Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Gilles de Cesbres, 1951 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- , 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,8 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Sianaa(2011)
- Разпознаване и корекция
- tanqdim(2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2014)
Издание:
Марион Дели. Кръстосани пътища
Френска. Второ издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 1993
Редактор: Стоян Сукарев
Коректор: Ева Егинлиян
ISBN: 954-459-108-7
История
- —Добавяне
X
Този ден господин Дьо Комбейр и Паска обядваха за пръв път у Жил. Поводът бяха интересните художествени предмети и стари книги, които младият човек искаше да покаже на братовчедка си. Тя имаше усет към изящното и се възхити от обстановката в дома на господин Дьо Себр. А той следеше с радост впечатленията, които се отразяваха по изразителното лице на Паска. Сърцето му се разтваряше, като я гледаше сред тази рамка, сякаш създадена за нея, и мечтаеше да я настани тук като стопанка.
След обяда, поднесен във фламандската трапезария, за който готвачката на Жил беше положила големи усилия, господин Дьо Комбейр се настани в салона за следобедна почивка, която беше необходимост за него. Жил заведе Паска в работния си кабинет. Той искаше да й прочете второто действие от пиесата, която беше довършил същата сутрин.
— Нима смятате да ме превърнете в критик? — каза тя весело, сядайки в голямото старинно кресло, което й посочи той.
— На вашето мнение държа повече, отколкото на всеки друг! — отговори Жил сериозно.
Той я обгърна с развълнуван поглед. Да можеше да я вижда винаги така при себе си, в това жилище, където тя ще бъде живот и светлина! Трябваше да й каже днес! Жил не можеше вече да живее в очакване и тревога.
Черните очи се вдигнаха към него, малко учудени от мълчанието му.
— Ще започвате ли?
Вместо да протегне ръка към ръкописа, сложен на масата, Жил взе един стол и седна до братовчедка си.
— Ще трябва да ви питам нещо, Паска… Кажете ми първо имате ли доверие в мен?
— Да! Колкото можем да имаме доверие в едно човешко създание.
— И докъде би достигнало това доверие?
— Как така докъде?
— Ами… Ето ако например ви помоля да се откажете от решението си… ако ви помоля да вярвате в моята любов и да станете моя жена?
Паска пламна и скочи като ужилена от стола си.
— Но вие сте луд, Жил! Какво означава това?
Жил също стана и хвана ръката й.
— Това значи, че завладяхте сърцето ми, въпреки всички усилия на моя егоизъм!
Паска чувствуваше да я изпълват тръпки на уплаха и щастие.
Изведнъж истината я озари. Тя разбра какво място заемаше Жил в сърцето й.
Тогава — и тя също? Недоверието, градено върху спомена за участта на майка й, не беше я предпазило от това чувство, което винаги й вдъхваше таен ужас. Тя се дръпна малко, изтегли ръката си, вдигна към Жил плахия си колеблив поглед.
— Жил, вие знаете, че не мога…
Той извика вдъхновено:
— Да, вие ме обичате! Видях го във вашите очи… И вие ми казахте преди малко, че имате доверие в мен!
— Имам доверие във вашето приятелство. Но съвсем друго е да избереш за целия си живот неразривната връзка… А всъщност ще я смятате ли за такава? — попита тя, поразена от неочаквания си спомен. — Завчера вие оправдавахте и одобрявахте развода…
Лек трепет мина по лицето на Жил.
— Никога вече няма да одобря нещо, което вие не одобрявате, ще бъда винаги на вашето мнение! — каза той пламенно. — Ще трябва да бъдете снизходителна към мен, Паска. Досега съм бил един безбожник и е възможно някои мои разбирания да засягат понякога неволно вашите убеждения. Но кажете ми, скъпа, не ви ли показах, че съм човек с добра воля?
— Да, това е вярно! И ми се струва, че вие търсите истината.
— Не искате ли да ми помогнете да я намеря по-бързо с вашето присъствие, с вашия постоянен пример пред очите ми? Вече ви казах колко уважавам и колко се възхищавам от вашата вяра. Бъдете сигурна, че вместо да се противопоставям, аз ще се старая да възприема всичко!
— Надявам се поне! Ако наистина бог пожелае да ми повери тази задача, най-голямото ми щастие ще бъде да ускоря чрез молитвите си момента, в който вие ще станете вярващ като мен. Но, Жил, аз много се страхувам! — прошепна тя отчаяно.
— От какво се боите, Паска?
— От спомена за майка ми… Ако трябва да изпитам измяната, и аз ще умра!
Той хвана ръцете й, притисна устните си до тях.
— Вие? Не вие, моя Паска! Да оставя вас, моето съкровище! Знаете ли, това съмнение е оскърбително!
Бузите на Паска пламнаха от смущение.
— Простете ми, Жил! Но само като си спомня за моята майка… Знам, че вие сте сериозен и… вярвам във вашата искреност — каза тихо девойката.
— Съгласна ли сте, Паска?
Той се наведе към нея и я обгърна със своя омаен нежен поглед.
Кой беше я гледал днес със същия поглед?
Да! Тя си спомни! Малката Кая. И тя имаше същите златисти очи. Но какво общо имаше с Жил тази малка чужденка и защо си спомни Паска сега за нея?
— Да приема ли? Много бързате, братовчеде! Ще трябва да говоря най-напред с баща си…
— Естествено! Но той ще желае онова, което вие желаете… Не бъдете жестока! Кажете ми, че ще станете моя жена, че скоро ще дойдете да ощастливите моя дом с вашата хубост и вашата доброта!
Лицето на Паска порозовя, тя остави ръката си в ръката на своя братовчед.
— Ще ви кажа това след малко, пред баща ми. Но докато той се събуди, прочетете ми второто действие.
Жил се подчини и седна срещу нея. Но никога не беше чел толкова лошо. Жил гледаше повече към нежната глава, която изпъкваше на тъмния фон на креслото, отколкото към ръкописа си. Паска мислеше, че сънува — чуден и малко страшен сън.
Тя винаги беше казвала, че няма доверие на мъжете, не вярва в постоянството на тяхната любов. Как да обясни щастието, което изпълваше сърцето й сега, при мисълта, че Жил я беше поискал за жена?
Значи той бе успял да й вдъхне това доверие, което тя смяташе за невъзможно. Вярваше в неговата искреност, в силата на тази любов, която й бе разкрил преди малко!
Гласът на миналото, макар и съвсем слаб, сега се опитваше да й шепне: „Внимавай!“. Но гласът на разцъфналата от щастие душа, на любящото и отдадено сърце го заглушаваше с тържествуващия вик: „Вярвам в неговата откровеност. Вярвам в тази обич, която го накара да пожертва заради мен егоистичната си свобода!“.
— Жил, вие иначе винаги четете добре, но днес сте много зле!
Това бе господин Дьо Комбейр, който лукаво изрече тези думи, отваряйки вратата.
Жил скочи, а Паска обърна сияещите си очи към баща си.
— Вярно е, че не съм на себе си! — каза младият човек развълнувано. — Очаквах с нетърпение да се събудите, братовчеде.
— Защо?
— Защото Паска иска да произнесе само пред вас думата, която ще реши моето щастие.
— Вярно ли е това, дъще?
Паска стана, приближи се до баща си и хвана ръката му.
— Да, той поиска да стана негова жена. Позволявате ли, татко?
— Как така дали позволявам? Само с радост и възторг, скъпо мое дете! Добро попадение имаш! Господинът, който беше се обявил за вечен ерген!
— Но искам да ви заявя, братовчеде, че и моето завоевание не е по-малко — каза засмяно Жил. — И Паска беше обявила, че никога няма да се омъжи.
— Я гледай! Това е вярно! Двойно завоевание. Слушайте, целунете годеницата си, драги Жил!
Устните на Жил се докоснаха до челото на Паска, цялата порозовяла от вълнение. Щастието блестеше в очите на господин Дьо Себр. Неговият братовчед, гледайки го, си мислеше: „Този скептик, изглежда, си е загубил ума!“.
Когато господин Дьо Комбейр и дъщеря му тръгнаха да се прибират, Жил седна в колата им. Той щеше да вечеря с тях.
Прекрачвайки вратата на жилището си, господин Дьо Комбейр възкликна смаяно:
— Какви са тези чанти тук?… Но… те са на Мати!
— Госпожицата пристигна преди час, господин барон — каза слугата.
На Паска й се стори, че нещо прободе за миг сърцето й. А Жил свъси вежди и процеди през зъби:
— Много ни е дотрябвала!
В същия момент вратата се отвори и тънката фигура на Мати, още в пътно облекло, се появи. Тя дори не погледна баща си, а пристъпи веднага към Паска и Жил.
— Какво ти е хрумнало, та пристигаш без предупреждение, Мати! — каза господин Дьо Комбейр, приближавайки се до нея. — Можеше да не намериш никого…
Тя отвърна сухо:
— В такъв случай щях да потърся гостоприемството на някоя приятелка. Винаги съм намирала за забавно да изненадвам хората.
Докато говореше, пламналият й поглед не изпускаше лицето на Паска, чиято красота изпъкваше още повече в черната й елегантна рокля.
— Защо не ми писа, лошо детенце? — попита господин Дьо Комбейр, опитвайки се да я прегърне и целуне. — Много съм ти сърдит, знаеш ли?
Мати се дръпна рязко и отговори:
— Ще ти мине! И ще те науча друг път да не криеш нищо от мен… Значи вие сте моя сестра, синьорина Паска?
Тя пристъпи към нея.
— … И вие, господин Жил, сте били наясно с тайната?
Сега гледаше братовчед си и очите й блестяха странно под тъмните мигли.
— Да, имах удоволствието да узная много скоро за роднинските връзки, които ме свързваха с нашата прелестна домакиня от Менафи! — каза той със студена ирония. — И вие, Мати, щяхте да бъдете осведомена, ако бяхте показали малко повече симпатия към Паска.
— Симпатията не идва по поръчка, вие знаете това по-добре от всеки друг, драги мой! — отвърна тя с иронична усмивка. — Но щом не можем да променим станалото, ще се постараем да свикнем един с друг.
— Разбира се, това ще е най-разумното, Мати! — каза господин Дьо Комбейр, който се приближи до нея. — Но за нещастие, за нас поне, Паска ще ни напусне.
— Искате да кажете, че ще се омъжи?
— Точно така. Отгатни за кого.
— Вероятно за Жил.
Гласът на Мати стана странен и лицето й пребледня като на мъртвец.
— Как разбрахте? — попита Жил с насмешлива усмивка. — Нима у нас двамата има нещо особено?
Той млъкна. В тъмносините, устремени към него очи се изписа голямо отчаяние.
Няколко месеца по-рано Жил би намерил във всичко това само материал за интересни наблюдения. Но сега откакто благотворното влияние на Паска беше проникнало в душата му, той изпитваше искрено съчувствие пред мъката на това дете, което иначе не му беше симпатично.
— Годениците имат винаги нещо особено — каза рязко Мати. — И после, аз подозирах, че синьорината ви харесваше още в Менафи… Кога ще бъде сватбата?
Лицето й бе добило отново студения си безгрижен израз. Малко пламъче единствено блестеше още в дъното на зениците й.
— Не сме определили, Паска ще реши.
— О, когато пожелаете, Жил!
Паска бе обзета от силното желание да напусне по-скоро това жилище, защото се намираше в присъствието на чудноватата си сестра, която не й бе подала дори ръка.
Жил отгатна чувствата й, защото отвърна:
— Е, добре, ще определим една близка дата, защото сега няма да липсва много на баща си, щом той намери другата си дъщеря.
Господин Дьо Комбейр не възрази нищо. Виждайки държането на Мати към сестра й, той разбра, че съвместният им живот ще бъде непоносим за Паска.
— Правете каквото искате и лека нощ! — каза Мати, завъртайки се на токовете си. — Ще ида да си легна, защото морето беше бурно и съм много изморена.
Баща й я последва разтревожен, за да разбере какво става с нея. Жил съблече шубата си, помогна на Паска да снеме дрехата и шапката си. После я заведе до зимната градина.
— Ние ще уредим заедно дребните неща, защото сега Мати ще омотае главата на моя беден братовчед — каза той с лека усмивка.
— О, колко е неприятно това, Жил! Ние бяхме толкова спокойни! Бедната Мати! Може би е лошо от моя страна, че казвам това. Но нали видяхте…
— Не се безпокойте, моля ви! Мати е винаги повече или по-малко неприятна — според настроението й. Възможно е утре да ви гледа с други очи. Но впрочем вие няма да прекарате дълго при нея. Ние ще съкратим до минимум срока на годежа и щом се оженим, какво ни интересува нейната злоба, нали?
Паска остана за миг замислена, гледайки разсеяно розите, които се виеха около прозорците на зимната градина.
— Но ако с много търпение и кротост бих могла да спечеля нейната обич?
В погледа на Жил се изписа нежност и ирония.
— Опитът ще бъде много рискован дори за ангел като вас. Но щом се омъжите, нищо не ще ви пречи да държите проповеди на нещастната Мати. Само че не се заблуждавайте по отношение на нея… А сега нека оставим Мати и ми кажете какъв годежен пръстен желаете?
— Изберете го по ваш вкус, Жил.
— Не, кажете ми какъв е вашият вкус! Искате ли да бъде с брилянт? Или предпочитате друг камък?
— Обичам много сапфирите.
Лицето на Жил пребледня и пръстите, които държаха ръката на Паска, потрепериха.
— Не мислите ли, че с изумруд ще бъде по-добре?
— Вземете изумруд! Обичам и тях, и щом те ви харесват, и на мен ще се харесат, бъдещи ми господарю!
Тя го гледаше засмяна. Той целуна продължително нежните й пръсти.
— Господар, който ще има нужда от такъв любим водач като вас! Каква промяна настъпи в живота ми от деня, в който ви срещнах! Аз се ръководех единствено от фантазията и безгрижието си и нямах нито цели, нито надежда. Сега вие ще бъдете там, при мен, вие — избраницата на моето сърце, единственият мой довереник!
Очите на девойката се устремиха към него и погледът й стана сериозен, почти тържествен.
— Жил, аз ви давам моето доверие.
Тя го гледаше развълнувана.
В продължение на няколко мига устните на господин Дьо Себр трепереха и клепките се спуснаха над очите му.
— Ще се постарая да го заслужа завинаги, скъпа моя Паска! — каза той.
Паска стана и откъсна една полуразцъфнала роза.
— Ето, вземете това цвете и го запазете. Розата от Менафи беше залог за приятелство, което ни обединяваше, а тази ще символизира взаимното доверие, което си обещаваме днес.
Той направи едва доловимо движение, сякаш да отблъсне цветето, и внезапно побледнелите му устни се отвориха, сякаш да изрекат някакво признание…
Но те се затвориха и с решителен жест той взе розата и я сложи в портфейла си до вече изсъхналата нейна посестрима, откъсната от параклиса на Мадоната.