Марион Дели
Кръстосани пътища (6)

VI

— Болен ли сте, Себр?

— Защо, драги? Така ли изглеждам?

— Не, но след завръщането ви от Италия живеете като отшелник, не ви виждам никъде и сте станали много сериозен!

— Да, вмъкнах се в кожата на сериозен човек. И не е вярно, Боди, че не ходя никъде. Във вторник бях у контеса Дьо Саблан; в четвъртък — на премиерата у Макс Брюнол; днес ходих на автомобилната изложба, за да мога да говоря за нея у принцеса Алескин и да дам мнението си на Берта Дорбах, нашата видна артистка, която смята да си купи кола. Така че неуместно ме нарекохте отшелник.

— Казвам ви, че има някаква промяна у вас! Всички го чувствуват, повтарям ви.

— И всички са прави. Ще го забележат впрочем в последната ми пиеса.

— Наистина ли? Значи нещо съвсем ново?

— Да… Виждам по очите ви, че ви се иска да ме разпитате. Безполезно е, защото никой няма да узнае нищо до деня, в който ще я предам. Хайде лека нощ, драги, защото вятърът е доста студен.

И стискайки ръката на Леон Боди, известен романист и критик в един голям всекидневник, Жил дьо Себр тръгна към своята кола, която го чакаше наблизо.

— Вкъщи, Мартен — каза той на шофьора.

Колата потегли към булевард „Сен Жермен“. Жил следеше машинално движението на автомобилите.

„И все пак е вярно, че не съм съвсем същият — помисли си той. — И не мога да бъда такъв. Откакто я видях, животът не ми се струва толкова мрачен и изпитвам повече състрадание. Тя ме преобрази за толкова кратко време. Каква магия има в тази Паска? И защо мисля постоянно за нея, въпреки раздялата? Трябва да внимавам, защото не бих искал да отида много далеч. Нежност, симпатия — добре, но не и любов.“

Той разгърна вестника. Но веднага спря четенето, спомняйки си, че този месец не бе получавал писмо от Паска.

„Дали не е болна?“

Досега тя му бе писала всеки месец в отговор на писмата, които й изпращаше той. Какво си споделяха те в тази кореспонденция? От всичко по малко: за една книга, която Паска бе прочела, за новата пиеса, която бе започнал Жил, размишления върху това или онова събитие.

Щом пристигаше писмо от Паска, той спираше всяка работа, сядаше на бюрото си и изписваше с острия си почерк няколко листа.

Жил четеше многократно нейните писма, написани на проста бяла хартия и толкова различни от напарфюмираните изящни послания, изпращани на господин Дьо Себр от почитателките на неговото дарование — послания, които отиваха в коша, след като биваха преглеждани набързо.

Но Жил запазваше ревниво тайната на кореспонденцията си с Паска. И за да избегне коментарите на прислугата, сам пускаше писмата в пощенската кутия.

Тази сутрин, влизайки в апартамента, който заемаше на третия етаж в една хубава сграда, попита веднага слугата:

— Идва ли раздавачът, Жан?

— Да, господин виконт.

Той влезе в работния си кабинет — грамадна стая, обзаведена разкошно. Жил дьо Себр имаше вкус и беше си подредил прелестно жилище, с великолепни стари семейни мебели и художествени предмети, за купуването, на които неговият баща бе похарчил огромни суми.

На писалищната маса пощата бе сложена в оригинален поднос от слонова кост. Един малък плик, обграден в черно, привлече веднага погледа му. Той го грабна и извика учудено:

— От Паска ли е това писмо! За кого ли ще е в траур? Дали за дядо си?

Жил разкъса бързо плика и разгърна листа.

„… Пиша ви само няколко думи, Жил, защото горката ми глава е толкова уморена и моето сърце — тъй съкрушено! Скъпият ми дядо предаде Богу дух. Едно белодробно възпаление го отнесе за няколко дни. Той умря много примирен, въпреки скръбта си, че оставя сама своята Паска.

Аз съм още под влияние на тази раздяла и се чувствувам съвсем слаба и немощна. Бедният дядо беше тъй добър! И той беше наистина моят единствен близък.

Не се сърдете, че ви казвам това, Жил. Доскоро вие бяхте чужд за мен. Освен това на нас ни е съдено да се виждаме много рядко. Но в моята скръб вашето приятелство е голяма утеха. Тъкмо защото вярвам в него, вместо да ви изпратя едно банално известие, ви изказвам цялата си мъка, знаейки, че вие ще ми съчувствувате.

Сестрата на свещеника ще се настани при мен до деня, в който, след като си уредя нещата и дам под наем скъпата ми къща, ще се оттегля в някой манастир във Флоренция. Там ще имам една малка стая и ще се заловя за работа. Ще се занимавам с ръкоделие и ще давам уроци по френски… И Бог ще ми даде куража да се примиря.

Простете ми, че не ви пиша повече, Жил. Главата ми е замаяна. Вярвайте, моля ви, във винаги вярното приятелство на вашата италианска братовчедка.“

Паска

Сълзите се бяха стичали по хартията и образували малки жълтеникави петна.

Истинско вълнение сви сърцето му. В този момент той би искал да бъде при нея, за да я утеши, да й докаже, че не е вече сама, защото има обичта на своя братовчед. „И тя ще се затвори в някой манастир да се трепе като обикновена работничка, за да изкарва прехраната си… Толкова изящна и тъй красива, с такъв богат баща! Тя предпочита това, отколкото да му иска нещо и аз разбирам гордостта й… О, каква е тя! Ако бях срещнал подобна жена преди осем години, животът ми щеше да бъде друг.“

Той остана за миг замислен, с писмото на Паска в ръце.

„Не, не, само това не! — възкликна мъжът с нетърпение. — Ти бълнуваш, Жил! Трябва наистина да си луд, за да мислиш да се ожениш за тази прелестна Паска! Та ти ще се поробиш съвсем, знаеш предварително, че тя ще има голямо влияние над теб, с такъв ум и такова сърце като нейното! Спри, приятелю!“

Той седна на масата и започна да чете отново писмото й.

„Тя е плакала, милата!… Колко самотна ли се чувствува!… Разбирам защо не иска нищо от баща си, но на мен кой ми пречи да говоря с господин Дьо Комбейр? Обещал й бях да не правя това, когато заминавах това лято от Менафи, но оттогава обстоятелствата се промениха… Може би моят братовчед Франсоа се е разкаял? Сега моментът е благоприятен, Мати отсъства. Иначе тя сигурно би се противопоставила на едно помирение.“

Когато Жил вземаше решение, го изпълняваше незабавно. След като позвъни на своя слуга, той нареди да докарат колата му. След половин час тя спря пред дома на барон Дьо Комбейр.

Жил пристигна тъкмо навреме. От две години господин Дьо Комбейр страдаше от неизлечима болест, за която той знаеше. Знаеше, че е осъден и при тази мисъл някогашните му спомени възкръсваха. И разкаянието също. Много пъти в безсънните си нощи Франсоа дьо Комбейр си бе спомнял за хубавото лице на Анджиолина. Той мислеше също за непознатата си дъщеря… И се срамуваше за своето престъпно поведение.

Тогава, заедно със спомена за мъртвата, го обземаше ужасът. Той знаеше, че един ден ще му се иска сметка за целия му живот, и особено за това, че е изоставил жена си и детето си.

Страдаше още повече от неуравновесения характер на Мати. Егоистичното безразличие на това дете, което обожаваше, изпълваше душата му с горчивина.

Този следобед Франсоа се намираше в един от най-тежките си мигове. Без да помисли, че го оставя сам и болен, Мати беше заминала с приятелки за Ню Йорк, където смяташе да прекара зимата, за да се забавлява. След завръщането си от Италия тя беше станала още по-неприятна и капризна. Господин Дьо Комбейр нямаше помощта на Жил, който я укротяваше, защото през тези няколко месеца той бе идвал само три пъти у тях, и то за кратко време. Господин Дьо Себр се бе държал много студено към братовчед си при тези посещения и Франсоа беше отгатнал причината. Мати бе говорила вече на баща си за Паска Нералди и за предполагаемия флирт на Жил с младата италианка. И веднага господин Дьо Комбейр си бе помислил: „Тя му е съобщила всичко и Жил ме осъжда. Учудвам се, че не ми е споменавал нито дума“.

И този ням упрек на човек, който се отнасяше с безразличие към компромисите на съвестта у близките си, беше засегнал честолюбието на Франсоа дьо Комбейр и го накара още повече да осъзнае престъпното изоставяне на по-голямата си дъщеря.

Когато слугата въведе Жил в пушалнята, където баронът прекарваше дните си в отсъствие на Мати, господин Дьо Комбейр трепна от изненада и досада, което бе забелязано от прозорливото око на госта.

— Много любезно от ваша страна, че дойдохте да видите един изоставен баща! — каза домакинът, подавайки ръка на младия мъж. — Мати отсъствува още, както знаете може би?

— Да, научих за това у принцеса Алескин. Вашата по-малка дъщеря е очарователна, драги ми братовчеде!

Господин Дьо Комбейр пребледня, отвръщайки поглед от ироничните очи на Жил.

— По-малката ми дъщеря?… Защо казвате това? — промълви той.

— Сигурно сте се сетили, че след като престоях толкова време в Менафи, съм имал случай да говоря често с Паска дьо Комбейр и с дядо й и съм в течение на всичко. Веднага след катастрофата разбрах коя е тази девойка и оттогава смятах за дълг и удоволствие да се отнасям към нея като с братовчедка.

— Така е!… Няма защо да отричам!… — промълви господин Дьо Комбейр.

Той прокара ръка по челото си, на което се бяха появили капки пот.

— Проявих слабост… Чичо ми нямаше никога да ми прости. Но аз я обичах, Жил! Обаче мъжкото сърце е толкова колебливо!

— Сърцата на някои мъже — да! — процеди господин Дьо Себр през зъби.

— А после нямах смелостта да призная брака си! — продължи господин Дьо Комбейр. — Оженил се бях повторно и знаех, че жена ми никак нямаше да бъде доволна, ако узнае, че Мати има сестра… Знаете, че въпреки огромното си богатство, тази бедна Сара беше голяма сребролюбка. После аз се боях много от общественото мнение… Отстраних няколко смътни упреци на съвестта си, като си казах, че детето сигурно е щастливо при дядо си и че той отказа помощта, която му предложих за отглеждането на малката…

— Сега не бихте могли да кажете това — прекъсна го Жил, — защото синьор Нералди е починал и Паска е сама, без средства, принудена да работи, за да изкарва прехраната си.

Господин Комбейр трепна.

— Наистина ли, Жил? Как научихте?

— Току-що получих писмо от нея… Братовчеде, нека говорим без заобикалки. Вие имате чудно дете, чиято красота, колкото и да е съвършена, не е най-ценното й качество. Уверявам ви, тя не би изоставила баща си заради една разходка!

— Не се сърдя на Мати… Тя има нужда да се забавлява… — прошепна господин Дьо Комбейр.

Жил вдигна рамене.

— Не се опитвайте да я оправдавате пред мен, аз я познавам добре! Но нека се върнем към Паска; струва ми се, че е настъпил моментът да поправите злото. Вие сигурно подозирате какви са нейните чувства към вас. Като християнка тя ви прощава и се моли за вас, но иначе се опитва да забрави, че има баща. Нарочно ме помоли да не ви говоря за нея, защото не иска да ви дължи нищо. Аз се подчинявах досега, но пред нейната самота сметнах, че съм освободен от обещанието си и дойдох да ви питам какво смятате да направите за дъщеря си.

— Какво смятам да направя ли?… Но това е много деликатно, Жил?… Вие сам казахте, че тя не би приела нищо…

— Не дойдох да ви говоря за това. Вашият дълг е един. Трябва да отидете при Паска, да я уверите, че съжалявате за миналото, да й кажете, че нейното място занапред е под бащиния й покрив, където ще се отнасят към нея, както с Мати…

— Но, Жил…

Господин Дьо Комбейр гледаше смаяно своя млад братовчед.

— … Аз ще трябва да съобщя на всички… и на Мати…, тя няма да понесе това!

— Не е важно дали Мати ще се разсърди или не, трябва да изпълните задължението си към по-голямата ви дъщеря. За да ви пощадя от неприятни обяснения, заемам се да разнеса новината за първия ви брак. А на Мати ще съобщите с писмо — това ще е по-лесно, и първият й гняв ще се излее там. При завръщането си тя ще се цупи, но после ще се успокои.

Жил познаваше слабия характер на братовчед си. Освен това той подозираше, че угризенията бяха подготвили пътищата в тази душа и почувствува, че победата ще бъде лесна и близка.

Господин Дьо Комбейр възрази отново:

— Но според това, което казахте, Паска ми се сърди. Тя ще откаже значи да ме изслуша…

— Не, ако знаете как да постъпите. Паска е много състрадателна и добра християнка. Ще й докажете, че е длъжна да дойде да се грижи за вас, въпреки вашите прегрешения. Ще се покажете готов да й дадете вашата обич. Уверен съм, че тя ще ви последва.

В душата на Франсоа дьо Комбейр настана буря и Жил следеше фазите й по това изтощено от болестта лице със сини, изморени очи.

— Не, Жил, това е много трудно — промълви той.

— Повтарям, че е справедливо. Не признавате ли и вие, че е така?

— Да! Не мога да скрия, че тази мисъл ме измъчва, особено от известно време.

— Ето начин да се успокоите!

В погледа на барона блесна неочаквано решение.

— Тъй да бъде! Ще го направя. Ще пиша на Паска да дойде…

— Тя няма да дойде. С писмо вие не можете да се обясните. Ще трябва да се видите. От тази среща ще излезе нещо, което ще ви сближи. Иначе бих ви предложил да ида сам в Менафи и да говоря с Паска. Но аз я познавам добре и знам, че трудно бих я убедил. Ще трябва вие да сторите това, да съумеете да я трогнете с искрено разкаяние.

Господин Дьо Комбейр отпусна глава на гърдите си, шепнейки:

— Ако смятате това за необходимо, ще отида… Но аз съм много изморен… и там спомените ще възкръснат отново…

— Толкова по-добре! Ако Паска види, че страдате истински, че вълнението ви е искрено, вие ще успеете да я убедите.

— Тя била много хубава, ми каза Мати. На майка си ли прилича?

— От майка й съм виждал само една снимка, и то доста лоша, но струва ми се, че Паска прилича повече на нея. Във всеки случай тя е много красива и притежава редки качества.

— Анджиолина беше такава! — каза господин Дьо Комбейр.

Той остана вглъбен в мислите си, което Жил уважи. Очевидно Франсоа дьо Комбейр се връщаше към изминалите години: виждаше младата жена, която бе обичал и изоставил тъй жестоко. Тези спомени можеха само да засилят угризенията му и да го накарат да поправи злото.

Баронът вдигна внезапно глава и погледна Жил, който беше запалил цигара и изглеждаше унесен в съзерцаването на тънката струя синкав дим.

— Ако тази девойка е толкова очарователна, както казвате, аз ще я омъжа скоро, особено със зестрата, която ще й дам. Така ще избегна всички усложнения, които неизбежно ще изникнат от глезената Мати.

Лицето на Жил се разстрои.

— Ще има една малка пречка. Паска е решена да не се омъжва никога.

— Какво ми разправяте, драги?

— Тя ми го каза.

— Но… да не би… вие да сте…

Жил навъси вежди.

— Какво си измисляте? Не, разбира се, никога не съм възнамерявал да искам ръката й. Вие знаете, че съм закоравял ерген. Тъкмо заради това се разбираме добре, Паска и аз… Обаче тя е отказала на няколко кандидати, решена е да отказва на всички и знам причината. Смята се за неспособна да обича, защото за нея любов без доверие не може да съществува, а тя не би могла да има пълно доверие… защото ще мисли винаги за нещастието на майка си.

Господин Дьо Комбейр пребледня и извърна глава.

— Мисля, че това ще мине… И все пак един добър брак ще бъде най-доброто разрешение за нея, защото знам отлично какъв ще бъде животът й при Мати.

Искра блесна в очите на господин Дьо Себр.

— Само да смее да я изтезава! — каза той заканително.

— Бих предпочел…

Той млъкна и навеждайки се към пепелника, хвърли бързо цигарата си. Луд ли бе той? Да се ожени за Паска, защото била нещастна при баща си? Не, наистина сърцето му започна да става опасно със своята слабост.

Стана и запита:

— Кога ще заминете, братовчеде?

— По възможност най-скоро. Щом трябва, ще го направя! — каза господин Дьо Комбейр с въздишка.

— Много разумно. Спомнете си, че бедното дете е само, много тъжно и угрижено. Сега е най-неотложно да бъдете при нея.

— Ще замина утре вечер… Благодаря ви, Жил, че дойдохте да ме известите за нещастието, което я е постигнало, и че ми напомнихте моя дълг.

Докато колата му го връщаше вкъщи, господин Дьо Себр мислеше:

„Наистина ли действувах за доброто на Паска? Ще бъде ли по-щастлива при баща си, когато този дявол Мати се върне? Тя ще има всички блага, които дава богатството, но при нейния характер те не са от значение и не могат да възнаградят моралните терзания и неприятности. Може би щеше да е по-добре да я оставят там… И за мен това решение щеше да е за предпочитане. Тук ще бъда принуден да я виждам понякога… О, не много често! И нашата чудна кореспонденция ще приключи. Наистина много глупаво постъпих! Сега съм принуден да желая несполука на братовчед си Франсоа!“