Елизабет Адлър
Рано или късно (83)

Глава 82

Когато стигна до подножието на хълмовете, Бък спря колата и излезе от нея. Издърпа Ели от задната седалка, отвори багажника и я хвърли вътре. Ели извърна лице, защото не искаше да му достави удоволствието да види болката и страха, стаени в очите й. Без да каже нито дума, той затвори силно капака.

Тя беше в капан. Беше горещо, тъмно и задушно. Не можеше да диша. Косата й отново прогизна от пот, която потече на струйки и по гърба й. Стисна здраво очи. Трябваше да се вземе в ръце. Трябваше да мисли.

Той отново и много бързо набираше скорост, а тя се клатеше от страна и страна и се удряше в стените и ръбовете. Изведнъж почувства остра болка и по ръката й потече кръв. Запита се разсеяно колко ли лошо се е ударила, а после разбра, че това вече няма значение. Тя и без това щеше да умре.

Обзе я силен гняв. „Не искам да умра!, помисли си. Отказвам да умра!“ Сега вече започна да пищи, защото все съществуваше шансът някой да я чуе, ако спрат някъде. Но само за минути гласът й премина в дрезгав шепот. Тя уморено въздъхна. Въздишката й приличаше на стона на пребит човек. През всичките тези години тя се беше гордяла, че е силна и независима жена. „А вижте ме сега. Не представлявам абсолютно нищо. И не мога дори да пищя. Но аз няма да умра, няма да умра…“ Тя започна да рита с крака, но само затегна още повече въжетата, които се врязаха болезнено в плътта й. Спря за момент и си пое тежко дъх. По ръката й все още бавно се стичаше кръв и тя си спомни, че раната й беше причинена от един особено остър ръб. Размърда се и успя да го напипа с пръсти. Беше свита във формата на буквата V и болката беше непоносима, но трябваше да опита. Никак не искаше да умре точно сега, когато беше открила любовта…

Пръстите й започнаха да изучават предмета зад гърба й. Беше лопата. Лопатата, с която явно имаше намерение да я погребе. Тя започна да плаче, но въпреки това методично отриваше завързаните си ръце в острия край на лопатата — напред-назад, напред-назад. И пет пари не даваше дали няма да среже и китките си. По-добре да умре, отколкото отново да почувства силните му пръсти на гърлото си. Не искаше той да я души, нито пък да я изнасили. Болката в раменете стана нетърпима, но тя започна още по-силно да натиска ръцете си в лопатата.

Изведнъж въжето се скъса. По бузите й се затъркаляха сълзи на облекчение и тя започна да масажира китките си. Сви се още повече, макар всички мускули да я боляха, хвана лопатата и започна да къса въжето, което стягаше глезените й. Потта се стичаше в очите й. Не виждаше нищо. И не чувстваше нищо. Колата все така рязко вземаше завоите и на нея й беше много трудно да държи лопатата с острия ръб към въжето. О, Господи, то май нямаше никога да се скъса… Тя започна да го удря все по-силно и по-силно, докато по краката й не потече кръв. Най-после беше свободна.

Въздухът беше станал много задушен и непоносимо влажен. Всяко вдишване приличаше на болезнена въздишка, а дробовете й така и не можеха да се напълнят с въздух. Знаеше, че не й остава много време. Успя да коленичи в тясното пространство и сграбчи лопатата с двете си ръце. „Няма да умра, няма да умра, няма да умра…“ Повтаряше тези думи отново и отново с надеждата, че скоро ще спрат и че силите няма да й изневерят в този момент.

 

 

Експлорърът бързо поглъщаше милите, но Дан усещаше ясно всяка секунда, която преминаваше в миналото. Трябваше да я намери, тя му имаше доверие… Пятовски седеше мълчаливо до него и се питаше дали по магистралата не патрулират полицейски коли. Технически погледнато, експлорърът не беше полицейска кола, но той винаги можеше да каже, че я е конфискувал за целите на полицията. Пък и сърце не му даваше да каже на Дан да кара по-бавно.

Дан говореше по клетъчния телефон. Разказваше на Карлос какво се е случило досега.

— Вземи ключа за къщата имение на Ели от чекмеджето на масата в офиса. Ще се срещнем там! — нареди му той и отново провери колко е часът. — След половин час. Паркирай колата на алеята. И Карлос, остави фаровете да светят.

Пятовски го погледна.

— Ти наистина ли вярваш, че тя е там?

— А къде другаде би могла да бъде? Освен това интуицията ми подсказва, че той ще се върне на местопрестъплението. Та нали къщата-имение е онова, което той иска. Сигурно дори се е появявала в сънищата му през всичките години, които е прекарал в „Хъдсън“. — Той уморено сви рамене. — Това е единственият ни шанс.

 

 

Ели броеше минутите. Най-после колата спря. Тя чу мотора да се задавя, усети миризмата на изгорели газове и предположи, че са спрели на някоя пресечка, където има знак стоп. Колата отново потегли, спря на следващия знак, после и на по-следващия. Сигурно шофираха през някой град. Тя изтри потта от челото си с длан и се заслуша да чуе шума от други коли. Може би можеше да започне да блъска с лопатата по капака на багажника, за да привлече нечие внимание. Но не се чуваха други коли. Завиха наляво и започнаха да се изкачват по някакво възвишение. Тя вдигна глава, застанала нащрек. Познаваше всяка извивка на този път. Сега знаеше къде я води той.

Гумите заскърцаха по чакълестата алея, после колата спря. Ели го чу да излиза, чу затръшването на вратата и стъпките му се приближиха. Капакът на багажника се отвори бавно. Тя извика и замахна с лопатата към лицето му. Той се хвана за главата и завика от болка. Лицето му, полускрито от стичащата се по него кръв, представляваше маската на гнева. Тя падна навън от багажника и се изправи бързо на крака. Той се приближаваше към нея, силните му ръце бяха протегнати напред. „О, Господи, моля те, помогни ми…“ Тя отново извъртя лопатата, удари го болезнено по главата и този път той падна на земята.

Страхът даде крила на нозете й. Тя бягаше, за да спаси живота си. Но беше слаба, крайниците й бяха натежали като олово от това, че бяха свити толкова време. Нямаше да може да поддържа дълго това темпо. Трябваше да се скрие някъде.

— Кучка! — крещеше той. — Кучка като майка си… Кучка като баба си… Ти си мъртва.

Тя се шмугна сред дърветата и се запрепъва по стърчащите корени. Дъхът й излизаше на кратки и мъчителни тласъци, сърцето й биеше тежко някъде в гърлото… Нямаше, не искаше да умре… Спря се и зачака. Ослушваше се за него. Навлезе по-навътре в горичката и трепна, когато вейка се счупи под краката й. Подпря се с гръб на едно дърво, а сърцето й биеше тежко. Беше стиснала здраво устни, за да не чуе той дишането й.

Бък я сграбчи за гърлото. Беше изпълнен със своята особена, прилична на електрическа, енергия. Дори наранен, той беше страховит и неумолим. Беше много смешно да си мисли, че може да го победи, той беше по-умен от нея. По-умен от тях всички. Ели чувстваше горещия му дъх на тила си, по бузата си. Чувстваше острото стоманено острие на гърлото си, неговата кръв се стичаше, лепкава, във врата й.

— Ти си мъртва, Ели Периш Дувийн — прошепна той и натисна малко по-силно острието.

Тя затвори очи и зачака…

— Върви! — нареди й той.

Тя се запрепъва пред него към къщата и застана мирно пред вратата на кухнята, която той се опитваше да отвори. После той я бутна вътре и заключи след тях.

Никъде не светеше, но Ели познаваше много добре дома си. Можеше да върви със завързани очи, без да се блъсне в нито една мебел. Тишината в добре познатите й стаи й действаше успокояващо. Беше изтощена, наранена и уплашена. Не бяха й останали сили да се бори. „Ако ще умра, помисли си тя уморено, по-добре да е тук, където са спомените ми. Където съм родена.“

Бък я поведе към библиотеката. Включи една лампа, а очите му пробляснаха студено, когато я погледна.

— На колене! — Той посочи към бюрото. Тя го погледна безмълвно с огромните си опалови очи. — На колене!

Той я бутна на пода и натисна лицето й в дебелия турски килим.

Сега Ели Периш Дувийн зависеше от милостта му. А у него нямаше милост за нея.