Мари Кордоние
Катрин (6)

VI

Утринната мъгла се бе вдигнала и панорамният прозорец на хотела разкриваше великолепна гледка към залива. Катрин с въздишка й обърна гръб и вдигна ципа на полата си.

— На какво се дължа тази демонстрация на безкрайна печал? — поиска да узнае Норман. — На изминалата нощ или на настъпващия ден?

— Какво искаш да чуеш?

Тя хвърли поглед на разбърканото легло, което двамата бяха делили.

— Естествено истината.

— Истината, мистър Лонг, е, че се страхувам. — Срещна питащите му очи и продължи сериозно и спокойно: — Ще ни се удаде ли този път да запазим чувствата си в ежедневието? Досега не бяхме много сръчни, нали?

Норман я притисна до себе си.

— Досега не знаехме, че това е нещо повече от страстен флирт, Катрин.

Тя затаи дъх.

— А сега знаеш ли го?

Той я отдалечи от себе си, за да може да вижда лицето й.

— Да, зная със сигурност, че ти си жената, с която искам да живея, Катрин Галуей! Аз те обичам и никога няма да те оставя да си отидеш от мен.

Катрин въздъхна щастливо.

— Това звучи добре, но аз имам един малък проблем.

Норман завъртя очи с престорена изненада.

— О, не! Моля те не отново за фермата на Меткинс.

— Глупав мъж! — Най-сетне можеха да се посмеят на това. — Мислех си по-скоро за моята работа, мистър Лонг. В девет започва смяната ми и не виждам как бях стигнала навреме, ако продължаваме да стоим тук. Освен това е възможно мис Сузи да обърка нещо, ако ти не си зад твоето бюро на самохвалко, да я направляваш.

— Нахалница, какво означава бюро на самохвалко, хм?

Катрин се наслаждаваше на удоволствието последната дума да бъде нейна.

— Психологически погледнато, мистър Лонг, тази мебел си е чист опит за сплашване от най-висока класа. Необходими ли са ти такива несъзнателни трикове, или това е просто обичайно във вашия бранш?

— Ще ти покажа какво е обичайно, моето момиче!

Една страстна целувка завърши дискусията и само неопределеното чувство за дълг ги възпря да не се приземят отново на леглото.

— Опасявам се, че трябва да отложа демонстрацията на чувствата си до вечерта, сърце мое — прошепна Норман и захапа чувствителната част на розовото й ухо.

— Тогава веднага престани с това! — заповяда Катрин с пресипнал глас и опря ръце срещу гърдите му.

— С болка на сърцето, малката! С извънредна болка — призна той.

Погледите им се срещнаха.

— Обичам те, Норман.

Той направи пауза.

— Знаеш ли, че го казваш за първи път, Катрин?

Тя кимна, без да свежда очи, и намери в зелено-синия му поглед отговора, който й бе дала вече нощта.

— Забележително — промърмори Норман. — Досега това беше за мен наистина стандартно изречение от всеки сценарий. Нещо, което се казва, защото го очакват, защото навярно така трябва.

— А сега? — прошепна Катрин.

Тя разбра, че бе обхванат от същото учудващо объркване на чувствата като нея.

— Трудно мога да опиша какво усещам — размишляваше той с намръщено чело. — Това е, сякаш си заела в мене място, което досега е било празно. Като че ли внезапно един вакуум бе запълнен с топлина и живот. Аз също те обичам, Катрин! Най-добре би било да уведомя целия Лос Анжелис за това. Опасявам се, че ще се изсмея, ако твоето куче пазач Сами започне да ме причаква всяка вечер пред студиото.

— Аз ще се справя с него, в това можеш да бъдеш сигурен.

Смеейки се, те тръгнаха. На вратата Катрин се обърна още веднъж.

— Забрави ли нещо, скъпа?

Тя поклати глава.

— Не, мисля, че съм само сантиментална. Беше толкова хубаво тук.

— Ние ще имаме и други нощи, малката!

Тя засия.

— Това обещание ли е?

— Да, мадам!

Тя забеляза, че Норман се опитва да направи по-лека раздялата и също като нея брои нетърпеливо минутите до новата им среща.

— Ще ви напомня за това, сър! — нагоди се към шеговития му тон.

Навярно беше добре, че двамата трябваше да се концентрират върху ежедневието. Така можеха да разберат себе си и да оценят събитията от известно разстояние. Трябваше им време, за да приведат в ред обърканите си чувства.

Те размениха една последва целувка на прага и тръгнаха към колата.

* * *

Катрин се преоблече и пристигна тъкмо за визитацията на главния лекар, без да се набива в очи. Заредиха се един спешен случай след друг.

Тя беше все още вглъбена в трагичния случай на едно единадесетгодишно момче, което, малтретирано от собствената си майка, отказваше да каже и дума, когато я застигна поканата за разговор. Машинално взе слушалката.

— Ало, Катрин, забрави ли, че очаквам да ми звъннеш? Стоя тук като на тръни!

Рядко се случваше човек да чуе Бил Мендес толкова развълнуван и ядосан. Катрин потисна прилива на гузната си съвест. Фермата! Скъпи боже! Бе я забравила изцяло!

— Аз имам и други странични занимания в тази болница, Бил — защити се тя.

— Окей! — смекчи той тона. — Какво става, говори ли вече с Лонг, или не?

— Говорих, Бил — реши се тя за част от истината, която касаеше фермата. — Но той се колебае да обсъжда темата с мен. Сами му е внушил, че аз се интересувам от него само защото се жертвам, така да се каже, за това ранчо. Как мислиш, какво въздействие е оказало това върху него?

Бил потисна една ругатня, а Катрин премълча за случилото се през изминалата вечер, за да не го ядосва още повече.

— Това означава навярно, че ще трябва полека-лека да започвам да търся домове да подслоня децата и да откажа експеримента във фермата като глупав. — Горчивината в гласа на Бил ясно се долавяше.

Катрин прехапа устни. Какво трябваше да направи? Доколко имаше влияние над Норман? Да помогне на Бил, би означавало със сигурност отново да събуди подозрението му и да постави в опасност любовта им. Но можеше ли заради това да зареже такъв добър приятел като Бил? Тя си спомни колко много й помогна след смъртта на Питър и колко му беше благодарна за това.

— Не бързай, Бил. Аз… аз мога да опитам още веднъж късмета си при него. — „Или да го проиграя“ — добави в мислите си. — Не предприемай нищо, преди да получиш сигнал от мен, ясно?

— Добре. Ще си дойдеш ли за този уикенд?

Тя всъщност възнамеряваше да го направи, защото смяната й свършваше в петък следобед, но в момента не искаше да прави планове, които не включваха Норман. Дори само мисълта за него свиваше сърцето й на топка. Ако продължаваше така, навярно щеше да се разболее.

— Не зная, Бил — отговори тя с въздишка. — Ще ти телефонирам. В момента все още не съм решила.

Тя се сбогува с Бил и сложи слушалката.

Като лекарка определено можеше да диагностицира състоянието си само като хистерично. Какво ли не усещаше: щастие и страх, радост и несигурност, небесна наслада и след това отново желанието да избяга, преди да бе станало късно.

„Скъпа Катрин Галуей, в сравнение с теб Жулиета е била спокойна и уравновесена персона! — си каза тя в пристъп на черен хумор. — Ако не се мобилизираш, ще получиш пристъп, и ще станеш за смях на всички в болницата.“

— Имате ли нужда от нещо, докторе?

Минаващата покрай нея сестра спря и Катрин поклати глава.

— Не, не, всичко е наред…

Тя усети озадачения поглед, който я следеше, докато продължи пътя си с бързи стъпки.

Обаждането на Бил й послужи като претекст да потърси Норман по телефона още следобеда в студиото. Гордостта й допускаше тази стъпка, защото все още ставаше дума за важна работа. За съжаление мис Сузи я възприе като нежелан посетител за маловажен филмов материал.

— Мистър Лонг е в студиото и не бива в никакъв случай да бъде смущаван по време на снимките.

— А кога ще приключи с тях?

— Нямам представа, мис Галуей. Работното ни време е неопределено. Мисля, че е по-добре да дойдете утре.

— Дракон!

Катрин все още се владееше достатъчно, за да изрече този комплимент едва след като бе прекъсната връзката.

По дяволите! Всъщност искаше не само да чуе Норман, а и да го види, да го почувства. Навярно и за него денят е бил дълъг и отвратителен.

Първоначално това беше само една идея, която тя веднага отхвърли. След това претегли всички „за“ и „против“. Когато малко след полунощ свали синята лекарска манта, тя не сметна плана си за невъзможен.

Нямаше да чака Норман да й се обади. Те бяха възрастни хора и нямаха нужда от тази тийнейджърска игра. Не беше ли вече време да постави на първо място сърцето, а прекалената лична гордост да изтика малко назад?

Облекчена от собственото си решение, тя подкара своя линкълн в посока към Бевърли Хилс, където Норман имаше къща близо до студиото.

„Баща ми я е строил през тридесетте години — беше споменал по някое време през изминалата нощ. — Има чудесно разположение и фантастична градина, но когато ползваш горе водата, кълколи чак до долу в мазето. Все някога трябва да се захвана и да модернизирам някои неща. Но в момента това не ми пречи. Живея сам, а мисис Бурбанк, която се грижи за къщата, и за това да имам изгладени ризи в гардероба, е свикнала с моите капризи.“

Катрин беше любопитна да види къщата на Норман: изглеждаше специалист по наследени полусрутени имоти!

* * *

Включеното външно осветление не даваше точна представа, но и от пръв поглед бе ясно, че става въпрос за доста впечатляваща бяла вила. Кръглата рампа за коли, свършваше пред входна врата с две крила, над които носталгично се люлееше месингов фенер. Той осветяваше доматеночервена италианска спортна кола с бели кожени седалки, която тъкмо паркираше на алеята.

Норман изглежда си беше вкъщи. В приземния етаж бяха запалени всички лампи, а от полуотворения прозорец долиташе пронизителният, висок глас на Майкъл Джексън. Изглежда имаше някакво парти, за което тя никога не бе предполагала. Беше й необходима цялата смелост, за да не се върне обратно.

Измина доста време, преди вратата да се отвори, въпреки настоятелното й звънене.

— О, каква изненада! Студената Катрин, която си върши сделките с Норман Лонг в полунощ?

— Джанет?

Катрин едва разпозна собствения си глас. Но видът на младото момиче, което бе срещнала в студиото на Норман, бе наистина способен да спре дъха на всеки.

Джанет беше с чудесен тен върху момичешкото си тяло и с нищо друго. Това щеше да рече, че украсените с перли миниатюрни бикини при добро желание можеха да не се броят за част от облеклото. Тя бе гола! А в гордостта, с която бе изпъчила кафявите си гърди, имаше нещо детско, което накара Катрин да забрави шока си.

— Джанет, да не си луда? Как се разхождаш така?

Джанет се хвана за рамката на вратата с едната ръка, в която носеше чаша с кафеникава течност, приличаща на кола. Помътнелият поглед, лекото полюляване и трудният говор водеха до заключението, че в тази кола имаше известно количество ром или уиски.

— Ние празнуваме, Катрин. Влизай!

През оглушителните тонове на музиката се чу мъжки глас, който се смееше и търсеше Джанет. Катрин не се ли бе запитала дали Норман може да противостои на неприкритата подкана на тази малка Лолита? Затова значи той нямаше време да й позвъни!

Необлеченото момиче направи няколко танцови движения пред нея, при което гърдите й се залюляха.

— За т… вое з-здраве, К-Камила… — И опразни чашата, хихикайки.

Но Катрин не се засмя. Беше й унизително ясно, че бе попречила на Норман и това дете при най-многозначителното занимание. Мъжът, когото обичаше, беше плейбой! Отвратителен женкар, който посягаше дори на непълнолетни!

Тя отстъпи назад и се спъна в едно мраморно стъпало, което ограничаваше входа. Почти беше паднала, но успя в последния момент да се хване за една от колоните.

— Хей… къде отиваш…

Джанет излезе и Катрин избяга в дива паника към колата си. Да се маха! По-скоро да се маха от къщата! Старият двигател изскърца затормозено, когато даде газ, и под гумите изхвърча чакъл. Пътят плуваше пред очите й и тя преглъщаше със стиснати зъби сълзите.

— Не плачи, Катрин Галуей! — заповяда си. — Да не вземеш сега да катастрофираш. Няма да принасяш жертва на този мизерен…

Не се сети за нито една дума, която да бе достатъчно лоша, за да окачестви Норман Лонг.

Тя успя като по чудо да пристигне благополучно до малкия си апартамент — дължеше го най-вече на слабото движение. Пред тясното огледало на гардероба се спря и се огледа: бледото лице с пламтящи сини очи й се стори като чуждо.

— Така изглежда само една глупава гъска — прошепна, — която е повярвала на един донжуан! Поздравявам те за твоята интелигентност и твоето познаване на човека, д-р Галуей!

Горчивият й приглушен смях бе много близо до сълзите. Падането от висините на щастието бе много изненадващо и я свари напълно неподготвена. Чувстваше се напълно изпепелена, като празна обвивка, неспособна на каквито и да било чувства, освен безсилен гняв. Не беше същата мъка, която я бе обхванала тогава във фермата, след недоразумението с Норман. Този път тя бе изоставена. Предадена по най-безсрамен начин и направена за смях.

Защо се заплете в тази история от звезди и звездички? Нямаше ли си достатъчно работа всеки ден с последиците от разводи и разбити бракове? С печалните съдби на тези деца, отритнати от живота било то заради много пари, или много малко любов? Наистина ли в продължение на един ден бе мечтала Норман Лонг да бъде баща на нейните деца? Трябва да си е загубила акъла, нямаше друго обяснение за това!

— Мъже! — просъска тя тихо. — Въобразяват си, че могат да си позволят всичко, стига една жена да е достатъчно глупава. Но аз няма да играя тази игра. Край! Повече никой няма да ме наранява и мами!

Катрин си знаеше, че това са само приказки, породени от гнева, но всяка самоизмама бе по-добра от плача. Норман Лонг не заслужаваше дори една сълза! Най-много бой! Жалко, че Сами не беше по-силен. Юмручният удар беше много слаб за такъв мошеник като Норман!

Жарката омраза, която я обхвана от главата до петите, я наелектризира и тя сви юмруци. Точно в този момент иззвъня телефонът. Катрин се изплаши. Норман? Само той можеше да й звъни по това време. Що за лицемерие!

Нямаше никакво желание да слуша извинения, обяснения или лъжи. Да върви по дяволите, заедно със своите целувки и нежни ръце, в които бе попаднала. Тя не се помръдна. Изглежда Норман знаеше, че в жилището, защото звънеше упорито.

Най-после настъпи тишина и тя неволно въздъхна.

Сега имаше нужда само от топла вана, питие и таблетка за сън!