Марион Дели
Кръстосани пътища (1)

I

Паска вдигна бялата коприна. Един слънчев лъч се плъзна през заплетените клони на старите дъбове и погали цъфналия сноп, пръснат по нежния плат от ръката на девойката. Момините сълзи, незабравките, хиацинтите, лалетата сякаш оживяха и трепнаха за миг от тази мимолетна игра на светлината. В това време свежият ветрец от гората Силви довърши илюзията, донасяйки нежното благоухание на скритите цветчета.

Усмивка на задоволство озари устните на девойката. Мерните й кадифени очи се любуваха няколко минути на нейното ръкоделие. После тя разгъна на коленете си копринената материя и наведе към нея нежната си глава, която сякаш с усилие удържаше великолепната златисторуса коса.

— Струва ми се, че ще стане хубаво — пошепна Паска.

Нейните пъргави пръсти събраха бродерията и я загънаха в едно бяло платно. Паска я сложи до себе си, на старата каменна скамейка, после кръстоса ръце над коленете си и устреми тъжен поглед напред. Изглеждаше задълбочена в мислите си.

Тя се намираше на една малка поляна — нейното любимо място, където идваше да работи всеки ден, когато имаше време. Сядаше на старата пейка, закована в стената на древния параклис, в който се пазеше чудотворната статуя на Мадона дел Фиоре. Това полуразрушено параклисче имаше украса, на която биха завидели много по-разкошни сгради — то бе обвито в рози. Те бяха го превзели от основата до покрива, промъкнали се във вътрешността му през тесните прозорци, простираха се надлъж по колоните на малкия портал и се спускаха до земята, обвивайки дори и позеленялата пейка. Нежното и омайно благоухание на тези рози се носеше далеч в гората.

Паска бе наследила от майка си привързаността към стария малък параклис. И Анджиолина Нералди бе идвала на младини да работи и мечтае сред розите… И тук един ден, когато тя пееше някаква тарантела, се бе появил елегантен рус ездач — французин, заблуден в гората Силви. Той бе попитал за пътя и Анджиолина му го посочи, смутена и очарована едновременно от възхищението, в което странникът изпадна пред изящната красота на тази тосканска девойка.

На другия ден той дойде по някакъв повод при бащата на Анджиолина, учител в селцето Менафи. Искаше да нарисува няколко прелестни кътчета в гората Силви и търсеше да си наеме жилище. Паоло Нералди му намери стая у един бръснар. Французинът беше любезен и разговорлив. Паоло обичаше да приказва с умни и образовани хора, каквито липсваха в Менафи. Без да мисли за друго, той често канеше чужденеца вкъщи и сякаш падна от небето, когато един ден той му каза:

— Синьорина Анджиолина и аз се обичаме. Ще позволите ли, синьоре, тя да стане моя жена?

Смаяният Паоло каза веднага „да“. Французинът беше богат и от благородно семейство. Каква мечта за Анджиолина!

Сватбата стана скромно и младоженците се настаниха в Менафи. Франсоа дьо Комбейр не съобщи на чичо си, който го бе отгледал, за своята женитба. Той постоянно отлагаше деня, в който трябваше да се завърне във Франция и да представи на сродници и познати младата италианка. Красотата на неговата съпруга не би могла да замени в очите на аристократичните му приятели липсата на изящни маниери…

Най-после, шест месеца след женитбата им, тъй като получаваше все по-настойчиви писма, Франсоа реши да замине за Франция сам. Всъщност беше щастлив, че напуска тази страна, която го бе възхитила отначало, но която вече този човек не понасяше.

— Ще дойда скоро да те взема, cara mia — каза той, целувайки жена си, която ридаеше. — Чичо ми ще те приеме като роден баща, ще видиш, и ние ще се настаним във Франция, в Париж — единствения град в света.

Отначало той писа редовно две седмици поред. После писмата започнаха да идват все по-рядко, станаха по-кратки, по-студени. И най-сетне престанаха съвсем. Анджиолина разбра тогава, че е изоставена от този чужденец, който се бе оженил за нея в миг на увлечение.

Тя не изрече нито един упрек, нито една гневна дума. Но започна бързо да чезне, разяждана от своята голяма болка, и в деня, когато Паска се роди, Анджиолина се помина.

Паоло Нералди бе слабохарактерен човек и на неговото неблагоразумие се дължеше нещастната женитба на дъщеря му. Ала бедният баща беше тъй жестоко наказан, че никой в Менафи не се сети да му напомня грешката, особено когато го видяха как обгражда с трогателна грижа малкото нежно момиченце, оставено от покойната.

Паоло не можеше да съобщи на господин Дьо Комбейр за смъртта на Анджиолина и за раждането на Паска. Свещеникът пое това задължение. Скоро дойде писмо от Франция — много сухо и гузно, в което бащата съобщаваше, че ще изпраща една сума за издръжката на детето.

Паоло му отговори, чрез посредничеството на свещеника, че няма нужда от парите и ще отгледа детето, което бащата не иска да види.

Наистина никой не чу вече да се говори за Франсоа дьо Комбейр. Той изостави със същото нехайство малката Паска на тъста си, чиито доходи бяха много оскъдни.

Въпреки това Паоло отгледа грижливо детето и го изпрати в един манастир във Флоренция, за да получи образование. Колкото и да беше възмутен от бащата, Паоло Нералди не забрави, че течеше благородна кръв в жилите на Паска и не искаше тя да бъде възпитана като малките селянки от Менафи.

Мъдрост или неблагоразумие беше това? Трудно би могло да се каже. Кой би предвидил участта на тази потомка на патриции и на прости селяни? Във всеки случай това образование допадна на нежната и изтънчена натура на Паска. Детето наистина беше аристократка по рождение.

Дълго време тя вярва, че е пълно сираче. Едва след излизането от манастира дядо й откри истината за баща й. Това стана по време на една болест, когато той помисли, че ще умре и горчиво осъди лекомислието на френския благородник.

Дотогава Паска беше весело дете и нейните 17 години не познаваха още тъжните сенки на живота. След това разкритие тя сякаш узря с няколко години. Нейните големи очи отразяваха тъга и сериозност, неподходящи за възрастта й. Набожността й, вече доста голяма, се увеличи още повече и тя споделяше свободното си време с бедните, отказвайки се от развлеченията, които й доставяха удоволствие дотогава.

— Паска ще постъпи в манастир — говореха в селото.

— Наистина добре ще направи! Само да не пострада като майка си, горката! — казваха други.

— Тя би могла да си намери някой добър младеж! Ето Рино Бади, който е безумно влюбен в нея! А Джовани Авери! Той е добра партия!

Рино Бади беше син на богат земевладелец от Менафи. Джовани Авери беше млад учител, красив, с добро бъдеще, чиито родители притежаваха малък имот извън селото. И двамата бяха лудо влюбени в Паска, която бе още по-красива и изтънчена от майка си. Те й направиха почти едновременно предложения за женитба. Но девойката, винаги равнодушна към възхищението, което предизвикваше, бе отказала решително, заявявайки, че не желае да се омъжи.

— Но ако аз умра, cara mia? Ще бъда толкова отчаян да те оставя сама! — каза старият Паоло, който много харесваше Джовани.

— Не бойте се, дядо, ще се оттегля в някой манастир. Но сигурно бог ще ви остави още дълго при вашата малка Паска.

Дядото не посмя да настоява. Внучката му беше като икона за него, съвършено създание и той отстъпваше без борба пред нейния сериозен и енергичен характер.

… За какво ли мислеше Паска през тези дълги часове до стария параклис? Сигурно мислите й бяха сериозни, дори тъжни, защото дълбока печал покриваше хубавите тъмни очи и на нежно очертаната й уста се появяваше горчива гънка.

Обикновено нищо не смущаваше самотата й. Гората Силви, която се простираше зад градината на дома на Паоло, беше кръстосвана само от дървосекачи. И затова, чувайки в този следобед шум от бързи стъпки по пътеката, която минаваше край параклиса, Паска дори не обърна глава.

— Най-сетне, ето и един жив човек! Помислих, че гората е пуста!

Паска се обърна бързо, чувайки тези думи, изречени от мъжки глас на добър италиански език, с леко чуждо произношение.

Тя видя пред себе си млад висок и строен мъж, облечен в изпокъсани дрехи и покрит с прах. Челото му бе превързано с кърпа и на нея имаше широко кърваво петно.

Паска пребледня и неволно се дръпна.

В очите на новодошлия блесна за миг възхищение и изненада. Снемайки бързо шапката си, той се поклони със свободата на светски човек.

— Простете ми, синьора! Може би ви изплаших? Но ние претърпяхме катастрофа с нашия автомобил; братовчедка ми и нейната компаньонка са ранени и аз тръгнах да търся помощ…

Паска беше се овладяла вече напълно.

— Оттук вие се отдалечавате от селото, синьор. Нататък се намира само домът на дядо ми. Но ето там, в една градина, работят няколко души; ще ги изпратя при колата ви. После, тъй като нашата къща е най-близко, ще пренесем там ранените и аз мога да им дам първа помощ, докато дойде лекарят.

— Как да ви благодаря, синьора?

— Аз изпълнявам само човешкия си дълг. Кажете ми къде е станала злополуката?

— По пътя на края на тази гора… Ще ида да успокоя нещастните жени. Благодаря ви хиляди пъти, синьора, за вашата отзивчивост.

Той се отдалечи, а Паска тръгна бързо към дома си. На минаване тя предупреди градинарите и няколко минути след това стигна малката, потънала в рози къщичка на семейство Нералди, където Паоло живееше спокойно след пенсионирането си.

Разказвайки за станалото на смаяния си дядо, тя приготви спалнята си и една съседна стаичка за ранените. Всичко бе готово, когато пръв дойде чужденецът.

Щом го видя, старият Паоло пребледня и пошепна:

— Той трябва да е французин!

Нежното лице на Паска доби суров вид, докато отвръщаше:

— Да, познах го по акцента.

Паоло пристъпи към младия човек и го посрещна с няколко любезни, но пропити със стеснение думи. Паска видя да се появяват ранените и се качи бързо в спалнята си. Тя посрещна двете жени, едната, от които — по-възрастната — беше слабо контузена, а на другата, изглежда, й бе счупен кракът.

Младата беше около 18-годишна, дребна и нежна, с жълтеникава кожа и неправилни черти. Тя имаше черни гъсти къдрави коси, под които почти изчезваше дребното й лице с тъмносини подвижни и пламенни очи. След като дойде в съзнание, тя дълго гледа Паска и момичето изпита неприятно чувство от този поглед, който сякаш беше враждебен.

— Какво се е случило с мен? — попита рязко непознатата.

Тя говореше на френски, но Паска разбираше този език, защото го бе учила в манастира.

— Нищо сериозно, доколкото виждам, госпожице. Лекарят скоро ще дойде и ще ви осведоми по-добре от мен.

— Сигурно счупен крак, нали? Братовчед ми Жил ми предсказа отдавна подобно нещо — и дори нещо по-лошо.

Гневна искра блесна в сините й очи.

— … А той, Жил, ранен ли е?

— В главата. Но не мисля, че е нещо лошо.

В този момент се появи лекарят. Той поклати глава, разглеждайки ранения крак, и заяви, че трябва да повика хирург от Флоренция.

— Значи работата е сериозна? — попита на лош италиански език девойката с невъзмутимо лице.

— Кракът ви е счупен, госпожице, и аз не бих желал да поема отговорността за гипсирането и наместването.

— Но не може ли да ме пренесат във Флоренция?

— Това ще бъде според мен много неблагоразумно… Сигурно вашите родители са там?

— Не, аз бях сама с мисис Смитън, моята компаньонка. Баща ми трябваше да дойде едва следващия месец. Но кажете, докторе, да не смятате да ме оставите тук?

Тя огледа с презрителен поглед скромната стая на Паска.

— … И после, ще искат ли да ме приемат?

— Ако е опасно да бъдете пренесена, ние няма да ви изгоним, госпожице.

Този път отговори Паска, но с леко надменен тон. Чужденката я обгърна с погледа си, в който блесна недоброжелателна искра.

— Щом не може да направим друго!… — каза тя и вдигна нетърпеливо рамене. — Надявам се обаче, че този хирург няма да е толкова строг като вас, докторе, и няма да ме кара да безпокоя дълго синьорина…

— Паска Нералди! — каза младата италианка, отговаряйки на въпросителния поглед на чужденката.

— Съмнявам се, синьорина — отговори старият лекар, поклащайки глава. — Във всеки случай ще телефонирам незабавно и ако той тръгне с автомобила си, може да бъде тук още довечера.

Лекарят се оттегли, след като даде първа помощ на двете жени. Долу той намери Паоло и шофьора на чужденците, който беше останал невредим при злополуката.

— Е, къде е третият ранен?

— Господин Дьо Себр отиде да телеграфира — отговори шофьорът. — Той казва, че раната му е лека и няма нужда от лекарска помощ.

— Хм, такива рани не трябва никога да се пренебрегват! Но синьорина Паска ще му направи превръзка, в това отношение тя знае толкова, колкото и аз.

Когато Паска слезе, след като бе настанила чужденките възможно най-добре, намери в залата току-що завърналия се Жил дьо Себр, който разговаряше с дядо й.

— Вашата братовчедка би желала да ви види, синьор — каза тя, след като отвърна на неговия поздрав.

Гневна искра блесна в очите на Жил — тъмнозлатисти проницателни очи, с лек ироничен оттенък, които биваха ту нежни, ту сурови и раздразнени, като в този миг.

— Нека това лудо хлапе ми даде време да се успокоя! Подозира ли тя поне, че едва не ни строши костите заради своето упорство да кара с такава скорост?

— Казах й, че вие сте ранен, синьор… Но доктор Лерго, изглежда, не ви е прегледал още?

— Синьорът беше излязъл, пък и не искаше преглед — обясни Паоло. — Обаче докторът каза, че ти би могла да направиш много добре превръзката.

— Разбира се, ако раната не е сериозна. Позволете ми да видя, синьор.

— С най-голямо удоволствие, синьорина — каза Жил любезно.

Въпреки сръчността на Паска, чужденецът не можа да потисне лекия болезнен стон, когато тя махна много предпазливо плата, който се беше залепил за раната.

— Но тази рана не е за пренебрегване — каза тя. — Трябва да се лекува.

— Е, добре, излекувайте я, синьорина! Поверявам се на вашите ръце! — отвърна той с усмивка, която смекчи ироничния и студен израз на лицето му.

След като проми грижливо раната, Паска я превърза и господин Дьо Себр възкликна:

— Какъв късмет, че не се предадох в грубите ръце на доктора! Те щяха да ме измъчат, за разлика от тези малки прелестни пръстчета! Те заслужават наистина да им благодаря!

И хващайки ръката на Паска, той се докосна с устни до пръстите й.

Тя се дръпна бързо назад и матовото й лице пламна.

— Как си позволявате? — каза девойката с разтреперан глас.

Големите й очи блеснаха от раздразнение и студено гледаха леко смутения Жил. Овладявайки се бързо, младият човек скочи от креслото, където беше седнал за превръзката.

— Но, синьорина, как може да се чувствувате оскърбена от тази проява на признателност? — извика той с изненада и съжаление в гласа си.

— Една обикновена селянка като мен не е свикнала на такива обноски, синьор — каза тя и вдигна глава.

— Простете ми! Ще ми е много мъчно, ако ми се сърдите за това!

— Щом съжалявате за станалото, аз ще го забравя, синьор.

И кимвайки със студено достойнство, тя излезе от салона.

Жил се обърна към стария Паоло, който бе останал мълчалив и малко слисан по време на тази кратка сцена.

— Боя се все пак, че синьорината ми е сърдита — каза той меко, въпреки неспокойния си вид.

— Не, не, синьор! Няма защо да ви се сърди. Но Паска е много сериозна и в първия миг се смути… Вие сте непознат и при това чужденец. Но ще й мине, синьор!

— Надявам се! Но моля, кажете й, че не съм имал намерение да я оскърбя… А сега ми кажете къде да намеря братовчедка си?

Паоло го заведе на първия етаж до вратата на стаята, заета от младата чужденка. Господин Дьо Себр почука и влезе в скромната спалня, изпълнена от розовата светлина на залязващото слънце.

Неговата братовчедка, опитвайки се да се повдигне, му протегна двете си ръце…

— Ранен ли сте, Жил?

Гласът й трепереше от вълнение и лека тревога се появи в тъмносините очи.

— Както виждате, Мати! Но изглежда, че вие сте се наранили по-зле от мен! Боли ли ви много?

— Доста. А вас, Жил?

— Мен малко. Нашата млада домакиня ме превърза по всичките правила… Но както и да е, скъпа моя, занапред ще се въздържам да се возя в автомобил, чийто шофьор е подчинен на лудетина като вас!

От лицето на девойката внезапно изчезна всякаква следа от вълнение, когато отвърна с насмешлив и предизвикателен тон:

— Добре правите, че ме предупреждавате. Никога вече няма да ви каня. Не обичам да ми отказват! По всяка вероятност трябва да ви бъда благодарна, че сте превъзмогнали гнева си и сте дошли да ме посетите.

— Да, защото наистина имам основание да ви се сърдя. Но си спомних, че в отсъствието на баща ви мой дълг е да се грижа за вас.

— О, аз ви освобождавам от това задължение! — каза тя, вдигайки рамене. — Свикнала съм да се справям с всичко сама… И тъй като сте много състрадателен, сигурно ликувате, като ме гледате в това жалко положение, наказана за своето неблагоразумие, нали?

— Прекалено е да се каже така. Но не мога да не помисля, че заслужавате това, което ви се случи, след като си го търсихте отдавна.

Мати рязко се изсмя:

— Слава богу! Тук сте поне искрен! Вие сте наистина очарователен братовчед, Жил!

— Толкова очарователен, колкото и вие, щом не се боите да рискувате живота на другите, за да задоволите амбициите си!

— Не мислете, че животът е толкова ценен! — отвърна тя и сви подигравателно устни. — Нима толкова държите на живота си?

— Зависи. Понякога дори го мразя.

— А има дни, когато го обичате?

Той се усмихна иронично.

— Да го обичам! Какви крайни изрази! Не обичам нищо и никого, вие знаете това, Мати.

— О, зная, че независимостта на вашето сърце няма граници. И тъй, разочарован господине, животът ви се вижда по-скоро грозен и мрачен?

— Често пъти — да! И на вас също, нали?

— Вярно. Намирам го понякога дори за толкова безцветен! И започвам да желая нещо, някое трагично събитие, голяма вътрешна буря — с една дума някое нещастие, дори да страдам и да умра от него.

Бледото лице пламна и в студения и насмешлив глас прозвуча страст.

Жил, който се бе изправил срещу нея, я обгърна с острия си проницателен поглед.

— Вие сте много интересно създание, скъпа моя! — каза спокойно той. — Обсипана от всички земни блага, изпълнявате всичките си прищевки, разглезена сте от баща ви, който ви боготвори, и ето че на 18 години сте преситена от всичко!

— А вие? — попита с жар тя. — Вие се опитвате да скриете вашето отвращение и презрение към всичко, като се отдавате на безпощадното наблюдение на чуждите слабости и прегрешения! Изследвате сърцата, които умеете да очаровате за миг, и ги отблъсквате презрително, щом това изследване не ви интересува вече. Осмелявате се да твърдите, че и вие не сте преситен от всичко, а сте пълен скептик!

— Но аз съм съгласен с вас, скъпа ми братовчедке! Наистина съм такъв и бях като вас на вашите години… Само че сега виждам, че започва да ви тресе, като се вълнувате толкова. И затова ще се оттегля незабавно.

— Не! Почакайте! Кажете ми докога смятате, че трябва да остана тук?

— Как бих могъл да знам? Трябва да потърпите, докато дойде хирург.

— Как ще остана задълго в тази колиба?

— Първо, тази колиба е много приветлива къщичка. После — това приключение е много приятно за всеки преситен от живота човек.

— Винаги с вашите иронии! — каза гневно тя. — Но както и да е, мисля, че баща ми ще пристигне веднага, щом получи вашата телеграма… А вие, Жил, нали няма да ме изоставите тук?

— Ще отбележа, Мати, че току-що ме уверихте в безполезността на моето присъствие.

— Вашите разсъждения са винаги непоносими! Ако бяхте по-любезен, щяхте вече да ми кажете: „Няма да ви изоставя, Мати, и ще положа всички усилия да ви забавлявам“.

Иронична усмивка се появи на устните на господин Дьо Себр.

— Много добре, значи вие искате „машина за забавление“?… Но какво, за бога, ще правя аз в това загубено село, докато оздравее счупената ви кост?

— Човек като вас винаги си намира занимание. Съчинете стихове за прелестите на тосканските равнини, започнете един акварел, правете разходки… И после — ще пофлиртувате с нашата хубава домакиня! — довърши тя със смях, който звучеше фалшиво.

Русите вежди на Жил се сбърчиха гневно.

— Тя не е от онези, с които се флиртува — каза сухо.

Мати го изгледа изненадано.

— О, значи вие сте имали време да я наблюдавате достатъчно, за да разберете това? Или пък тази мисъл ви е хрумнала, като сте гледали всичките тези икони?

Тя посочи с пръст малкия иконостас, който си бе направила Паска в единия ъгъл на стаята и пред който денонощно гореше кандило.

— Тук е нейната спалня? — прошепна Жил.

Неговият поглед на мъж, свикнал да открива и най-малките подробности, обгърна тази стая с варосани стени, със стари, добре поддържани мебели и бели завеси. Под голямото разпятие от черно дърво бяха сложени портретите на Паоло Нералди и на неговата дъщеря. В библиотечката бяха наредени отбрани книги… Жил се приближи и се наведе, за да прочете заглавията им.

— Само религиозни книги, нали? — попита насмешливо Мати.

— Има и такива, но не всички са религиозни. Все пак това са сериозни творби с морална и литературна стойност… Тази девойка не е от глупавите. Но личи си, че е много набожна.

— Във всеки случай тук е доста грозно! Какви отвратителни стари мебели! Но вие не ми казахте, Жил, дали само впечатлението от тази религиозна атмосфера ви кара да мислите, че хубавата синьорина не ще и да чуе за флирт?

— Много сте любопитна, скъпа ми братовчедке! — каза той с ирония. — Това обаче е женски недостатък и е редно да го притежавате. Довиждане. Ще дойда още сутринта да разбера какво е решил хирургът.

Той стисна небрежно протегнатата му ръка и излезе от стаята.

Мати се отпусна на възглавниците. Нейното слабо лице се сгърчи и очите й блеснаха от гняв и от болка едновременно.

— О, защо не умрях днес? — прошепна тя. — Така щях да престана да страдам. Старая се да крия от него, че го обичам, но той знае отдавна. Жил отгатва всичко, не може нищо да се скрие от неговите проницателни очи. Той не ме обича! Понякога ми се струва, че дори не съм му и симпатична, че той се забавлява с моето страдание. О, какво ужасно нещо е животът! Какво глупаво нещо! Единствен Жил би могъл да ми донесе малко щастие… ако искаше!

Тя заглуши риданията си и пъхна глава във възглавницата с глух болезнен стон:

— О, този Жил!