ви е благороден човек и ще бъде добра към Кая. Вие ще се ожените за нея след смъртта ми…

Тя прекъсна, потрепервайки с цялото си тяло.

— Само това няма да стане! Никога няма да се оженя за Паска! — каза сурово той.

— Защо? О, Жил! Аз съм уверена, че я обичате още и че страдате! А искам да бъдете щастлив, любов моя!

Тайнствена светлина сякаш излъчваха очите, които се устремиха към Жил, топла нежност трептеше в гласа, примесена с тъга…

Изпълнен с възхищение пред силата на това женско сърце, готово за всички жертви, в което живееше истинската християнска любов, Жил падна на колене и целуна разтрепераните ръце.

— Не бях достоен да бъда толкова обичан, Тира! — каза смирено той. — Вие още повече увеличавате моето разкаяние за мъките, които съм ви причинил… Но не ми говорете вече за Паска. Никога няма да я поискам за жена.

— Но защо?

— Защото тя няма да забрави, че поисках ръката й, като скрих от нея за вашето съществуване. Паска няма вече доверие в мен… А тя не признава любов без доверие.

— Ако тя ви обича истински, ще ви прости.

— Няма да поискам никога това от нея! Не ми говорете повече, Тира, оставете ме да мисля само за вас, скъпа моя!

Лъч от щастие мина по измъченото лице.

— Вие не сте ме наричали така досега — каза тя с вълнение. — Защо тъкмо днес…

— Защото сте светица и защото ви обичам.

Жил видя към него да се навежда едно сияещо лице, една разтреперана ръка погали главата му.

— Повторете ми го пак… Кажете го, любов моя!

— Да, аз ви обичам, Тира, и то не както заслужавате, но толкова може моето клето мъжко сърце.

Клепачите на Тира се сведоха, сякаш да задържат в душата й сериозното лице и нежния му поглед. Устните й прошепнаха:

— Бог е добър, задето ми изпрати тази радост в последните часове на моя живот!

* * *

Тя заспа тихо през един юлски следобед в прегръдките на Жил, за да не се пробуди вече. През целия си живот той щеше да запази спомена за неизразимата любов, с която го беше обгърнала Тира, и едва доловимия глас, който бе прошепнал пак:

— Вие ще бъдете щастлив!… Кая също. Ще се моля за вас двамата, моите най-любими същества на земята.