Елизабет Адлър
Рано или късно (8)

Глава 7

Ели зарови длани в топката меко тесто. Меси дотогава, докато то стана гладко и достатъчно еластично. Поръси го с брашно, покри го с чиста кърпа и го остави близо до горещата фурна, за да се надигне. Почисти грижливо мраморната повърхност на масата, извади маслото от хладилника и започна да подготвя формата за tarte tatin. Ябълките бяха вече нарязани, в кухнята ухаеше приятно на захарен сироп и карамелизирана захар.

Беше осем и трийсет сутринта. Още в шест тя беше отишла на борсата, където продуктите се продаваха най-евтино, за да купи зеленчуците, от които щеше да има нужда през този ден. Главният готвач, Чен, щеше да се погрижи за покупката на месото. По-късно през деня щеше да й се обади по телефона и щяха да обсъдят менюто. В зависимост от това, какво е купил той, тя щеше да състави менюто, после да изтича до офиса на „Кинко“, където щеше да направи няколко копия, а после отново щеше да тича, за да отворят навреме за обеда, който започваха да сервират от единайсет. За обед готвеше тя самата, а сервираше Джейк.

Джейк беше мургав и много красив актьор. В Лос Анжелис почти всеки имаше и някаква друга идентичност, освен тази, която показваше, помисли си Ели. Дори тя самата. Тя печеше хляб и сладки, но беше също така сервитьорка и управител, както и момичето, което обикновено оставаше да работи до късно в петък. Всичко друго, с изключение на главен готвач, за какъвто всъщност беше учила. Защото за обед приготвяше предимно омлет, супи и салати. Междувременно, както обикновено, щеше да отвори заведението в девет и половина, за да сервира кафе и кифлички с мармалад, яйца и препечен хляб — простичка закуска, която обаче се продаваше добре и допринасяше много за седмичните приходи. Само дето проклетата кафе-машина отново не работеше.

Телефонът иззвъня. Като отметна коса назад с набрашнената си ръка, тя вдигна слушалката.

— Заведението на Ели. — Дълбокият й сладък глас се извиваше нагоре в края на изречението, от което тя винаги звучеше така, сякаш е много щастлива да чуе гласа отсреща. На когото и да принадлежеше. Дори и на Чен. — Добро утро, Чен. — Стегна се, готова да чуе тирадата оплаквания, с която той ежедневно я засипваше.

— Тази сутрин нямат говеждо. Можеш ли да повярваш? Нямат говеждо! Каква месарница е това, а? Още днес трябва да си намерим друг доставчик или аз напускам.

— Чен, този доставчик е единственият, който, според теб самия, доставя винаги качествено месо. Значи днес нямат говеждо. А защо не вземеш свинско тогава?

— Свинско? Ммм, може би ще трябва малко равиоли, китайски кнедли и специален лютив сос…

— Както искаш, Чен. Само ми кажи как се казват ястията, за да ги запиша и да тичам до „Кинко“.

— Ястието се казва „Равиоли Чен“.

Ели изви очи към тавана — да бе, как иначе биха могли да се казват? Записа си ястията, които той предлагаше за вечерното меню.

— Ще се видим по-късно. — Тя затвори, благодарна, че за пореден път го беше разубедила да не напусне. После провери дали всичко в заведението е наред, включи осветлението и обърна табелата от „Затворено“ на „Отворено“. Това е, помисли си тя щастливо и започна да си тананика, „просто още един ден“.

Върна се обратно в кухнята, изсипа карамелизираната захар на дъното на формичките за tatin, нареди парченцата ябълки в концентрични кръгове отгоре, после ги покри с тесто. Вече бяха готови да бъдат опечени и сервирани по-късно същата вечер.

Мислеше за Чен. Той беше наполовина азиатец, нисък, тъмнокос и черноок, талантлив и темпераментен, но придаваше на френската кухня екзотичен вкус и вид и с това привличаше многобройна клиентела. Помощникът му, двайсетгодишният Тери, който приготвяше сосовете, имаше ниско подстригана руса коса, ласкави сини очи. Работеше упорито и методично като германските си прадеди. Той беше от Минесота. Ели мислеше, че най-вероятно би работил, където и да е, само и само да може да остане в слънчевата Калифорния. „Не мога да повярвам, че тук никога не вали сняг“, беше й казал веднъж, изумен, когато всички останали се оплакваха, че вече няколко поредни дни вали дъжд.

Имаше също така човек, който да мие и подрежда чиниите, помощник-сервитьор и човек, който да почиства. Последният се сменяше толкова често, че вече се бяха отказали да се опитват да запомнят името на онзи, който бяха наели тази седмица. И на всички викаха просто „момче“. Тук работеше още и Джейк, който идваше да помогне при приготвянето на обяда и винаги, когато не им достигаше работна ръка. И, разбира се, Мая. Двете бяха приятелки още от колежа и за кратко бяха делили един апартамент във Венеция — време, когато „се откриха“ една за друга.

Мая беше русокоса богиня. Външният й вид смайваше мъжете. Очите й бяха с цвета на отлежало уиски, обрамчени от дълги тъмни вежди. Тялото й беше пищно, съразмерно и стегнато. И винаги привличаше погледите независимо колко упорито се стараеше тя понякога да го „замаскира“ в дълги поли и размъкнати пуловери. Ели казваше, че в четирите дни, в които Мая работеше в заведението, тя привлича толкова много клиенти, че храната не достига. В останалите три дни тя работеше над сценарии за киното. Беше казала, че тази седмица сценарият е за злото. Казваше още, че скоро ще продаде някой сценарий и ще престане да работи като сервитьорка.

— Тогава ще идвам тук само за да харча парите си — казваше тя на Ели. — И непременно ще водя всичките си важни нови приятели. И тогава и ти ще преуспееш. Само почакай и ще видиш.

Междувременно и двете чакаха и сервираха. И се надяваха.

 

 

Дан успя да вмъкне съвсем новия си бял автомобил марка експлорър в едно малко свободно местенце на Мейн стрийт. Калифорнийското слънце печеше жарко, загорели хора по къси панталони и памучни тениски преминаваха покрай него на ролкови кънки или просто се разтоварваха в многобройните кафенета, заели всяка педя място от тротоарите. Беше началото на април и на север все още имаше шестсантиметрова покривка сняг — беше го чул по новините. С чувството, че все пак животът не е чак толкова лош, влезе в „Заведението на Ели“.

Младата червенокоса жена до кафе-машината му се усмихна ослепително и гостоприемно.

— Веднага ще ви обслужа! — извика му тя. — Машината отново не работи, така че, ако сте само за кафе, ще трябва да отидете до „Старбакс“. През една сграда оттук.

— И сок е добре. Всъщност искам най-много от всичко яйца на очи и добре препечена солена кифличка.

— Окей. — Тя записа поръчката и тръгна към кухнята, която се намираше в задната част на сградата.

Това си беше малко кафе, което заемаше предната част на бивш склад, декорирано и обзаведено като парижко бистро. Огледалата, които покриваха стените, бяха стари и замъглени, бронзовите кранчета на чешмите бяха позеленели от медния окис, масите бяха мраморни, а столовете — изплетени от тръстика. По пода бяха посипани пресни дървени стърготини, въпреки че той беше покрит с теракотени плочки, а дантелените завеси висяха от пиринчени релси до средата на прозорците. „Хубавичко и уютно“, помисли си той. Като сервитьорката. Тя се върна с нож и вилица, салфетка и кошничка с пресен хляб и препечена солена кифличка, покрити с чиста кърпа на зелени карета. И той веднага се поправи мислено. Когато една жена е толкова висока, колкото беше тази, не можеш да я наречеш „хубавичка“. Освен това веднага се виждаше, че не е от калифорнийските момичета, чието единствено призвание е да готвят и сервират.

Тя му се усмихна още веднъж, докато поставяше хляба пред него, и той забеляза малко брашно на бузата й. Очите й имаха цвета на опала — светлосини с леко загатнат зелен оттенък. Носът й беше обсипан с лунички, а червената й коса беше придържана назад от черна бейзболна козирка в нещо като конска опашка. Беше странно, но му се струваше, че я е виждал някъде и преди. Предположи, че се заблуждава заради приликата й с Джулия Робъртс.

— Дошли сте тук за ваканцията си? — Тя подреди масата и сгъна кърпата на зелени карета. Гласът й беше дълбок и мек, топъл като разтопен шоколад.

— Как разбрахте, че не живея тук?

Тя постави ръце на хълбоци и го изгледа преценяващо.

— Нямате загар, значи сте от източното северно крайбрежие. Пък и го казах донякъде наслуки. Повечето хора тук обаче имат загар, пък бил той и изкуствен.

Дан се засмя.

— Искате да кажете, че трябва да стана по-бронзов, за да приличам на местен?

Дългите й крака взеха разстоянието до бара само на три крачки. Взе чашата портокалов сок и му я занесе.

— О, два дни на плажа и ще бъдете наред. Но по-добре внимавайте, все пак. Знам, че е още началото на април, но слънцето е силно.

Той не откъсна поглед от нея, макар тя да отиде отново до кухнята, за да донесе яйцата.

— Ами вие, тогава, защо сте толкова бяла?

— Заради баба ми. Тя ме кара винаги да си слагам шапка, още от времето, когато бях дете. И не ми разрешава да се пека на слънце. Казва, че с моята червена коса и лунички това ще бъде, като да се опека жива. И знаете ли какво? Права е. Сега, когато съм по-възрастна и по-мъдра, й благодаря всеки път, когато се погледна в огледалото. Нямам нито бръчки, нито слънчеви петна по кожата.

Ели отново му се усмихна и постави чинията с яйцата пред него. Когато се върна зад бара, го изгледа замислено. „Хубавичък е“, реши тя, ако човек въобще може да нарече такъв здравеняга като него „хубавичък“. Дълбоки сини очи, които гледат, сякаш са видели всичко на този свят, гъста тъмна коса, ястребов нос и твърда челюст, която е вече синкава от наболата брада. Строен, широкоплещест, мускулест.

Тя със съжаление сви рамене. Както и да е, нямаше време за мъже. Беше момиче, решено да направи кариера, и такова щеше да си остане. Трябваше да успее сама в живота. „При Ели“ беше само първият й смел опит в ресторантьорския бизнес. Вече беше планирала втората и третата си стъпка.

Дан изяде яйцата си за рекордно време. Погледна часовника си, после отиде да плати сметката.

— Благодаря — каза той с усмивка. — Закуската много ми хареса.

— Наслаждавайте се на ваканцията си! — извика след него, когато той тръгна към вратата.

Той се позабави малко на тротоара отпред, с ръце в джобовете. Искаше да запомни как изглежда улицата, преди да влезе в белия експлорър. А Ели си помисли, че походката му е наистина хубава — уверена, секси.

Като решително отхвърли всички мисли за секс от главата си, тя се концентрира върху проблема с кафе-машината. Беше се обадила вече два пъти по телефона вчера и това щеше да бъде третото й обаждане. Може би днес щяха да изпратят някого да я поправи.

Когато дойде Джейк, тя трябваше да изтича до „Кинко“ с менюто. После трябваше да прегледа седмичните поръчки, за да види защо има толкова много храна за изхвърляне. А после щеше да бъде много заета с приготвянето на обяда. Щеше да подреди масите и да звънне на Чен, за да се увери, че ще дойде на работа. Щеше да помогне в приготовленията, да си позволи половинчасова почивка за кафе и кифличка с мармалад, да си отиде у дома, да вземе душ, да се преоблече и да се върне на работа в пет часа следобед, за да бъде едновременно сервитьорка, да подрежда чинните в кухнята, да сервира виното и въобще да върши всичко, което никой друг не иска да свърши.

Понякога се питаше дали е избрала правилно бизнеса. А после, когато имаше добра седмица или дори само добър ден, знаеше, че изборът й е бил правилен. И всяка нощ, когато уморена се тръшваше на леглото, сама, тя си казваше, че си заслужава и че някой ден ще бъде собственичка на изискан ресторант.

Така че в момента нямаше абсолютно никакво време и място в живота й за хубав синеок и мускулест мъж, който е дошъл тук да прекара ваканцията си. Или пък за някой друг. Трябваше още да се грижи за баба си и със сигурност нямаше нужда от усложнения в живота си.