Марион Дели
Кръстосани пътища (3)

III

Мати току-що беше се пробудила, когато мисис Смитън въведе при нея братовчед й. Тя му протегна горещата си от треската ръка и каза раздразнено:

— Е, знаете ли решението на тези глупави лекари? Ето ме осъдена да остана тук! И на всичко отгоре те не могат да ми кажат със сигурност дали ще остана куца или не!

— Не си създавайте главоболия предварително, мила моя! — успокои я Жил, сядайки до леглото. — Ще има време да се ядосвате, ако това се случи.

Мати сви устни.

— Да, това ви е съвсем безразлично! Щом вашата ценна личност е незасегната!

— Струва ми се, Мати, че и аз получих малка рана?

— Нищо и никаква рана, която няма да накърни вашата елегантна фигура, Жил дьо Себр! Ако ви остане някой белег, ще си измислите нова прическа, която веднага ще усвоят всички елегантни младежи в Париж.

— Щом това ще ги забавлява! Най-сетне и техните кухи глави трябва да имат някакво занимание… А вие какво ще правите по време на затворничеството си, Мати?

— Ще умра от скука! — каза мрачно тя. — Но най-напред ще ви искам една услуга, Жил.

— Кажете, мила моя! Ще видим дали е възможно.

— Никога не давате предварително съгласието си! Друг на ваше място би ми отговорил: „На ваше разположение съм за всичко, което бихте пожелали!“.

— Възможно е! Но аз ви познавам и знам, че вашите желания невинаги са осъществими.

— Те биха могли да се осъществят, ако бяхте по-любезен. Но ето какво искам днес и то, както ще видите, е много разумно: можете ли да изпратите утре вашия слуга във Флоренция, за да намери някой тапицер, който да направи по-прилична тази ужасна стая?

Веждите на Жил се навъсиха застрашително:

— Луда ли сте, Мати? Как не си помислихте, че ще оскърбите тези хора, които ви приеха с толкова доброта?

Гневна червенина се появи по бузите на Мати:

— Важно ли е това? Тези хора не ме интересуват!

— А мене ме интересуват! Вие имате тук всичко необходимо и това е достатъчно. Не ви позволявам да променяте каквото и да било в тази стая.

— Вие… се противопоставяте? — каза тя с прегракнал от изненада и гняв глас. — И с какво право?

Господин Дьо Себр отговори с насмешка:

— С правото, което си присвоявам, много просто!

— Това е вече много! Ще видите дали ще ви се подчиня! Впрочем глупаво е, че ви искам тази услуга! Баща ми сигурно ще пристигне утре и ще се погрижи за тези неща.

— Наистина така ще е много по-просто — каза спокойно господин Дьо Себр. — Но докато сте под моя опека, няма да вършите каквото ви хрумне.

— Ваша опека! Това е вече нахалство! И кой ви е дал правото да бъдете мой опекун?

— Правото ми произлиза от това, че съм 12 години по-възрастен и ми отива да играя тази сериозна роля пред момиче като вас.

Тя му хвърли предизвикателен поглед:

— Ами ако не искам да ви се подчиня?

Той се усмихна подигравателно:

— Вие ми се подчинявате винаги, Мати! Надявам се, че тъкмо сега няма да се бунтувате… Хайде, не се мусете, защото погрознявате, или ще си ида веднага.

Гласът му беше повелителен и гальовен. Лицето на Мати се успокои постепенно, тя се укроти и протегна покорно ръка на Жил…

— Вие ме ядосвате винаги! Е, добре, за да ви направя удоволствие, ще се откажа от мисълта за мебели. Но наистина не сте прав да се безпокоите какво щели да помислят тези хора.

Лицето на Жил отново доби суров вид.

— Тези хора са отлично възпитани, а девойката е образец на благородство! — каза той с леден глас. — Моля да не забравяте уважението, което й дължите.

Гневна искра блесна в погледа на Мати.

— Какво значи тази заповед? Да не би да се обявите за рицар на синьорината?

— Така да бъде, щом желаете! — каза мъжът. — Сигурен съм, че морално тя е толкова прелестна, колкото и физически, и няма да допусна да понася вашите прищевки на глезено момиченце.

С тези думи той напусна стаята и влезе в салона при Паоло и Паска.

Състрадание, примесено с гняв, изпълни сърцето на Жил при мисълта, че цялата обич и милувки на бащата бяха предназначени за малкото егоистично и безсърдечно създание, което лежеше там горе, докато другата, прелестната девойка, познаваше от него само забравата.

— Тъй като моята телеграма не е разтревожила много бащата на Мати, явно е сметнал за безполезно да се излага на неприятностите, които го очакват тук — обясни им младият човек. — Той ми поверява грижата за Мати, а също знае, че мисис Смитън и камериерката ще я гледат добре.

— Значи вие ще бъдете принуден да останете тук, синьор? — каза Паоло.

— Да. Да беше само странноприемницата малко повече… не казвам удобна, но чиста и да имах малко по-добра храна…

— Изглежда, че там никак не ви е добре… Бих могъл да говоря със свещеника. Той има една излишна стая и ще може да ви осигури храна. Обстановката е много скромна, но сестра му, която се занимава с домакинството, готви много добре.

— Голяма услуга ще ми направите! Иначе няма защо да се оплаквам, че останах във вашата хубава страна. Ще се захвана да рисувам, да пиша стихове, ще се разхождам и времето ще мине бързо — прекалено бързо може би! — прибави Жил усмихнато.

Той гледаше Паска, но тя беше заета с нареждането на розите върху масата и не забеляза нищо.

— Сега ще ида в жилището си да видя дали има нещо за ядене. Добрият въздух, който дишам тук, ми отваря апетита.

— Боли ли ви раната? — попита Паоло.

— Тази сутрин ме заболя малко. Предполагам, че трябва да се смени превръзката. Но аз упорствувам и искам да я поверя само на моята лечителка…

Паска обърна глава към него и се усмихна:

— Щом толкова държите… Не искам да се упреквам, ако стане някое усложнение.

— Знаех, че ще победя, щом се позова на вашето милосърдие! Ето моята глава, синьорина. Правете с нея каквото искате!

Жил дьо Себр се чувствуваше добре в малкия салон с варосани стени и скромни мебели, в който благоухаеха пръснатите на масата цветя. Беше щастлив, че това младо грациозно създание се грижи за него, че чува няколкото думи, произнесени от звучния й глас. И виждайки, че превръзката е готова, той възкликна със съжаление.

— Вашата рана ще оздравее сега бързо, синьор — каза Паска. — На пръв поглед изглеждаше по-сериозна, отколкото е всъщност.

— Хайде де! Толкова по-добре!

Ала той каза това неубедително. После стана и хвърляйки поглед към розите, попита умолително, с усмивка:

— Мога ли да поискам едно от любимите си цветя?

— Разбира се! Вземете си колкото искате, синьор — каза смутено Паска.

— Искам само една, и то избрана от вас.

— Вие ще си я изберете по-добре от мен и по ваш вкус.

Леко сърдито и иронично блеснаха очите на Жил.

— Колко сте любезна към своя беден братовчед! Е, добре, щом е така, оставям ви ги всички! Така поне няма да си казвате, че една от розите се намира в ръцете на злосторника Жил дьо Себр.

Той се поклони прел Паска, стисна ръката на Паоло и излезе от къщата.

Старецът погледна с недоумение красивото му, малко помрачено лице.

— Ти би могла все пак да му дадеш тази роза, cara mia! В края на краищата той е твой братовчед.

Поглед, примесен с тъга, снизхождение и сдържано раздразнение, се устреми към набразденото от бръчки лице на Паоло.

— Аз не го смятам за такъв, дядо! Ако е такъв по кръв, то нашите навици, нашият живот се различават напълно… Преди малко в градината му казах, че той признава нашето родство сега само за развлечение, за да се позабавлява с тази братовчедка-селянка, която ще забрави, щом се върне в своята среда… А вие ще ми направите голяма услуга, дядо, ако занапред приемате сам господин Дьо Себр.