Мари Кордоние
Катрин (4)

IV

Катрин отнесено наблюдаваше как кафявата струйка кафе капеше от автомата в чашката. Беше й все още много трудно да се концентрира върху ежедневните си задължения в болницата и да си върши работата.

Три седмици бяха изминали от уикенда във фермата на Меткинс, а тя все още се будеше нощем и виждаше пред себе си лицето на Норман Лонг. Сивите му очи, които според настроението биваха сребристи или зеленикавосиви, чувствената уста, силните пръсти, които можеха да бъдат така нежни!

Нямаше смисъл да се самозалъгва. Тя беше влюбена! Влюбена до ушите като тийнейджърка, като глупава кокошка, която слуша не разума си, а само зова на сърцето и тялото си.

— Ако не държите на това кафе, д-р Галуей, аз бих го взел с удоволствие!

Катрин трепна, разпознавайки гласа на д-р Колинс — главният лекар на хирургичното отделение. Тя се опита да се усмихне, като се надяваше, че го е направила поне наполовина естествено.

— Извинете, д-р Колинс, не искам да ви задържам. Тъкмо си мислех върху един проблем.

— Грижи?

Настойчивото пиукане на малкия предавател в джобчето на престилката й дойде като по поръчка.

— Търсят ме. Ще получите кафето, д-р Колинс. Моля!

Тя изтича до първия телефон и се обади в централата да я свържат. Малко по-късно в слушалката се чу гласът на Бил Мендес.

— Катрин? Извинявай, че те търся в клиниката, но имаме големи неприятности.

Неприятно свиване в областта на стомаха я предупреди за това, което щеше да последва. И тя не се излъга.

— Днес получих писмо от една адвокатска кантора в Лос Анжелис — продължи Бил развълнувано. — Познай защо! Уведомяват ни, че договорът за наем се прекратява, тъй като мистър Лонг иска да продава фермата с целия инвентар и земя. Какво ще кажеш за това?

Катрин преглътна.

— А ти какво очакваше? Той никога не е крил намеренията си.

— По дяволите, Катрин, със същата поща дойде писмо от младежките „Социални грижи“. Те са заинтересовани да направят с нас тест програма. И сега трябва да им кажа: „Извинете, скъпи мои, но аз се намирам с моите сътрудници в пустинята, потърсете си някой друг, с когото искате да си разделите парите“.

— Бил, това е ужасно. Какво можем да направим? Затънали сме до гуша.

— Не съвсем.

— Не, Бил! Това няма да го направя втори път! — отсече категорично, преди той да бе успял да формулира молбата си, но това не го стресна.

— Катрин Галуей, не бива да ни изоставяш! — заповяда й твърдо. — Ти си единствената, която може да убеди Норман Лонг да ни помогне. Ние нямаме пари за адвокат, това би ни довършило!

— Няма да го направя, Бил!

— Нима искаш да ни изоставиш заради нараненото си честолюбие? Само защото един мъж не е играл по твоята свирка и не лежи в праха пред хубавата Катрин?

Тя щеше да затвори телефона, но някакъв остатък от скрупули я възпря.

— Как разговаряш всъщност с мен?

— Както заслужаваш, съкровище! Не зная какво точно се случи между Лонг и тебе, но това, че той беше бесен, а ти беше плакала в леглото, са само факти. Не е изключено неговото решение да има много лична, мъжка причина. И ако дължим на тебе неблагоразумните му действия, тогава е твоя работа да оправиш нещата, независимо какво казва проклетата ти гордост!

Саркастичните упреци на иначе спокойния Бил така затрудниха Катрин, че тя забрави да му напомни за неговата вина в създаденото положение. Опитът й да го съди прозвуча несръчно.

— Аз не мога да накарам Норман Лонг да яде хамбургер, ако на него му се яде стек. Бил! Надценяваш влиянието ми над него.

— Нека опитаме, Катрин. Обещай ми, че днес ще отидеш при него. Имаш ли нещо за писане подръка? Ще ти дам частния му адрес и този на студиото му.

Тя автоматично си записа двата адреса, докато мислите й се преплитаха. Щеше да види Норман отново! Как ли щеше да реагира? Дали щеше да я изхвърли?

— Записа ли всичко? Още ли си там, Катрин?

— Да, естествено. Но… не обещавам нищо, Бил. Не очаквай чудо след моята намеса. Отивам само за да не си мислиш, че ви зарязвам!

— Важното е, че ще говориш с него, Катрин. И бъди дипломатична, чу ли? Не щади гордостта и честността си. В случая се касае за бъдещето на деца, които заслужават подкрепа, окей?

— Окей, Бил!

Това беше най-силният аргумент. Към него вече можеше да се присъедини, защото тук Бил беше прав.

Желанието й за кафе се бе изпарило. Само при мисълта, че щеше да види Норман Лонг, й ставаше лошо от възбуда.

* * *

След третото запитване Катрин се озова в офис, завладян от огромно кафяво бюро. Зад него седеше секретарка с огромен бюст и оксиженирани коси, която несъмнено можеше да направи кариера като сексбомба.

— Мистър Лонг за съжаление няма време, мис! — обясни тя високомерно, отдръпвайки за кратко лакираните си нокти от компютъра.

Катрин потисна усмивката си и реши да й покаже коя е.

— Кажете на мистър Лонг, че Катрин Галуей иска да говори с него. Д-р Катрин Галуей, мис!

Кратката пауза преди обръщението и леденият й тон смразиха кръвта на сексбомбата. Тя хвърли втори поглед на посетителката и този път си взе бележка за първокласно ушития тъмносин ленен костюм, копринената блуза и обувките с високи токове, както и безупречното лице и тежкия рус кок, чиято преднамерена строгост се смекчаваше от няколко нежни къдрици.

Логично стигна до заключението, че си няма работа с някоя от артистките, които искаха да убедят нейния шеф, че са идеалните за следващата му главна роля. Но не знаеше също и към кои точно да причисли посетителката. Затова взе компромисно решение, което снемаше от нея всяка отговорност.

— Мистър Лонг е в студиото. Ще кажа да ви заведат. Сега ще видите дали ще го намерите някъде, докторе. Без предварителен час е наистина трудно…

Момчето, което отведе Катрин в студиото, я остави сама, щом влязоха в огромното хале. След един кратък поглед наоколо тя изруга секретарката. Как, по дяволите, щеше да открие сред всичките тези кули, хора, камери и кабели един мъж, макар и огромен като Норман Лонг?

Никой от заетите бързащи хора около нея не спря достатъчно дълго, за да може да го попита. Тя се огледа любопитно. Очевидно тук се снимаше една от нашумелите серии на южните щати, защото участничките бяха с дълбоко изрязани кринолинени рокли и високо вдигнати бални прически, а партньорите им в стегнати униформи изглеждаха внушително спрямо осветителите и персонала в джинси и тениски.

Младо момиче, което се бе облегнало до нея на стойката на един прожектор и не изпускаше от погледа си известен артист, й хвърли изпод дългите си мигли въпросителен поглед.

— Защо сте с такива дрехи, объркала ли сте се?

— Това тепърва ще се разбере — отговори Катрин с нотка на горчив хумор. — Ти също си от двадесети век, и ти ли си се объркала?

Черната минипола на малката, която според Катрин беше около петнадесетгодишна, бе опъната по вече женската й фигура. Подходящата тениска с остро деколте й бе безспорно с един номер по-малка. Очертавайки плътно горната част на тялото, тя не оставяше ни най-малко съмнение за надареността на хубавите младежки гърди. „Малката Лолита“ — класифицира я докторската част от съзнанието на Катрин. Нито дете, нито още жена. Ако не се внимава с нея, би попаднала в ръцете на неподходящ мъж. Момичето отметна назад светлорусите си къдрици и разтегли нацупените си устни, което й придаде детински и вироглав вид.

— Аз се казвам Джанет, а вие коя сте?

— Можеш да ме наричаш Катрин.

— Не изглеждате така.

Младата жена набърчи чело.

— Какво имаш предвид?

Джанет вдигна рамене, така че гърдите й се залюляха и Катрин не можа да потисне новия си порив на загриженост. Защо никой не се грижеше за малкото момиче?

— Е, Катрин звучи като джинси и пуловер, спортни обувки, кока-кола и хамбургери. Така, както изглеждате, трябва да сте най-малкото Катерина, или Кандида, или Камила…

Джанет се засмя.

— Това комплимент ли е, или просто ми казваш да си гледам работата?

Отговорът беше дяволито ухилване.

— Не сте вчерашна. Защо сте скрила косите си с тази ужасна прическа? Ако цветът им е истински, значи са супер!

— Истински е, Джанет. Какво правиш всъщност тук? Работиш в студиото ли?

— Приемете го както искате. — Момичето зае надменна поза и дръпна тениската, което Катрин сметна за още по-лошо. — Кажете какво искате, и аз ще ви кажа след кого съм тук.

Джанет се изразяваше по начин, който болезнено напомняше на д-р Галуей за някои от нейните пациенти. Навярно преднамерената й самоувереност прикриваше чувство на самота и несигурност. Катрин бе така заинтригувана от това момиче и неговата история, че в първия момент й стана тъжно да мисли за своите проблеми. Въпреки това реши да играе с открити карти.

— Е, добре, навярно ще можеш да ми помогнеш — сподели тя своята част от уговорката. — Търся мистър Норман Лонг. Бил тук някъде в халето, а аз трябва незабавно да говоря с него.

— Захапала ли сте въдицата му?

— Виж какво!…

— Защо всички са така чувствителни на тази тема? Той е секси и страшно вълнуващ тип.

— От опит ли го знаеш?

— За съжаление не с него, но това, което не е било, може да стане, нали? — Джанет се изхили нахално. — Не увесвайте нос. Норман принадлежи на всички, но никоя жена не се задържа дълго при него. Ако имате повече търпение, сигурно и вашият ред ще дойде. Той харесва такива нежни лунни принцеси като вас. Неговата последна приятелка беше…

— На мен ми е напълно безразлично коя е била последната приятелка на мистър Лонг — прекъсна Катрин момичето. — С него ще разговарям професионално и женските му истории не ме интересуват, разбрано?

Една дебела лъжа! Тя се надяваше, че поне не се е изчервила. Защо се оставяше на едно дете като Джанет да я провокира? Общуването с младежи на нейната възраст иначе не й създаваше трудности!

— Професионално? — Нахалството на Джанет бе непоколебимо. — Ако легнете в леглото на Норман, за да получите роля, това също е служебно. Заплащате тъкмо със секс. Ясна работа. Бъдете спокойна, той ще клъвне.

Нехайството, с което тя говореше за Норман, събуди у Катрин ужасно подозрение. „Дали е устоял на неприкритата покана на тази малка Лолита? Или принадлежи към мъжете, които просто вземат това, което им се предлага?“ Но преди малко Джанет не беше ли отрекла това? Господи, ако продължеше да дискутира с това дете, съвсем щеше да загуби самообладание.

— Аз мисля, че нашият разговор малко се поизмести. Ти искаше да ми кажеш какво правиш тук.

Джанет се втренчи някъде зад дясното й рамо, и сянка от безпомощност премина по гримираното детско лице.

— Друг път, Катрин. Струва ми се, че пречим.

С леко намигване с дясното око момичето се завъртя на токовете на сандалите си и тръгна към изхода. При това така наподобяваше с удължения си гръб едно точно копие на Мерилин Монро, че Катрин остана раздвоена между усмивката и възмущението.

— По време на снимките непознати нямат работа в студиото. Бъдете така любезна да ми покажете пропуска си!

Катрин трепна и лицето й пребледня. Норман Лонг застана пред нея в стоманеносин ленен костюм и леко разхлабена вратовръзка. През разкопчаното горно копче на ризата се виждаше пулсиращата вена на врата му и тя се втренчи напълно объркана в нея.

Поздравът заседна на гърлото й. Катрин отвори уста, но не издаде звук. Възможно ли беше да не я е познал?

Когато я хвана за раменете и безцеремонно я завъртя към светлината на прожекторите, тя схвана, че само блясъкът на косите и очертанията на фигурата й го бяха привлекли. Чак сега той разбра с кого си има работа.

— Д-р Катрин Галуей. Почти не е за вярване, но изглеждаш така, като че ли живееш в цивилизацията. Не съм допускал, че мога да те видя тук.

Неговият цинизъм я разсърди и отнесе всичките й добри намерения за приветливост и дипломация.

— Ах, нима?! И защо накара твоите адвокати да напишат това писмо? Не можа ли да помислиш, че Бил отново ще ме насъска към теб?

Погледите им се срещнаха. В тях имаше всичко: учудване, копнеж, болка, радост, но не и безразличие.

— Ела в кабинета ми. Трябва да поговорим — изръмжа той накрая.

Катрин изпусна затаения си дъх с въздишка.

— Затова съм тук, Норман Лонг.

Тя се бранеше, но не срещу яката прегръдка, в която я бе обхванал. Болеше я, но той я докосваше!

— Не желая никой да ме смущава, Сузи — мимоходом даде знак Норман на секретарката си.

Пищната блондинка ококори очи, когато разпозна неговата придружителка. Катрин потисна една триумфираща усмивка, докато тапицираната врата на кабинета се затръшва силно след тях.

Видимо скъпото и елегантно обзавеждане на помещението допълваше представата й за собственика му в една нова светлина. Ексцентричната обстановка от кожа и истинска дървесина превръщаше силния великан в елегантен и недостъпен мениджър. Самият начин, по който той си запали цигарата със златна запалка и изпусна ароматния дим през носа си, имаше за цел да стъписва нежеланите гости.

— Е? — подкани я той, докато сядаше на един въртящ се стол зад бюрото, а на нея посочи креслото за посетители.

Катрин се опита да спечели време. Тя кръстоса елегантните си крака, при което полата й се вдигна над коленете, но тя не я оправи. Стори й се, че доловя в погледа му лека втренченост. Наистина ли не го вълнуваше нейното присъствие, или се преструваше?

— Какво „е“?

Тя се направи, че не разбира. Това беше размяна на удари. Те се дебнеха и всеки чакаше първата грешка на другия.

— Ти искаше да разговаряш с мен. Чакам. Времето ми е скъпо и ще ти бъда благодарен, ако си кратка.

— С удоволствие — съгласи се Катрин приятелски.

Тя се облегна спокойно назад и повдигна пръстите си с грациозен жест.

— Можеш ли да ми кажеш дали сериозно възнамеряваш да разрушиш проекта „Мендес фемили“ само защото допускаш, че ти разиграх театър от чиста сметка?

Нейната откровеност го върна на земята.

— Кой твърди това?

— Бил Мендес. Ако той е прав, в такъв случай използваш много мизерен начин за отмъщение.

Норман разглеждаше цигарата си.

— Отново ли ще правиш сделка, Катрин? Този път какво ми предлагаш срещу едно полуразрушено ранчо в края на пустинята?

Бръчките около ъгълчетата на устата му станаха по-строги, а очите му придобиха сивотата на влажен мъглив следобед. Не можеше ли поне веднъж да каже какво наистина чувства? Отговорът й прозвуча малко колебливо.

— Аз не предлагам нищо, Норман Лонг. Просто апелирам към твоя здрав човешки разум. Намирам за некоректно, когато някой засяга другите заради своята незадоволеност. Ако смяташ, че имаш сметки за уреждане с мен, тогава се обърни към мен, а не към достойните за съжаление деца, които намериха във фермата на Меткинс нещо като втори дом. Или си прекалено страхлив за това?

Той изгаси цигарата си в пепелника, макар че я бе изпушил само наполовина.

— Покъртително… Само бих искал да зная, кое те кара да мислиш, че заради виолетовите ти очи ще се откажа от парите, които би ми донесла продажбата?

Тя го погледна. Беше ли саркастичният му въпрос в основата си вече отстъпление? Защо иначе би отбягвал очите й, докато се разхождаше из стаята и правеше все по-тесни кръговете около креслото й? Най-сетне той обгърна с двете си ръце облегалката му и я фиксира.

— Вещица! — промърмори грубо.

Катрин се почувства като зайче под пръчката на вълшебник. Покоряващата му физическа сила не бе загубила нищо от въздействието си върху нея. Тя се опита да скрие объркването си под маската на невъзмутимостта.

— Аз съм доктор по психология и това няма нищо общо с окултизма.

Една искрица на нескрито задоволство придаде топлина на критичния му поглед.

— Ти си най-невъзможното и твърдоглаво същество от женски пол, което някога съм срещал!

— Глупости! — възрази тя с внезапна ярост. — Проблемът е в това, че ти изобщо не ме познаваш, Норман Лонг! Нямаш ни най-малка представа с кого си имаш работа, иначе никога не би… Ах… какво трябва…

Тя обърна глава встрани и усети, че се изчервява като ученичка. Ядосана от собствената си слабост, чакаше следващата атака, но кой знае защо, той не се възползва от това.

Катрин го чу как отива към бюрото и натиска бутона на телефона.

— Сузи? Кажете на Майк, че не е необходимо да променя датите си. Аз имам време и сам ще набележа снимачните площадки до Нюпорт Бийч. Надявам се до започването на финалните снимки отново да бъда тук. В случай, че избухне пожар, знаете номера на пожарната, нали?

— Окей, шефе! — изцвърча тя и Катрин неволно се стресна от тона й.

Какво означаваха заповедите на Норман? С това ли щеше да завърши разговорът им? Трябваше ли да си върви? Защо, по дяволите, не кажеше поне веднъж кратко и ясно, какво мисли да прави?

Макар че нямаше нищо по-добро в момента от това да стане и да си тръгне, тя остана седнала. Спомни си думите на Бил: „Ти ще оправиш работата, независимо какво казва твоята гордост“. Ако сега се откажеше, той никога нямаше да й повярва, че бе опитала всичко, което е по силите й. Най-малкото всичко, което можеше да се постигне с думи.

— Един цент за твоите мисли — изръмжа Норман.

— Имаш го. Питам се как да кажа на Бил Мендес, че не ми даваш възможност да говоря с теб…

— Е, и? Откога се предаваш още с първото изречение? Не допускам, че си изчерпала вече аргументите си.

Катрин предполагаше какво цели той с тази забележка.

— Не се продавам, Норман! За нищо и никого, в случай че това те интересува.

— Слез на земята, Катрин. В момента бих желал само да те попитам дали си готова да направиш с мен един малък излет. Трябва да посетя няколко снимачни обекта, а по време на пътуването ще можем да разговаряме на спокойствие. Да се опознаем по-добре, след като вече ме упрекна, че нямам ни най-малка представа за Катрин Галуей. И така, от теб зависи да отстраня този пропуск…

Този път „Черният Петър“ се падна на нея.

— Излет с теб?

— О, господи, не възнамерявам нито да те убивам, нито да те изнасилвам, Катрин! — Норман стана нетърпелив. — Ще пътуваме по много оживена улица и ти ще можеш да слезеш по всяко време, в случай че не ми вярваш.

— Не ставай глупав…

— Ти си глупава, любов моя. Първо ми натякваш за грешките, а когато искам да ги поправя, се дръпваш, сякаш съм ти направил неморално предложение. Все пак се намираш в компанията на средно цивилизован мъж. Искам да разговарям с теб, и то без да бързаме и без да ни смущават — нито повече, нито по-малко. Решавай!

— Искаш да говорим за фермата на Меткинс ли?

— Не ме подлудявай с твърдоглавието си! Искаш ли лист с точките за обсъждане, преди да се качиш в колата ми?

Някак си той бе успял да я накара да се държи детински и глупаво — странно чувство за жена, която иначе можеше да се владее.

Е, добре, какво щеше да стане, ако го съпроводи? Ставаше дума за работа, а и тя го дължеше на Бил. Освен това бе свободна целия следобед, тъй като не знаеше къде й кога щеше да намери Норман.

Все пак обаче нещо я смущаваше. Щеше ли да успее часове наред да играе ролята на равнодушна? Всичките безполезни опити да забрави преживяното в обятията му бяха осуетени. Споменът стоеше като огън помежду им.

Погледите им се срещнаха. Неговият — предизвикателен и скептичен, нейният — много напрегнат и уязвим.

— Добре. Щом като няма да ти преча, тогава ще те придружа с удоволствие — съгласи се най-накрая.

Той кимна. Не изглеждаше зарадван, а по-скоро решителен, агресивен. Катрин почувства неприятно дразнене в стомаха. Май най-добре би било да оттегли съгласието си, но за това беше прекалено късно. Тя сви устни.

Докато Норман хвърляше няколко документа и сценарии в куфарчето си, тя стана и отиде до прозореца. Долу холивудският булевард гъмжеше от следобедното движение, но тук, в неговата климатизирана стая, не се дочуваше и звук. Това засили усещането й, че се движи в безвъздушно пространство, че е само парче, метал, неудържимо притегляно от магнита Норман Лонг.

— Катрин, идваш ли? Аз съм готов!

Погледът му проникваше без усилие през материята на дрехите до кожата на гърба й. Тя сви рамене и се завъртя на токовете си. Не, нямаше да му позволи да я подлуди!

— От мен да мине — отговори студено и го последва.