Марион Дели
Кръстосани пътища (13)

XIII

Завръщайки се от дома на Комбейр, Жил си отиде вкъщи, обезумял от мъка, и се затвори в спалнята си. В продължение на два дни не излезе от дома си.

Постепенно някакво ново чувство се зароди в него: глухо отчаяние и гняв срещу това неумолимо младо създание, което не се поколеба да стъпче в нозете си силната му любов, за да изпълни той онова, която тя наричаше негов дълг. И от това чувство изникна почти веднага друго: мисълта да си отмъсти и да накара и нея да страда.

„Ах, ти ме пренебрегна, отблъсна ме, въпреки молбите ми! — мислеше си той. — Е, добре, ще имаш удоволствието да видиш, че ще увлека и други в пропастта.“

Жил започна да се явява в обществото още по-саркастичен, безгрижен и неговите лудории в продължение на няколко месеца бяха тема за разговор в цял Париж.

В същото време той изгори започнатата под влияние на Паска пиеса и се залови да пише друга, която щеше да накара сърцето на братовчедка му да се пръсне от мъка.

Злият дух проникна още веднъж в тази душа и изглеждаше, че този път победата бе осигурена.

И все пак Жил често се чувствуваше уморен и в това време той се отвращаваше от себе си и от всичко останало, затваряше се и преставаше да се среща с хора.

Една вечер мисълта за самоубийство му хрумна и той не я отблъсна. „Това ще бъде най-доброто разрешение. Наситих се на всичко, животът ми ще е дълъг и глупав.“

Но в този момент слугата влезе и му донесе писмо. Той го отвори с тъга. Старият художник, за когото бе говорил някога на Паска, му съобщаваше, че е на смъртно легло и че ще бъде щастлив да го види за последен път.

Жил го бе забравил напълно от няколко месеца. И днес също, след като прочете писмото, го захвърли на масата, шепнейки:

— Какво бих му помогнал с присъствието си? Горкият човек! Не бих могъл да му кажа нито една утешителна дума… Впрочем никой вече не ме интересува.

Тази нощ обаче той сънува стария Ерве Барнелек, който го гледаше с добрите си очи и го викаше тихо: „Ела, мило мое дете…“. И на сутринта, виждайки бележката на умиращия, Жил си помисли: „В края на краищата защо да не ида да го видя! Щом това ще му направи удоволствие!“.

Към десет часа колата му го отнесе в квартал „Батиньол“, където старият разорен художник живееше в малка квартира, плащана отчасти от Жил, без неговият приятел да знае това.

Болногледачката му отвори и го въведе в скромната стая, където тихо гаснеше Ерве Барнелек.

Радост озари лицето на умиращия, като видя Жил. Той се приближи и навеждайки се над леглото, хвана една ледена от приближаващата смърт ръка.

— Колко съжалявам, приятелю, че бях толкова немарлив от известно време!

— Да, отдавна не съм те виждал — каза болният с изгаснал глас. — Всеки ден се надявах… Толкова те обичам… Ти си толкова добър!…

Лицето на Жил се помрачи внезапно:

— Не, не съм добър! Лъжете се, приятелю, аз съм лош, много лош.

Ръката на стареца се повдигна с усилие и се допря до гърдите на Жил.

— Основата тук е добра… Ти ме обичаше малко. Благодаря… Сега си отивам. Бог ме чака. Много съм грешил през живота си, но напоследък си спомних онова, което бях учил като дете. Свещеникът идва и аз съм готов!

Той млъкна за миг. Жил беше седнал и гледаше замислено стареца. Той завиждаше на този човек, стигнал до края на своя земен път, който си отиваше с такова спокойствие, с увереността, че ще намери там, горе, един милосърден съдия, защото свещеникът бе произнесъл слова, които пречистват грешната душа.

Този грешник, който беше забравил съвсем бога, изповядваше сега вярата, която изпълваше душата на Паска.

Жил трепна, както винаги, когато си спомняше за това. Той мислеше винаги за Паска, когато се чувствуваше по-лош. Тогава му се струваше, че вижда големите отчаяни очи и сякаш някакъв глас му шепнеше: „Жил!… Жил!…“.

В този миг вратата се отвори, един свещеник влезе тихо и пристъпи към леглото.

Жил стана и отвърна на поздрава му. Очите на стареца, почти замъглени, се обърнаха към новодошлия, който се наведе над леглото.

— Благодаря… Благословете ме!…

Ръката на свещеника се вдигна над побелялата глава.

— Да, нека ви благослови бог и да ви приеме във вечния си покой — вас, който сте се върнали при него! Уповавайте се на този безкрайно добър бог, който приема с такова милосърдие разкаяните се грешници. Не се бойте, защото Той се е смилил над вас и ви обича.

— Не се боя… Имам доверие… Господин Дьо Себр?…

Неговите очи, които не виждаха вече нищо, се обърнаха към Жил. Като чу това добре известно име, свещеникът погледна човека до себе си и голяма изненада се изписа на лицето му. Очевидно той не очакваше да намери до смъртното легло на бедния художник този писател, прочут като скептик в творчеството си и като пълен егоист в живота.

Жил се наведе към умиращия и хвана ръката му.

— Какво искате, приятелю?

— Искам да ви кажа… Мило дете, бъдете добър… и изпълнете дълга си. Аз невинаги съм правил това…

Думите излизаха с усилие от устата му. Той шепнеше:

— Бог! Вярвам в него!

Лицето му трепна леко и свещеникът допря разпятието до устните му. Животът напусна безшумно тялото на стареца.

Свещеникът затвори очите му, целуна студеното чело, после се изправи и погледна Жил.

Когато чу думите на художника, които отговаряха на неговото състояние, сякаш Ерве Барнелек бе почувствувал в последния си миг какво става в душата на младия му приятел, господин Дьо Себр се сепна. На лицето му се изписа силно вълнение. Той стоя дълго неподвижен, гледайки безжизненото тяло. После се обърна и срещна погледа на свещеника — поглед строг и честен, в който се четеше дълбок и проницателен ум…

— Щастлив е, че животът му свърши! — каза Жил.

— Да, защото си отиде помирен с бога, когото бе забравил отдавна. Това е една хубава смърт за разкаян грешник като него… Вие бяхте негов приятел, нали?

— Да, от дълги години идвам да го посещавам… Ще се погрижите ли, отче, да му направят прилично погребение? Разноските ще платя аз.

— Разбира се, господине, ще се погрижа, бедният човек няма близки.

Господин Дьо Себр му подаде визитната си картичка, после, покланяйки се пред смъртния одър, целуна челото на мъртвия.

Жил излезе от скромната стая в странно състояние на духа. Той не можеше да си обясни какво става с него. Защо спокойната тиха смърт на този старец беше го развълнувала толкова?

Завръщайки се вкъщи, той намери едно писмо на масата. Хвърляйки разсеян поглед на женския нервен почерк, той го отвори и прочете:

„Простете ми, Жил, че правя тази стъпка. Аз съм много болна, силите ми ме напускат с всеки ден. Смъртта не ме плаши, защото загубих вас, но моята малка Кая, нашата Кая. Жил… Като си помисля, че ще трябва да я оставя сама! Кой ще се грижи за нея?

Може би вие? Но защо никога не пожелахте да я видите? А тя е толкова мила, кротка и нежна! Кая има вашите очи, вашите черти и когато е мрачна, има същата гънка на устата, която означаваше у вас недоволство от вашата бедна Тира. Здравето на дъщеричката ни е крехко и са й нужни много грижи, много обич. Кой ще й даде всичко това, когато мен няма да ме има вече на земята?

Жил, смилете се, спомнете си, че сте баща! Елате да видите детето си, елате да ми кажете, че вие ще ме заместите при нея! Бъдете добър и забравете мъките, които съм ви причинила — аз все пак ви обичах толкова и ви обичам още!“

Тира

Последните изречения бяха съвсем нечетливи. Очевидно бе, че болната и полусляпа жена бе направила голямо усилие да напише тези редове.

Жил захвърли раздразнено писмото на масата.

„Какво й е хрумнало? Между нас няма вече нищо общо… Детето? Ще го дам в пансион; то ще израсне там като много други деца, за които родителите им не се грижат. Но да се грижа аз за нея… Майка й трябва да е полудяла, за да измисли това.“

— Вечерята е сервирана, господин виконт — съобщи в този момент слугата.

Жил мина в трапезарията, но едва се докосна до гозбите. Той се чувствуваше много напрегнат. Това писмо, което дойде веднага след думите на умиращия художник, не можеше да не го порази. После в дъното на душата му, където бунтът и гневът не бяха убили всички добри чувства, нещо бе засегнато от майчината тревога на Тира.

Въпреки всичко Жил не отговори на това писмо и за да приспи угризенията си, се захвана с всички сили с развлечения, пътешествия, посещения в замъците на познати благородници. Ходеше на лов и флиртуваше.

И все пак постоянно си спомняше думите на Паска, която му посочи неговия дълг, тези на Ерве Барнелек и тревожния зов на Тира.

Тогава опита друго средство. Заключвайки вратата си за външни лица, се отдаде на усърдна работа. Но и там натрапчивите мисли го преследваха.

И мисълта за самоубийство се върна отново при него. Това беше през един есенен ден. Валеше ситен като мъгла дъжд. Жил, изтегнат на дивана в кабинета си, мислеше: „След малко ще си пръсна мозъка. Дотегна ми всичко… Бих искал само да знам какво ще каже Паска, като научи за смъртта ми“.

И изведнъж, ужасен от себе си, той прошепна:

— Аз съм отвратителен! Горката Паска! Ако биха могли да скрият това от нея? Но вестниците ще пишат… не, невъзможно е…

При спомена за Паска всичко преживяно възкръсна в паметта му. С необикновена яснота той си спомняше думите, казвани от нея, които ги бяха сближили.

И тези спомени завладяха душата му, в която се решаваше престъплението срещу него самия.

В някои моменти той бе почувствувал, че вярата е готова да проникне в него. Ако беше искрен, не можеше да не признае, че вярата в съществуването на Бога и в задгробния живот никога не го бе напускала. Днес, докато разглеждаше с привидно спокойствие перспективата за доброволната смърт, Жил чувствуваше в дъното на душата си странен трепет, защото знаеше, че съдията го чака.

„Да, аз вярвам!… Вярвам, както никога не съм вярвал, но като демоните. Вярвам и мразя!“

Той скочи от дивана и тръгна към писалището си. От едно чекмедже извади дървена кутия. Два пистолета бяха сложени в нея. Той ги разгледа, избра един и го остави на масата. После седна и започна да подрежда книжата си.

В този момент на вратата се почука и слугата съобщи:

— Една жена доведе едно момиченце, което иска да ви види.

Жил се обърна бързо:

— Момиченце?… Какво търси това момиченце тук?…

После се досети.

— Нима се е осмелила? — промълви гневно той. И заповяда високо:

— Изпратете детето и кажете, че не мога да го приема.

— Но жената, която придружаваше малката, си отиде, господин виконт. Каза, че ако детето не се върне до шест часа, ще дойде да го вземе.

Лека руменина се появи по лицето на Жил.

— Това е вече много! — каза той раздразнено. — Каква комедия! Правете с детето каквото искате, Антоан, заведете го в кухнята…

Жил млъкна. Внезапно той осъзна отвратителното си поведение и се засрами.

— Не, въведете го тук — каза рязко.

Жил стана и пристъпи към вратата в момента, когато се появи детска фигурка, облечена в бяло. Той видя устремените към него изплашени очи. Детето се вдърви на мястото си.

— Коя сте и какво искате? — каза студено мъжът. Гласецът едва промълви:

— Аз съм Кая Жилет дьо Себр и мама ме изпрати да видя татко.

Жил забеляза тогава, че горкото дете трепереше и неговото нежно личице бе пребледняло от ужас. Внезапно почувствува някакво странно вълнение. Пред това дете — неговото — той разбра, че бащиният му инстинкт не е мъртъв. Жил се наведе и притегли Кая към себе си.

— Нима се плашиш от мен, че трепериш така? — запита кротко той.

— Да… аз не ви познавам и не исках да дойда. Но мама ми каза, че татко бил добър… Вие ли сте моят баща, господине?

— Да, аз. Няма да ти сторя зло. Не се бой. Ела да седнеш, Кая, ще накарам да ни дадат нещо за хапване.

Той сложи момиченцето на дивана, където лежеше преди малко, после позвъни да донесат сладкиши. След това седна до детето, чиито очи не го изпускаха.

— И тъй, ти си искала да ме видиш, Кая? — каза й, галейки хубавата руса косица.

Детето поклати отрицателно глава.

— Не, мама искаше това… А аз се страхувах.

— Защо?

Кая се изчерви леко и наведе глава, шепнейки:

— Мислех, че сте много лош, защото никога не идвахте при нас и защото мама много плачеше, когато гледаше вечер вашето портретче, което носи винаги у себе си.

Леко вълнение се изписа в погледа на Жил. Каквото и да се бе случило, той се трогна от постоянството на тази любов и от сълзите, пролети за него.

— Нали виждаш, че не съм толкова лош? — каза той с пресилена усмивка.

— О, не, сега ви обичам!

Тя се понадигна от дивана и приближи свенливо челце до устните на Жил. Той я целуна, усмихвайки се на тъмните доверчиви и нежни очи.

— Ти си много мила, Кая, и аз също те обичам.

— О, татко! — каза тя възхитена. — Колко ще бъде щастлива мама! Но вие ще дойдете да я видите сега, нали?

Лицето на Жил придоби отново студения си израз.

— Не! Ти ще идваш тук, Кая, от време на време, но сама. Ще изпращам колата да те взема и ще прекарваш няколко часа с мен.

Детето го погледна плахо.

— Не искате ли да видите мама? — промълви то. Той махна нетърпеливо с ръка.

— Това е невъзможно. Не ми говори повече за майка си. Хайде вземи си бисквити. Обичаш ли сладкишите?

— Да, татко.

— Когато идваш да обядваш с мен, ще поръчвам на готвачката да ти прави много сладкиши.

Той се опита да я накара да хапне нещо, но Кая каза, че не може да яде, защото гърлото й се било свило.

Господин Дьо Себр видя тогава, че очите й бяха пълни със сълзи.

— Защо плачеш, малка Кая? — попита той и хвана ръката й.

Този път Кая зарида. Жил я гледаше в недоумение и много развълнуван. Той не беше свикнал с деца и този изблик на скръб го слиса съвсем. Тези сълзи не го оставиха безчувствен. Бащинската обич се пробуди в сърцето му.

Прегърна нежно русата главица и я привлече към гърдите си.

— Кажи ми какво има, миличка. Защо плачеш? Риданията се усилиха. Те разтърсваха нежното телце и господин Дьо Себр се разтревожи, защото забеляза колко крехка бе Кая.

— Слушай, миличка, успокой се!

Пръстите му галеха нежно бледата, оросена от сълзите бузка, устните му се докосваха до косите на Кая.

— Хайде стига толкова! Забранявам на сълзите да текат! Усмихни се, Кая… Бързо, една усмивка за твоя татко!

Риданията затихнаха постепенно, сълзите пресъхнаха и детето се опита да се усмихне, вдигайки към баща си своя изпълнен с обич поглед.

— Ето, така е добре! Сега си моята мила Кая. Но кажи ми, защо плака?

Ъглите на устата й се отпуснаха, като че ли сълзите щяха отново да потекат.

— Но защото… защото не искате да дойдете при нас, татко.

В погледа на Жил премина раздразнение и досада.

— Какво те засяга теб това? Ти ще ми идваш често на гости. Ще те заведа и на море през лятото.

— Без мама?… О, не, не!

— Но ти си и мое момиче, Кая! — каза той със сдържан гняв. — Ти си и моя и имам право да те искам при мен.

Тя се сгуши в прегръдките му, шепнейки:

— Аз съм на двама ви.

Господин Дьо Себр трепна леко. Той остана мълчалив, с полуотворени очи. Голяма борба се водеше в душата му. Неговият дълг бе посочен този път и от наивното му дете. Обаче гордостта и неговата независимост се противопоставяха с всички сили.

Гледайки Кая, той забеляза, че бузките й бяха много червени, пипна ръцете й и видя, че те горяха.

— Какво има, миличка? Болна ли си? — попита той тревожно.

— Тресе ме. Винаги ме тресе, когато се натъжа, татко.

— Ще трябва да идеш да си легнеш. Кой те доведе тук?

— Прислужницата. Тя трябва да дойде в шест часа… ако ли…

И внезапно, надигайки се, Кая обви с ръчички шията на баща си. Тя го гледаше умолително с хубавите си очи.

Силно раздразнение обзе Жил. С рязко движение той сложи детето на земята и стана.

— Стига толкова! Безполезно е било да те карат да играеш тези комедии, защото аз не съм толкова наивен, за да се хвана в примката. Ще пратя да те заведат у вас. И вече размислих — няма да идваш при мен. Нямам време да се занимавам с теб.

Нежното личице беше побеляло като палтото, с което Кая бе облечена; тъмните очи, разширени от изненада и страх, гледаха суровото и гневно лице на господин Дьо Себр. Той отвърна поглед, за да не ги вижда, защото чувствуваше, че сърцето му тръпне от нежност и състрадание…

Стори му се тогава, че две големи черни очи, строги и тъжни, се спряха на него. Затаените в душата му угризения се пробудиха в този миг. И той възкликна мислено: „Паска, Паска, нима искате това? Ще се утешите ли малко, ако изпълня желанието ви?“.

И скъпият глас му отговори: „Изпълнете дълга си, защото временните радости на този свят са нищо. Един бог само може да ни даде щастие“.

Тогава той погледна Кая. Лицето на детето изразяваше голямо отчаяние. Жил се наведе, вдигна Кая на ръце и я притисна към гърдите си, целувайки малкото бледо личице.

— Аз сам ще те заведа вкъщи, миличка, и… ние ще се постараем да уредим всичко така, че да бъдем занапред заедно.

— Татко! О, татко!

Той помисли за миг, че детето ще припадне от щастие. Но съвземайки се бързо, Кая го обсипа с милувки, наричайки го „скъпи ми татко“. Жил, обхванат от някакво много хубаво чувство, си мислеше, че Паска бе права и че въпреки спомена, който разкъсваше сърцето му, изпълненият дълг и радостите на бащинството можеха да направят живота му поносим занапред.

Минавайки за миг пред писалището си, той видя приготвения от него пистолет. Лека червенина заля лицето му. Сега осъзна подлостта на своето дело и ужаса от предумишленото престъпление. Жил пъхна бързо оръжието в чекмеджето, мислейки: „Надявам се, че бог ще ми прости, защото аз съжалявам искрено за това си ужасно намерение“.

… В същия миг в параклиса на Мадоната в Менафи Паска се молеше и плачеше, поднасяйки мъката на своето сърце за спасението на многообичаната душа, която — тя бе узнала това — затъваше в злото.

И когато стана, стори й се, че старата мраморна Мадона й се усмихна и че закъснелите, почти без благоухание рози разпръсваха днес омаен аромат.