Мари Кордоние
Памела (5)

V

В очакване на любовната авантюра Харви Дженкинс явно беше излял особено голямо количество парфюм върху себе си. Плешивото му теме блестеше, а розовата кърпичка в джобчето на сивия му фланелен костюм сияеше, перфектно сгъната. Памела потръпна от отвращение и здраво стисна чантичката си. В последния момент я бе споходило спасителното хрумване, как да се справи с Харви. Страстно се надяваше трикът й да успее.

„Трябва да стане. Не може да продължава по този начин! Харви току-така да ме сграбчва в обятията си, както сега, и да ме целува!“ Извърна се, за да избърше устните си и да освежи грима си. Това пътуване обещаваше да се превърне в истинско мъчение.

Някакъв смътен страх бе изпитала, още докато прекосяваха фоайето на аерогарата.

Изведнъж разпозна едни тъмни коси с изсветлели от слънцето кичури. Широките рамене също не беше възможно да се сбъркат. Почувства как коленете й омекват и се препъна. Харви я задържа за ръката.

— Внимание, малката! Нелепо ще е да си изкълчите глезена в последните пет минути, а после да се наложи да ви нося цветя в болницата, ха-ха…

„Ха-ха“ — кънтеше в ушите й. „Много смешно, мистър Дженкинс. Явно се опасявате само за малкото си празненство, което сте предвидил за довечера. Но преди това аз ще ви погодя номерче!“

Блеещият му смях привлече вниманието на околните. Обърна се и мъжът, който така осезателно бе ускорил сърдечния ритъм на Памела. Тъй като упорито бе забила поглед в разписанието на самолетите, убягна й блясъкът в две сиви очи.

— Ама че работа! — възкликна Дженкинс.

Хвана я за ръката и безцеремонно я повлече напред.

— И това ако не е старият Тони! Откога сте в страната, любезни? Половувахте си и ето ви отново в родината! Та това е цяло събитие!

При всичката тази фамилиарност и разточителност на Памела не й убягна респектът в думите на Харви. Той не се държеше по обичайния си покровителски маниер, с помощта на който успяваше да пречупи и най-упоритите клиенти. Славата на Робърт Т.Нелсън явно оказваше своето влияние и върху творческия директор на „Уелс и Уайнбъргър“.

Памела потисна въздишката си. „Защо земята просто не се разтвори, за да ме погълне?! Защо точно тези двама мъже трябва да се познават? Тони? Сигурно става въпрос за загадъчното «Т» между двете му имена. Каприз на суетна звезда?“

— Харви, радвам се да ви видя. Как е, старче? Все още ли сте на път да разорите стария Уайнбъргър?

— Отивам в Ню Йорк, за да уреди един тлъст проблем. Поръчката на годината. Кампания, по-всеобхватна от преустройството на кока-кола. Ще има да се чудите, когато прочетете в пресата за това.

Памела би могла да добави, че повечето идеи, с които се гордееше Харви, са нейни, но си премълча. Все още не бе решила как е най-целесъобразно да реагира на ситуацията.

„Защо Дженкинс не ме представи като своя асистентка! Робърт би си помислил, че съм само неговата малка приятелка, която води със себе си за разтуха.“

В този момент разгневеният й поглед се кръстоса със силно развеселения на Робърт.

— Колко приятно е, че се срещнахме — ухили се той. — Аз също имам работа в Ню Йорк. Нека да пийнем заедно в самолета, Харви. Да си побъбрим за туй-онуй. Очарователната ви спътница, естествено, също е поканена.

„Очарователната спътница! По дяволите!“ Памела потисна спонтанното си желание за убийство. Почти се задушаваше от подтекста в думите му.

Харви не си направи труда да изясни недоразумението. Напротив. Намекът на Нелсън видимо ласкаеше мъжкото му самочувствие. Той собственически положи ръка на талията й. Ако не беше извърнала своевременно лице към таблото с обявените полети, навярно не би могла да се изплъзне от хищната му уста. Припряно се отдръпна и направи голяма крачка встрани.

Повикването на пътниците за Ню Йорк сложи край на конфузното положение. Въпреки това, Памела имаше чувството, че най-безрадостната част на това пътуване тепърва предстои. Скърцайки със зъби, се опита да запази спокойствие. Как ще го постигне по време на петчасовия полет, все още беше загадка за нея. При това в компанията на Робърт Т.Нелсън и Харви Дженкинс.

Нелсън беше си взел билет за първа класа, както и Харви. Никой от двамата не възнамеряваше да се смесва с обикновените хора. Памела направи гримаса. Ако пътуваше сама в командировка, не би си позволила такова разхищение на средства.

Стюардесата сияйно се усмихна, когато Робърт поръча бутилка шампанско. Памела се ядоса на сервилността на младата жена, която така открито показваше интереса си към него. Загледа се през илюминатора. Планинските върхове тъкмо изчезваха под облаците.

— Е, Пам, просто няма как да не го отбележа. При последната ни среща вие бяхте малко по-словоохотлива — дочу гласа на Робърт.

Беше ироничен и провокиращ.

За щастие, Харви й спести отговора.

— Тони, Тони! Трябва ли да разбирам, че се познавате с Памела Лин?

— Това учудва ли ви, Харви? Винаги е било мой приоритет да се запознавам по-отблизо с всичко талантливо.

Тъй като до този момент бе „работила“ интензивно с него само в една област, Памела неволно се изчерви.

Тези двусмислени мъжки разговори просто й бяха непоносими. Реши да се дистанцира и отказа чашата шампанско.

— Съжалявам, но толкова рано сутрин не понасям алкохол. Става ми зле. Ако не възразявате, Харви, ще седна на празното място там отзад и още веднъж ще прегледам нашите книжа.

Въпреки цялата си суетност, Дженкинс беше железен професионалист. Знаеше, че ще бъде само от полза, ако Памела пресметне още веднъж изчисленията и запамети всички цифри. Освен това им предстояха цели два дни в Ню Йорк, които бяха достатъчни да реализира намеренията си. Той благосклонно кимна.

— Направете го, Памела. Стюардесата може да ви донесе кафе или плодов сок.

„Колко великодушно!“ Памела стисна зъби, докато се промъкваше покрай Харви, който и не мислеше да избегне физическия контакт. Погледа на Нелсън тя просто игнорира. Сега той беше като празно пространство за нея, макар то да бе опасно заредено с електричество.

С този трик си осигури един относително спокоен полет и всеки път, когато погледнеше косо напред, съзираше двамата мъже, задълбочени в оживена дискусия. Никога не би признала, че ужасно я интересуваше темата на този разговор. И двамата имаха сериозни лица. Харви сякаш бе малко потиснат. Изглеждаше така, като че ли не му харесваше особено онова, което му говореше Нелсън.

На Памела пък не се хареса как атрактивната стюардеса почти непрекъснато се въртеше около Робърт. Осведомяваше се за желанията му, сервираше напитки, дори намираше време за усмивка или за кокетни реплики.

 

 

В Ню Йорк валеше като из ведро. Машината проби тежките облаци, приземи се и спря в края на пистата.

В няколкото думи, разменени на сбогуване между Робърт Т.Нелсън и Дженкинс, се долавяше известно напрежение. Харви все още се държеше любезно, но за Памела, която го познаваше добре, не остана скрито раздразнението му. „Изглежда съм изпуснала един твърде интересен разговор. Но какво ли пък ме засягат дрязгите между тези плейбои!“

Докато си чакаха багажа, диалогът им се поднови.

— Е, Тони, много ми беше приятно да се видим. Предполагам, че в бъдеще пак ще се срещаме. Сега, след като отново сте в старата родина…

Преведено на нормален език, това гласеше: „Дяволски се радвам, че най-сетне мога да ви обърна гръб, и се надявам пътищата ни да не се пресекат скоро“.

Робърт кимна с хладна любезност.

— Ще бъде неизбежно, Харви. Още не са пристигнали куфарите ви. Колко жалко. С удоволствие бих ви откарал до града, ще ме посрещнат. Сигурно в това гадно време такситата са рядкост. Може да трае цяла вечност, докато успеете да се измъкнете. Струва ми се, ще бъде добре да спестим на Пам досадното чакане. Дайте му билета си, Пам, той ще се погрижи за багажа ви…

— Но, Тони, аз…

— … но това е…

Памела и нейният шеф запротестираха в един глас, макар и от различни подбуди. И двамата получиха само по една слънчева усмивка.

— Не бъдете твърдоглава, Пам. Харви с удоволствие ще стори това за вас. А вие не се бойте, старче, най-добрата ви стока ще бъде навреме на своето предназначение. В края на краищата, аз не си служа с непочтени средства. Предполагам, че сте запазил стаи в „Хилтън“? Ето, виждате ли? С това всички проблеми са решени. Бай бай, Харви…

До края на живота си Памела нямаше да забрави обърканото и безпомощно изражение под лъскавото неокосмено полукълбо на черепа на Дженкинс, докато Робърт я подхващаше властнически с онзи жест, който тя така добре познаваше. Харви направи физиономия, сякаш шефът на финансовата комисия му е съобщил току-що, че трябва да плати данъците си за последните десет години.

Памела, чието чувство за хумор бе напълно достатъчно, за да прозре абсурда на тази ситуация, храбро се бореше със злъчната си усмивчица, готова да се разрази в неудържим смях. „Трябва да съм луда! Все още успявам да се забавлявам, като капак на всичко. Крайно време е да се концентрирам върху собствените си проблеми. Не бива да допускам Робърт Т.Нелсън да се доближи още веднъж до мен.“

Все пак мина доста време, преди да се окопити, през което време той съвсем делово я влачеше през тълпата чакащи пътници.

Пред автоматичните врати предсказаната от него битка за жълтите таксита се разразяваше с пълна сила. Можеха да се видят елегантно облечени мъже в костюми по поръчка, които изпълняваха комични ритуални танци в желанието си да привлекат вниманието на някой шофьор, както и разноцветни жители на планетата земя.

Малко по-встрани, където чакаше дългият сребрист ягуар, цареше благородно спокойствие. Дори тъмнокожият шофьор, който скочи веднага, щом ги съзря, и церемониално отвори задната врата, не показваше следа от паника. Памела още веднъж се смая от лукса, с който Робърт бе обкръжен във всекидневието си.

Все пак присъствието на шофьора предотврати избухването й и възпря импулса й да каже на похитителя си още тук какво мисли за неговите методи.

Потъна в меката тапицерия от скъпа кожа.

Шофьорът включи мотора и ягуарът с тихо ръмжене се плъзна покрай дългата върволица коли, вливайки се в движението.

Памела забеляза доволното изражение на спътника си и този път не успя да обуздае огнения си темперамент.

— Настоявам незабавно да ме откараш в „Хилтън“! — изсъска тя.

Робърт Т.Нелсън дълго време я съзерцава мълчаливо, а после лека наченка на усмивка раздвижи устните му.

— И защо е този бяс? Не се ли радваш на нашата среща?

Силната длан, която захлупи нейната в скута й, я изгори като огън. Памела припряно се отдръпна в другия край на седалката.

— Остави ме намира, Робърт Нелсън!

— Как да разбирам това?

— Много просто, изчезвай от живота ми!

Гласът й трепереше, одрезгавял от напрежение.

— Изчезването май си е твой специалитет. Доколкото си спомням, ти избяга от къщата ми като Пепеляшка след бала.

— Само че ти не си принц, а жалък плейбой, който вижда своето самоутвърждаване във възможността да прекара през леглото си колкото се може повече бройки. Това обичайно ли е в твоите кръгове?

Шофьорът получи пристъп на кашлица и Памела разбра, че бе следил през цялото време разговора с голям интерес. Беше й все едно. Доста дълго беше чакала. Най-после трябваше да каже какво мисли — иначе щеше да се задуши.

Робърт не изглеждаше впечатлен от нейните упреци. Неговото каменно изражение не издаваше никакво чувство, докато й отговаряше.

— Ако се разкарам от живота ти, моя бодлива Пам, ще трябва довечера да положиш доста усилия, за да убедиш добрия Харви Дженкинс, че го смяташ за нещо средно между Ален Делон и Робърт Редфорд.

И понеже той беше прав, Памела се вбеси още повече. Устните й сега бяха само тясна, светла ивица, а тъмните й очи хвърляха мълнии.

— Можеш да не се притесняваш за моите усилия! Настоявам незабавно да ме откараш в хотела. Ако зарежа Дженкинс, мога завинаги да се простя с работата си! Не съм като някои господа, които печелят парите си, докато спят. Имам сестра, за която трябва да се грижа, и стара къща, която поглъща купища пари. Не мога да си позволя да рискувам.

— За бога, Пам, наистина ли ще се оставиш този човек да те тероризира? Той няма да ти прости! Яко ти се е наточил!

Въпреки че в думите му имаше голяма доза истина, Памела не се предаваше.

— По-добре да се оставя на Робърт Т.Нелсън да ме тероризира, така ли?! — саркастично подхвърли. — Когато Кели не му е под ръка, да запълвам празни пространства в случай на необходимост? Хич не мисля да го правя!

Робърт вдигна ръце и простена.

— Винаги ли трябва толкова интензивно да дрънкаш врели-некипели?! Идваш с мен в жилището ми и ще изслушаш каквото имам да ти кажа, все едно дали ти харесва или не!

— Не! — отсече тя. — На следващия светофар слизам. Предпочитам пеша да стигна до Хилтън.

— Съжалявам, но оставаш!

— Ах, и как, моля, ще ме задържиш?

— Тази симпатична малка кола разполага с електронно заключване. Скъпи Бени, покажи на дамата нашето техническо чудо.

Нежното „бр-р-р“, с което се задейства системата, накара Памела да подскочи. Наченки на истерия обагриха бузите и в два червени кръга.

— Това е отвличане!

Робърт сви рамене.

— Обикновена предпазна мярка. Известна ти е криминалната слава на Ню Йорк. Твърде е възможно да се сдобием със спътници, ако спрем на светофар или при задръстване.

— Това е непочтено!

— Е, и? В любовта и войната всички средства са позволени.

— Колко утешително, за всяка ситуация намираш подходяща поговорка.

Настана мълчание. Памела наблюдаваше през затъмнените стъкла проблясващите фасади и табели, като се опитваше да преодолее шока си. Не биваше да покаже, че изпитва страх. Ако той забележеше, до какво я докарва неговата близост, беше сигурно кой ще бъде губещият в двубоя им. Насили се да говори спокойно.

— Къде ме караш?

Усмивката му накара сърцето й да подскочи.

— Притежавам малък апартамент близо до Уърлд трейд сентър^[1]. Ще хапнем нещо заедно и ще си поговорим като цивилизовани хора. Последният път не ми остави възможността да уточня някои важни подробности. Искам да наваксам сега и мисля, че съм заслужил това право.

— Колко покъртително — саркастично се усмихна Памела. — Ти явно си твърдо решен да измиеш в моите очи опетнената си репутация.

Беше силно казано и тя го знаеше. Подозираше също така, че не бива да бъде предвзето благонравна.

— Излъгал съм се в теб, Пам. Ти не си обикновено хаплива, ти имаш гилотина вместо зъби…

Тя изскърца с тези толкова охулени, блестящи бели зъби. Един поглед в огледалото за обратно виждане й показа широко ухилената физиономия на тъмнокожия шофьор, която той вече изобщо не криеше.

„Прекрасно! Как добре се забавляват всички!“

Но и Памела познайваше някоя и друга поговорка.

— Не бързай да се радваш! Който се смее последен, се смее най-добре! — изсъска.