Марион Дели
Кръстосани пътища (4)

IV

На другия ден Жил се настани в дома на свещеника. Естествено той не намери там удобствата и разкоша на парижкото си жилище, но домът на свещеника беше добре поддържан, а кухнята на синьорина Джована — превъзходна. Нещо повече — свещеникът, старец пъргав и здрав, беше умен и образован. Жил разбра с удоволствие, че в негово лице ще има един приятен събеседник.

През целия ден Жил си беше създал достатъчно занимания. След утринното си посещение при Мати отиваше да се разходи. Следобед се връщаше по онези места, които му бяха харесали, за да нарисува някоя скица или пък да съчини някое от онези нежни малки стихотворения, които интелектуалният свят ценеше много и получаваше рядко, тъй като Жил се бе посветил почти изключително на театралното творчество.

Към 5 часа той отиваше в дома на Нералди, за да пие чай с Мати. Слизайки от горния етаж, срещаше почти винаги Паоло и двамата разговаряха, седнали в малкия салон или разхождайки се из тесните пътечки на градината.

Но Жил не виждаше вече Паска.

— Внучката ми е много заета — отговаряше старецът на въпросите на господин Дьо Себр. — Тя се грижи за бедните, преподава вероучение на децата и винаги има много друга работа.

— Сигурно не ви е весело, щом ви оставя толкова често сам!

— А, не толкова често! Но понякога се случва… Очевидното смущение на стареца убеди Жил в онова, което той бе отгатнал. Паска странеше от него и беше удвоила заниманията си, за да избягва срещите им.

Това отначало раздразни мъжкото му честолюбие. Но после прецени държането й като много интересно. Каква горда душа имаше тази девойка! Наистина той трябваше да намери начин, за да я опознае отблизо.

Това трябваше да стане, още повече че този малък дявол Мати го питаше от време на време с ирония:

— Напредват ли вашите изследвания?

А той отговаряше небрежно:

— Не съм се заловил още с тях. Имам достатъчно работа и без това.

Обаче Жил разбра, че тя беше узнала — вероятно от мисис Смитън, — че той не вижда Паска и сега ликуваше от неговата несполука.

„Но аз ще си отмъстя, мис Мати — мислеше си мъжът ядосано. — Синьорина Паска няма да остане невидима и аз ще се забавлявам най-напред да предизвикам твоята ревност.“

Само че се питаше какво да направи, за да може да се срещне с Паска. Една сутрин Жил отиде в църква по време на литургията с надеждата, че ще я срещне и наистина я видя коленичила, молейки се с усърдие. Макар че бе безбожник, той уважаваше чуждите убеждения и затова не се осмели да я безпокои. Не можеше да я заговори и на излизане от църква, на този малък площад, където се събираха всички селски клюкари. За нищо на света не би желал да причини и най-малката неприятност на Паска.

Той бе ходил няколко пъти в гората Силви, надявайки се да я види до параклиса, както в деня на злополуката. Един следобед — изминала бе седмица, откакто Жил беше в Менафи — той взе статива и четките си и се настани пред параклиса, който толкова го бе очаровал.

Голямата горещина не се чувствуваше тук от гъстата зеленина на дъбовете. Жил работеше усърдно, скицирайки оригиналния параклис и вдишвайки благоуханието на розите.

Лек шум го накара внезапно да обърне глава. В началото на пътеката видя Паска, която щом го зърна, понечи да се върне.

Той скочи тъй живо, че всички принадлежности — бои, четки, платно — паднаха на земята.

— Вие ме отбягвате… Значи аз ви плаша? Говорейки, пристъпи към нея:

Срещна един поглед, в който се четеше смущение и раздразнение.

— Не ви отбягвам, синьор, но ви отстъпвам тук всички места, за да се чувствувате свободен — каза тя студено.

— А това означава, че обикновено всичко тук е ваше. Е, добре, в такъв случай не ми остава нищо друго, освен да си ида.

Тя го спря с движение на ръката, като видя, че прибира статива си.

— Разбира се, че не! Продължете работата си, има стотици други места, където бих могла да отида.

— Нищо подобно, държа непременно да кажат, че вие сте ме изгонили оттук! И аз съм толкова упорит, колкото и една млада италианка, моя позната, която продължава да се отнася с нещастния си френски братовчед като с чумав.

Паска се изчерви отново, навъсвайки леко вежди.

— Никой тук не знае за тези роднински връзки — каза тя сухо.

— Питам се защо не ги оповестите? Мати е затворена в стаята си, а нито мисис Смитън, нито камериерката разбират италиански. Нека допуснем, че от страх от онези, които не знаят да пазят тайна, вие не казвате на вашите съграждани, че Жил дьо Себр е ваш братовчед. Но какво ви пречи да се отнасяте с мен не толкова строго… с по-малко недоверие, защото това е чувството, което изпитвате, нали?

Тя наведе леко глава, без да възрази, и нейните пръсти започнаха да навиват машинално дръжките на чантата с ръкоделието й.

— Какво трябва да направя, за да разсея това толкова оскърбително за мен чувство? — поде Жил развълнувано. — Каквото и да ви кажа, вие не ми вярвате… и наистина това е ужасно за мен!

— Не преувеличавайте, моля! — каза тя. — Не отричам вашата искреност, но моето положение ми налага голяма предпазливост и въздържаност, вие трябва да ме разберете.

— Разбира се, но не е това, което ме смущава. Повтарям, усещам у вас едно истинско недоверие.

Светлият й поглед се повдигна изпитателно към Жил, тя гледаше неговите загадъчни очи, от които иронията в този миг бе прогонена и те отразяваха искреност.

— Съжалявам… да, наистина съжалявам — каза девойката колебливо. — Виждате ли, аз съм обикновена селянка и не знам…

— Селянка! Кажете по-скоро очарователна дама! — прекъсна я с жар Жил.

Матовата кожа пламна, златистите вежди се сближиха. И Жил, изплашен, че отново я бе оскърбил, възкликна:

— Простете ми! Обещавам никога вече да не ви правя комплименти, щом те не ви харесват. В замяна на това ми обещайте, че няма да се държите така студено с мен и ще ми позволявате понякога да разговарям с вас.

— Но вие сте много взискателен! — отвърна тя полусериозно. — Не мога нищо да ви обещая, ще видим.

— Искате да кажете, че ще се въздържате, докато ме опознаете! Но как ще ме опознаете, щом не искате да ме виждате?

— Не отказвам да ви виждам, нито пък да говоря понякога с вас, макар че се питам какво удоволствие би могъл да изпита човек с вашия ум и култура от разговор с невежа като мен.

— Наистина ли сте такава?

— От ваша гледна точка — да. До 17 години учих, но после, след като се завърнах тук, нямаше как да продължа образованието си, макар че желание не ми липсваше. Така че мога да говоря за исторически събития, за шедьоврите на древността, на средните векове или Ренесанса, но малко съм запозната с творбите на съвременниците ни… Впрочем предупреждавам ви, че не съм свикнала да слушам и да знам всичко, както повечето днешни момичета.

— Поздравявам ви за това. Такива като вас не съществуват вече, поне в семействата от моя кръг. Но знам много добре, че другаде ги има — те се придържат към някогашните традиции, морал и религиозност. Признавам това, макар че съм безбожник.

— Съжалявам ви! — прошепна Паска.

— Вие може би сте права — каза той с горчива усмивка. — Но какво да правя, израснал съм, както съм искал… До 12-годишна възраст ми дадоха повърхностно християнско образование. Майка ми почина, когато взех първото си причастие. Баща ми беше свободомислещ и нещо повече — той смяташе, че удоволствието е единственото правило в живота. Той не се занимаваше никога с мен, а само ми даваше пари и ми казваше: „Забавлявай се, приятелю, годините ти го искат!…“. За щастие аз обичам да работя. Може би трудът ми попречи да стана по-лош, да се унижа с компромисите, които правят толкова хора. Но станах скептик, виждайки в човечеството само недостатъците и смешната му дребнавост…

— Колко жалко! — каза замислено Паска.

— Много жалко наистина. Има моменти, в които моят живот ми се вижда отвратителен, признавам.

— Но защо не потърсите доброто? Във всяка човешка душа има по една малка искра доброта!

— Това ми се вижда много рисковано!

— Не, уверявам ви. Само че горката искра понякога е толкова заровена под пепелта, че е невъзможно да я видим.

— И все пак съществуват такива чудовища, толкова извратени души!

— Признавам това, но там искрата е много слаба. Аз мисля, че всеки човек, докато диша още, е способен на добри дела и на разкаяние.

— Това, което мислите, е много утешително… Значи този нещастен Жил според вас не е напълно загубен?

— Разбира се, че не! — каза тя убедено. — Надявам се, че бог ще ви посочи къде се намира истината.

— А вие не знаете ли къде е тя?

— О, да!

— Уверена ли сте?

— Съвсем!

— Вие сте щастлива! Сигурно е много хубаво да вярваме в нещо възвишено, чисто и справедливо, когато виждаме лъжата около нас да тържествува, порокът и престъплението да остават ненаказани. Така животът става поносим. Но когато се съмняваме, както аз, уверявам ви, че съществуването ни изглежда жалко!

— Колко ви съжалявам! — повтори Паска.

Хубавите й очи изразяваха състраданието към този човек, което изпълваше душата й. Той изглеждаше един от щастливците на света, а признаваше, че е разочарован от него. Симпатията се ражда от състраданието… И това съчувствие — странно нещо — изглеждаше много приятно на гордия Жил дьо Себр, който никога не беше говорил така, както на тази девойка с дълбок и чист поглед.

— Ако наистина ме съжалявате, би трябвало да бъдете добра към мен — каза той полусериозно. — Ето, ще ви помоля още нещо: да седнете тук, на тази пейка, за да ви направя една скица сред розите.

— Вие искате много!

— Защо? Аз ще оставя моята малка картина на синьор Нералди, който ще бъде щастлив да има портрет на своята Паска.

— Добре, няма да ви карам да ме молите! — каза тя и вдигна нетърпеливо рамене. — Но вие сте доста настоятелен братовчед, синьор!

— Ето че вече ме признавате за такъв! Тогава да премахнем церемониите. Вие ще ме наричате Жил, а аз — Паска.

— Колко бързате!… Това е невъзможно…

— А защо? Публично ще се държим официално, след като не искате да се знае, че сте прибрали сестра си тук. Но пред дядо ви или когато сме сами, ще бъдем Жил и Паска… Държа много на това, братовчедке.

— Но ние едва се познаваме!

— Това, което ви казах, Паска, тази изповед за страданието, което измъчва понякога моята скептична душа, не съм го поверявал на никого. Явно сте ми вдъхнали голямо доверие, такова, каквото не съм изпитвал преди… Но аз виждам, че още не съществува взаимност.

Горчива тъга прозвуча в гласа му. Нещо трепна в сърцето на Паска и в изблик на съжаление тя му протегна ръка.

— Простете ми! Може би съм прекалено недоверчива. Но аз съм много млада и неопитна…

— Права сте — каза бързо той. — Аз искам много, а вие не знаете дали съм искрен. Всичко, за което ви моля сега, е да се постараете да ме опознаете. Много ли е това?

— Не, това е разумно — каза тя, усмихвайки се. — И щом като искате тази картина да бъде за дядо ми, ще приема да ви позирам.

Тя седна на старата пейка, Жил се захвана да рисува, но разговорът им продължи. По негово желание тя му разказа исторически подробности за стария параклис, легенди за тази местност, запозна го с традициите и обичаите на страната. Той слушаше, очарован от прелестния глас, от нейния дълбок ум и тънката й чувствителност.

— Вие сте прекрасна събеседница — вметна Жил усмихнато.

— Толкова по-добре, че не ви отегчавам много! — отвърна тя със същия тон. — Ето, ще ви разкажа още една хубава легенда. Нали сте поет, може да я напишете в стихове, това ще е много интересно.

— Чудесна идея! Започвайте, Паска, и ще видим тогава.

След като девойката завърши, Жил попита с лукава усмивка:

— Може би ще ме сметнете за много любопитен, но позволете ми да знам дали сте се опитвали да пишете стихове?

Матовите бузи на Паска пламнаха.

— Да, понякога — призна тя. — Но никой не ме е учил да пиша и мисля, че те са много лоши, въпреки добрата оценка на милия ми дядо.

— Ще трябва да ми ги покажете, ще ви кажа искрено мнението си… Можете ли да изрецитирате някои сега?

— Защо не? Ще ви кажа онези, които се опитах да съчиня по тази легенда.

С очарователна простота Паска издекламира на звучен италиански език няколко строфи. Несъвършената форма накърняваше много малко, дори за майстор като Жил дьо Себр, другите им достойнства.

След като тя свърши, мъжът стана и се приближи до нея.

— Виждате ли как отгатнах! — каза весело той. — Заподозрях ви от поетичния начин, по който разказвахте легендите, и от някои ваши изрази… Няма да ви кажа как оценявам тези стихове, защото ще ме упрекнете, че искам да ви лаская… Но като безцеремонен братовчед ще ви посоча недостатъците.

— О, ще ми направите голяма услуга! Но изглежда, че вие знаете италиански толкова добре, колкото и френски?

— Приблизително. Майка ми знаеше великолепно този език и винаги говореше с мен на италиански.

След като Жил направи преценка на стиховете, девойката му благодари и поиска да й каже нещо свое. Жил изпълни желанието й, без да го моли много — той, който винаги бе отказвал да говори сам за своето творчество. Правеше й удоволствие да го слуша, той й изрецитира с рядка изразителност малки стихотворения, избрани от него, за да й се харесат.

— Колко са прелестни! — възкликна Паска със светнали от възторг очи. — Вие сте голям поет и аз не бих се наситила да ви слушам.

— Ще ви кажа и други, когато пожелаете, Паска.

— Приемам и ви благодаря много. Дядо също ще бъде възхитен да ви чуе… Но сега аз ще си ходя, защото часът е почти пет. Накарахте ме да бъбря, а ръкоделието ми така си остана.

Жил хвърли поглед на копринената лента, която тя беше започнала да изпъстря с букетчета.

— За какво е това хубаво нещо, ако смея да ви попитам?

— Ще бъде продадено в един голям магазин във Флоренция. Печалбата от моите бродерии помага на ниските доходи на дядо ми.

— Но вашият баща е богат, Паска, и непоносимо е да мислите…

Тя го прекъсна рязко:

— Не искам парите на баща си. Предпочитам да изкарвам сама прехраната си и това не ми струва много, уверявам ви!

— Все пак по-справедливо ще е…

— Моля, не говорете вече за това — каза тя гордо. Паска пъхна ръкоделието в чантата си.

— Довиждане, братовчеде! — каза тя, подавайки му ръката си.

— Не искате ли да ме наричате Жил?

— Но аз ще го казвам много смешно с моето италианско произношение… И тъй, довиждане, Жил!

— Най-после!… Това име звучи очарователно, произнесено от вас.

— Пак ли? — каза тя с упрек.

— Ох, вярно, това прилича на ласкателство! Простете ми, ще се поправя, уверявам ви… И довиждане до скоро, нали?

Тя кимна утвърдително с глава и се отдалечи. Жил я гледа, докато изчезне, после започна да прибира четките си.

— Странно създание — прошепна той. — Ето една откровена и енергична душа, непоколебима в изпълнението на човешкия си дълг. И при това — добра и състрадателна. Тя се съжали над мен, а това ми се стори естествено и приятно. Право да си кажа, не помислих нито за миг, че съм решил да я опознавам. Отдадох се само на удоволствието да я слушам и гледам… Но сега след ангела трябва да видя и дявола.

Дяволът беше Мати, която очакваше братовчед си за чая и се ядосваше на закъснението му. Когато го видя, тя реши да го обсипе с упреци. Но той я прекъсна сухо:

— Нали знаете, Мати, че не мога да понасям сцените. Трябва веднъж завинаги да разберете това и да се въздържате от подобен прием.

Мати сви устни, без да се осмели да възрази, защото изразът на Жил я накара да замлъкне. Но тя се нацупи, когато наливаше чая на господин Дьо Себр, който седна край малката масичка до леглото й.

Той беше мълчалив, разсеян, гледаше малкия иконостас на Паска с угасналото кандило. Домакинята не влизаше в своята стая, откакто мисис Смитън, малко смутена, й беше казала, че мис Мати не желае тя да се грижи за нея.

— Вие изглеждате много съсредоточен, Жил — ненадейно изрече Мати със своя злъчен глас. — Да не би да съчинявате някоя нова пиеса, която ще ви прослави още повече?

— Може би — отговори студено той.

— А коя ще е героинята? Вероятно красивата Паска?

— И това е възможно. Разговарях надълго с нея и установих, че умът и сърцето й не отстъпват на нейната чудна красота.

Мати побледня и устните й потрепериха.

— Запалихте ли се вече? — каза тя с пресилен смях. Погледът на Жил, студен и ироничен, се спря на нея.

— Виждали ли сте ме някога да се паля за някого или за нещо? Възхищавам й се като артист и поет — ето всичко.

— С няколко комплимента, нали, Жил? Вие умеете да ги правите, когато поискате!

— Ще ви кажа, Мати, че ги правя само на горделивите или глупави жени. Разбрах, че синьорина Паска не се числи към тези категории…

Мати се изсмя злобно.

— Не сте прав да й спестявате комплиментите си, сигурна съм, че тя ще се чувствува много щастлива да ги получи от един елегантен и прочут парижанин като вас. Вие изглеждате ловък. Но тя трябва да е по-хитра от вас, защото под сериозната й външност сигурно се крие умело кокетство.

— Ще видим! — каза спокойно той и протегна ръка, за да вземе чашата чай. — Ако открия кокетство у нея, ще ви го кажа, Мати… Но аз съм уверен още отсега, че се лъжете.

— Какво доверие! — каза ядно тя.

Лека иронична усмивка се появи на устните на Жил. Ако Мати знаеше какво доказателство за това доверие беше дал преди малко на тази девойка, която доскоро не познаваше… Защото Мати, която знаеше от дете, никога не бе разбрала, нито пък някой друг, че Жил страдаше от своя скептицизъм, от това презрение към човечеството и от това безверие, с което изглеждаше, че се хвали пред всички. Господин Дьо Себр се ласкаеше, че вече познава добре тази тъй неочаквано намерена сродница — Паска, но тя не можеше да се похвали със същото. Тя чувствуваше, че характерът на Жил е от онези, които мъчно могат да се определят и в които се прониква трудно. Колкото и сериозна да беше, Паска признаваше, че е още млада и неопитна и не може да разбере този чужденец с много приятна външност, чийто загадъчен поглед понякога я тревожеше.

Добре ли беше сторила, че му позволи да се отнася с нея като с роднина? Тя обмисли това и реши, че е прибързала. Нямаше съмнение, че неговата изповед беше я трогнала и той й се бе сторил много искрен… Но и излиянията на Франсоа дьо Комбейр пред Анджиолина сигурно са звучали също така искрено. Вярно е, че сега ставаше дума само за едно приятелство между братовчеди. Но в приятелството, както и в любовта, мъжете знаят сигурно да лъжат и тя не трябваше да се доверява сляпо на този позлатен език.

На другия ден Паска изказа тревогата си на свещеника, който бе благословил някога брака на майка й. Той я изслуша внимателно.

— Ах, значи това е ваш братовчед! — почуди се свещеникът. — Много умен, любезен, умее да омайва хората… А как да се разбере какъв човек е всъщност? Хм, това е трудна работа! Той сигурно се изплъзва като змиорка! Добър ли е? Лош ли е? Изглежда и едното, и другото — според случая. Знам само, че е пълен безбожник. Но според онова, което ми казвате, неговите родители са отговорни за това. Господ ще го накара може би да прозре, бедния момък!

— И мислите ли, че съм постъпила зле, отче.

— Щом е ваш сродник, не можете да го държите винаги настрана, дете мое. Само бъдете предпазлива — най-напред, защото сте момиче без, майка, и после, защото истинският характер на този момък ни е още непознат.

— Знаете ли какъв писател е той!

— Макар че не познавам френската литература, знам, че неговото име като драматург е известно, и то с право. Той е голям сатирик, враг на всички морални слабости и пороци, но четенето или слушането на негови творби предизвиква странно разочарование, горчиво презрение към другите, разочарование от всичко и от всички.

— Значи това творчество не е добро?

— Разбира се, че не! То дори вреди много на душите. Ето защо ви повтарям още веднъж: бъдете предпазлива и не вярвайте сляпо на мнението на господин Дьо Себр. Той може да е много честен човек, но едновременно и заблуден от криворазбрани идеи и от опасен скептичен ум. А не би трябвало вашата душа да бъде смутена от всичко това.

Паска се върна вкъщи почти със същия смут, както и на отиване. Онова, което й каза свещеникът за господин Дьо Себр, не беше я успокоило. Напротив, Жил й се виждаше все по-енигматичен. За една християнка като нея беше неприятно, че толкова даровит човек използуваше тъй зле таланта си.

Тя го видя на другия ден, когато той слизаше от Мати. Жил се спря в малкия салон, където синьор Нералди четеше, докато Паска слагаше трапезата. Той се показа въздържано любезен и докато беше там, Паска почувствува, че се изпаряват съмненията й в неговата искреност. Неговият топъл глас звучеше откровено. Погледът му, въпреки ироничната си искра, ставаше прям и нежен, когато се устремяваше към Паска.

Но след излизането му недоверието й се появи отново.

То беше още по-силно, защото момичето виждаше, че се е отдало на очарованието, което излъчваше господин Дьо Себр.

При по-нататъшните посещения на Жил тя започна да го наблюдава внимателно, без той да забележи. Обаче Паска беше права, като мислеше, че такъв човек трудно можеше да се разбере.

Един следобед, когато работеше в градината под свод, покрит с рози, тя видя господин Дьо Себр да се появява с някакъв пакет.

— Тук ли е синьор Нералди? — попита той, след като стисна ръката, която му подаде Паска. — Донесох му някои от моите съчинения, преведени на италиански, защото ми изказа завчера желанието си да ги прочете.

— Не, дядо излезе, но ще се върне след малко. Много мило от ваша страна, че искате да му направите това удоволствие.

— Удоволствие ли ще е наистина? Множество идеи, които са изразени тук, не са мои и ще го смутят, може би.

Две големи и сериозни очи се вдигнаха към него.

— Защо ги споделяте тогава? — прошепна Паска. Господин Дьо Себр се засмя горчиво.

— Защо?… А как бихте искали? Аз следвам фантазията си, тя е пътеводител, който може да изпрати човека много надалеч — дори до престъпление… Не искам да кажа, че съм стигнал дотам, но все пак знам, че моите творби не могат да направят добро никому и че могат да извършат много злини.

— Вие знаете и продължавате да пишете така! Това е ужасно!

Бродерията падна от ръцете на Паска, тя гледаше Жил с широко отворени от възмущение и уплаха очи.

Лек саркастичен смях се изтръгна от устата на господин Дьо Себр.

— Но какво значат душите на другите? Да допуснем, че вярвам в съществуването на душата, това ми се случва понякога, когато съм при вас например… Обичам да пиша остри сатири, в които героите изказват презрението и отвращението си в лицето. Не се безпокоя какво впечатление биха направили те на моите съвременници, не мисля дори за това, уверявам ви.

— Ужасно е! — прошепна тя.

Хубавите черни очи се извърнаха от този зъл поглед. Жил седна до нея на пейката и хвана ръката й.

— Вие се постарахте тези дни да ме опознаете по-добре — каза той нежно, с лека ирония. — Не се заемайте с такава трудна задача. Ако аз не разкрия себе си сам, вие никога няма да узнаете какъв е всъщност вашият братовчед…

Тя се опита да освободи ръката си, но той я държеше здраво. При последните му думи Паска вдигна очи и видя загриженото му развълнувано лице.

— Знам, че съм зъл. У мен няма съчувствие към мъките на другите, особено към моралните страдания. Аз съм безпощаден и страдам от това. Моят егоизъм не ми дава щастие. Но какво искате от човек, който е срещал по пътя си само ласкателства и угодничество, който се е отдал на изучаването на пороците и мизерията на човечеството, без да подозира, че на този свят съществува и добро, често пъти засенчвано от тържествуващото зло? Паска, без да знаете, вие разколебахте моя скептицизъм. Благодарение на вас Жил дьо Себр е може би по-добър днес.

Какво й говореше той? Тя почти не го разбираше… — Наистина не знам какъв сте!

— Да, моята личност е много сложна и както ви казах, и аз самият не се познавам добре. Дълго време вярвах, че съм неспособен да извърша нещо добро. Ала откакто ви познавам, струва ми се, че при удобен случай бих сторил малко, съвсем малко добро!

Той се засмя отново, но този път с вълнение.

— Бих искал да ме научите как да стана по-добър, за да не ви плаша вече. Вашите очи са толкова изразителни, че в тях прочетох цялата ви мисъл.

— Да, толкова е ужасно да причиняваш зло на чуждите души!

— Започнах една пиеса, но ще я скъсам и ще напиша друга, която да бъде одобрена от вас, Паска.

Тя го гледаше с поглед, който казваше: „Истината ли говорите… или се подигравате с мен?“.

Той се усмихна горчиво.

— Наистина няма начин да ви убедя! За вас съм безвъзвратно загубен!

— О, не, Жил, не говорете така! Аз ви вярвам сега… Вярвам, че страдате, че сте изморен от вашия скептицизъм, че искате да се доверите на вашата братовчедка-селянка, защото сте разбрали, че тя може да пази тайна…

Говореше с жар и нейното състрадание блестеше в хубавите й очи.

— Така ли е, Жил, кажете?

— Да, Паска. Никога не съм се доверявал на никого, но почувствувах, че вие ще ме разберете.

— Да ви разбера? Мисля, че това ще е много трудно.

— Аз ще ви помогна — каза Жил усмихнато. — А вие ще ме научите да откривам доброто и да го изобразя в моите творби.

В този момент се появи Паоло Нералди, а зад него — мисис Смитън. Тя беше видяла господин Дьо Себр и му предаде молбата на Мати да се качи горе при нея.

— След малко — отвърна Жил, — сега съм зает, както виждате.

Паска протестира:

— Защо не идете, щом вашето присъствие я забавлява, не трябва заради мен…

Той отговори с най-любезна усмивка:

— Извинете, но ще ида заради вас.

Когато мисис Смитън предаде тези думи на Мати, тя побледня и зла искра пламна в погледа й.

— Така ли отговори той? — процеди през зъби. — И вие казвате, че бил седнал до нея и изглеждало, че разговарят приятелски?

— Стори ми се, че е така, мис Мати. Забелязах също, че господин Дьо Себр нямаше присъщия си ироничен вид, какъвто има при другите си флиртове.

Мати се изсмя подигравателно.

— И той твърдеше, че тази девойка не флиртувала! Тъй като не мога да го смятам за наивен, предполагам, че се е подигравал. Човек като него не може да не е направил силно впечатление на малката селянка.

— Селянка, която прилича на знатна дама!… И е толкова красива! — каза англичанката с възхищение.

Бедната мисис Смитън! Едва изрече тези думи и се разкая, като видя гневния поглед на Мати.

— Все пак… селянка… — промълви англичанката, опитвайки да се поправи. — Господин Дьо Себр сигурно я намира за глупава…

— Глупава ли? — каза Мати през дрезгав смях. — Не забелязахте ли очите му, когато говори за нея? Вие ме отвращавате с вашата глупост!

Англичанката излезе, без да възрази. Тя се радваше, че Мати е прикована в леглото и има нужда от нея, иначе капризната девойка би я изгонила за тази неуместна похвала, която възбуди още повече ревността й.

„Тя е толкова красива!“ Мати си повтаряше тези думи с отчаяние. Виждаше пред себе си изящния силует на Паска, прелестното й лице, чудните очи…

Можеше ли Жил да устои на толкова хубост, въпреки пълната си независимост, с която се хвалеше?

„Аз я мразя! — прошепна Мати. — Ако не заповядвах на шофьора да кара толкова лудо, за да си отмъстя за неговия сарказъм, нямаше да катастрофираме и той нямаше да се запознае с нея. И преди това беше съвсем равнодушен към мен, но поне не обичаше никоя друга. А сега? Жил е сфинкс, никой не знае какво мисли той всъщност. Но тъй като не иска и да знае за общественото мнение, няма да се посвени, стига да реши, да вземе за жена тази селянка. Тя — виконтеса Дьо Себр! Негова жена! Жена на Жил!“

Мати се отпусна на възглавницата си, шепнейки: „Това не трябва да стане никога!… Не, ще успея да му попреча!“.