Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gilles de Cesbres, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 5гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa(2011)
Разпознаване и корекция
tanqdim(2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2014)

Издание:

Марион Дели. Кръстосани пътища

Френска. Второ издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1993

Редактор: Стоян Сукарев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-108-7

История

  1. —Добавяне

XV

Макар че господин Дьо Себр беше известен със своята оригиналност, женитбата му за неговата бивша жена — която той не бе обичал никога — събуди в обществото смущение и изненада. Нещо повече — много чудно беше, че този безбожник искаше да сключи новия си брак с благословията на църквата. Направиха се много предположения и познатите му най-после решиха, че разтрогнатият годеж с неговата братовчедка му бе помрачил разума.

Жил се отнесе с пренебрежение към всичко това. Както бе заявил някога на Паска, общественото мнение не го засягаше. Веднъж поел правия път, той тръгна решително по него, без да се тревожи от сплетните.

Направената жертва — възобновяването на брачните връзки с Тира — беше за него изходна точка за нов живот. Жил си даваше сметка, че без помощта на религията няма да има нужната сила, за да постоянствува в своето добро дело. Затова избра за свой съветник онзи свещеник с умен и честен поглед, срещнат при смъртния одър на Ерве Барнелек.

Той не знаеше името му, но разбра, че служи в „Сен Мишел дьо Батиньол“. Жил отиде една сутрин, когато литургията свършваше, в тази църква.

В здравето на Тира беше настъпило леко подобрение откакто тя се бе върнала при мъжа си. Лекарят бе казал на господин Дьо Себр, че тя може да живее още няколко години, но при големи грижи и без тревоги.

Жил беше добър и внимателен към нея. Той си налагаше да седи при нея, да я забавлява и не отблъсваше нейните изблици на нежност. Обаче не им отвръщаше така, както би желала Тира. Тя чувствуваше усилието в неговите спокойни и нежни отношения.

И ревността започна да я измъчва, както по-рано. Без да смее да прави сцени, след известно време тя започна да проучва живота на Жил. Задаваше му въпроси, въздишаше, плачеше — всичко, което дразнеше господин Дьо Себр. Той се престори отначало, че не забелязва нищо. Обаче скоро отново започна да губи търпение, говореше с нея рязко и отсъствуваше често от къщи.

Тира се отчая съвсем, а той, виждайки я пак толкова сломена, бе обзет от разкаяние и стана по-нежен. В продължение на няколко дни всичко вървеше добре, но беше достатъчно да се забави вечер и жена му възобновяваше сцените.

Жил нямаше да има куража да понесе първите месеци на съвместния живот, ако не беше Кая. Той обикна детето, което също го обичаше от цялото си сърце. Понеже смяташе, че здравето на Кая е много крехко, сам се залови с образованието й, нае домашни преподаватели и следеше работата й. Жил я разхождаше с колата си, отговаряше мило на всички нейни въпроси.

— Открих в себе си душата на образцов баща — отговори той на Леон Боди, който се учуди, като намери в кабинета му Кая, седнала в единия ъгъл, заобиколена от куклите си.

По настояване на Жил детето трябваше да ходи често в църква. Тира пожела също да стане католичка, но убеден, че тя иска само да му се хареса, той се задоволи засега да я осветли по някои въпроси около католическата религия.

Що се отнасяше до него, вярата проникваше все повече в душата му и това също бе голяма изненада за онези, които го познаваха.

Пиесата, започната под влияние на отчаянието, беше изгорена. Жил се захвана с друга, която отразяваше неговите нови убеждения. Той работеше много, защото имаше нужда да занимава мисълта си, която отлиташе често към Менафи.

Жил беше написал писмо на господин Дьо Комбейр, уведомявайки го за женитбата си и молейки да съобщи за това на Паска. Баронът отговори с няколко топли и трогателни думи, подсказани очевидно от дъщеря му, прибавяйки в края на писмото си:

„Паска се моли за вас и това беше голяма утеха за нея! Обаче тя не беше изненадана, защото е убедена, че имате благородна душа и че ще изпълните най-после дълга си.“

Оттогава Жил не беше писал вече в Менафи.

През един априлски следобед, завръщайки се неочаквано вкъщи, господин Дьо Себр намери Тира в кабинета си, наведена над отворените чекмеджета, да се взира в писмата от Паска.

Виждайки го пред себе си, тя трепна и се изчерви. Изплашените й очи се устремиха към Жил, чието лице изразяваше изненада и учудване, които се превърнаха скоро в страшен, студен гняв.

Той попита строго:

— Какво правите тук?

— Аз… Жил… Простете ми!

В погледа й се изписа ужас. Ръцете й се заловиха за ръба на масата, тя се олюля и щеше да падне, ако Жил не беше я подкрепил.

Той я отнесе на дивана и позвъни да донесат вода. Когато видя клепачите й да се отварят, отпрати камериерката. Изплашеният умолителен поглед на Тира го видя сам пред нея, строг, с презрителна гънка на устата.

Но състраданието към това слабо морално и физически създание измести гнева. Някога той би я обсипал безпощадно с жестоката си ирония. Днес Жил се опитваше да се успокои, за да не я разстрои още повече.

И затова, виждайки я разтреперана, изплашена, се наведе към нея и хвана ръката й.

— Успокойте се, Тира, и нека се обясним веднъж завинаги — каза сериозно той. — Знаете ли, че ми е много неприятно да бъда постоянно под вашето подозрение?

Тя сключи ръце и промълви:

— Простете!… Но аз толкова ви обичам!

— Затова ли ме оскърбявате, като се съмнявате в мен?

— Не, Жил! Не! Не се съмнявам!

— В такъв случай какво търсехте из моите чекмеджета?

Тя повтори изплашено:

— Простете! Сгреших! Но аз съм измъчвана от страха, че се откъсвате от мен. Разбирам много добре сега, че не съм била жена за вас… Но чуйте, Жил, никой не би ви обичал колкото мен!

Тя наведе глава и целуна смирено ръката на мъжа си. Трогнат, въпреки всичко, той каза по-меко:

— Знам искреността на вашата обич. Успяхте ли да прочетете тези писма?

— Не можах, не виждам добре… Прочетох само подписа…

— А знаете ли коя е тази Паска?

Тя поклати отрицателно глава.

— Тя е моя братовчедка, по-голямата дъщеря на барон Дьо Комбейр.

— По-голямата му дъщеря ли? Но той имаше само една — Мати…

— Не, той имаше и друга, родена от брак, за който никой не знаеше.

Овладявайки вълнението си, Жил разказа на Тира накратко историята на Анджиолина и как се бе запознал с Паска в Менафи.

— А тя… като майка си ли е хубава? — попита Тира, която слушаше с голямо внимание.

Господин Дьо Себр отговори рязко:

— По-хубава, според братовчед ми Франсоа.

— Значи тя ви е писала?

Ръцете й трепереха. Дълбоко съчувствие обзе сърцето на Жил, виждайки тревогата по това бледо лице.

— Слушайте, Тира! Ще ви говоря съвсем откровено — каза той, хващайки ръката й. — В момента, когато се разменяше тази кореспонденция между нас, ние бяхме свързани с голямо приятелство. Едва след пристигането на Паска тук разбрах, че я обичам.

Нежната ръка потрепери.

— … В онзи момент аз се смятах за напълно освободен от вас. Ето защо не се поколебах да поискам Паска за жена и ние се сгодихме… За един ден… Защото тя научи от Мати за вашето съществуване и веднага ме отблъсна. Нещо повече, тя се опита да ме накара да разбера, че мой дълг е да се върна при вас, като поискам благословията на църквата. Но аз, обезумял от гняв и скръб, не исках нищо да чуя. Не съм я виждал оттогава. От други разбрах, че тя е напуснала Париж с баща си, за да се завърне в Менафи след смъртта на Мати.

Последните думи не изненадаха Тира, макар че тя не знаеше нищо за тази смърт. Жил не бе й говорил никога за братовчедките си Дьо Комбейр, а и през последните месеци тя бе заета изключително с мисълта за мъжа си и дъщеря си.

В този миг цялото й внимание беше съсредоточено върху разкритието, което й направи Жил, и бедното й сърце туптеше от тревога и скръб.

Тези чувства бяха изписани тъй добре по разтревоженото й лице, че Жил, трогнат, се наведе и целуна челото й, набраздено с леки бръчки.

— Не се измъчвайте, Тира! Благодарение на Божията помощ аз проумях своя дълг и се върнах при вас.

Тя каза глухо:

— Но вие я обичате?… Още я обичате.

Ръката, която държеше ръката на Тира, трепна.

— Не мога да ви кажа, че не я обичам, но правя усилия, за да прогоня от моето сърце този спомен. Бих искал да ми вярвате, мила моя — добави той сериозно, стискайки леко тънките пръсти на младата жена.

— Да, аз ви вярвам — каза тихо тя.

— И няма да ме подозирате сега, след като говорих откровено с вас?

— Не, Жил, не!

И внезапно сълзи бликнаха от очите й и се търколиха по домашната й рокля.

Някога сълзите й дразнеха Жил, той напускаше веднага стаята, където се намираше тя, затваряше се в своята или пък излизаше. Днес седна при нея, обгърна раменете й с ръка и попита:

— Защо плачете?

— Защото… вие трябва да ме мразите, защото аз ви отделих от нея!

Лицето на господин Дьо Себр се помрачи.

— Не, Тира, има друга причина, която би прокопала сега пропаст между нея и мен — каза той развълнувано.

Тя го погледна въпросително със замъглените си очи. Ала обяснение не дойде. Печалният и сериозен поглед на Жил сякаш се загуби за миг в някаква тайнствена далечина, после се наведе към окъпаното в сълзи лице.

— Престанете да плачете — каза кротко той. — Аз ви причиних страдания, но ви давам моята дума на християнин и честен човек, че нямам сега друго желание, освен да ви дам малко щастие.

— Вярвам ви, Жил! — прошепна тя, навеждайки главата си, за да допре чело до устните на мъжа си.