Елизабет Адлър
Рано или късно (74)

Глава 73

Разкошно обзаведените офиси на „Мейкпийс и Такъри“ се намираха в небостъргача „Сентър сити“. Кожените кресла бяха с цвета на хубаво вино, килимите бяха в приглушено сиво, а бюрата — масивни и скъпи. Пятовски си помисли, че дори само да гледаш красивата и елегантна секретарка, струва много пари.

— Ако тези момчета бяха мои счетоводители, щях да искам да знам как могат да си позволят да живеят по-добре от мен — прошепна той на Дан, но много тихо, за да не го чуе някой.

Секретарката очевидно не беше свикнала офисите да бъдат посещавани от полицаи. Както, явно, и мистър Харисън Такъри. Той беше прехвърлил петдесетте, беше висок и загорял, с добре поддържана посребрена вече коса. На лицето му нямаше усмивка.

Той се ръкува с тях и ги покани да седнат. Бюрото му беше достатъчно голямо за двама, но той имаше намерение да им покаже кой командва тук Дан остави Пятовски да говори.

— Детектив Пятовски, от управлението в Ню Йорк. — Той извади бързо полицейската си карта. — Участвам в разследването на изчезването на Ели Периш Дувийн.

— Ужасно, ужасно. — Такъри поклати глава. — След онова, което се случи с мис Лоти, Господ ми е свидетел, това е прекалено много.

— Мистър Такъри, знаете ли за някого, който би се облагодетелствал от смъртта на Ели?

Той изглеждаше много изненадан.

— Не.

— Ели ни е казвала, че баба й е поддържала голяма благотворителна дейност, която е била принудена да изостави напоследък. Имате ли списък на лицата, които е подпомагала, сър?

— Имам.

— Бихме искали да го видим, ако не възразявате. — Такъри се колебаеше, затова Пятовски му се усмихна със своята добронамерена момчешка усмивка. — Само проверяваме, нали разбирате, това е всичко.

Такъри разбра, че няма избор. Натисна бутона на интеркома и каза на секретарката си да донесе файла на семейство Периш, после погледна часовника си Картие.

— Имам среща след пет минути, господа. Може би ще искате да използвате заседателната зала, за да прегледате книжата?

Облицованата с дърво заседателна зала, обзаведена с тапицирани в червено въртящи се столове и изработена от орехово дърво заседателна маса, беше уютна като стая в скъп мъжки клуб.

— Лесно бих могъл да се преместя да живея тук. — Пятовски се завъртя със стола си, доволен като дете. Подаде списъка на Дан. — Давай, партньоре. Знаеш повече за тази работа от мен. Аз съм само ключът, който ти отваря вратите.

Списъкът беше дълъг. Повечето имена бяха на жени и Дан предположи, че са стари приятелки на мис Лоти, на които тя редовно е помагала. Фигурираше също така детското отделение на местната болница, ветеринарната лечебница и други по-малки местни заведения. Доста тлъста годишна сума отиваше за различни каузи, които тя е решавала да поддържа. Скрито надолу, близо до края и почти незабележимо, беше изписано име, което говореше нещо на подсъзнанието му. Вдигна поглед.

— Чувал ли си за санаториума „Хъдсън“, в Ролинс?

— Най-сигурното убежище за луди? Да, бил съм там веднъж, за да интервюирам една от сестрите по повод на убийство. Там хората са различни и не ти трябва да се забъркваш с тях. А по какъв начин дама като мис Лоти е била свързана с такова място?

— Точно това бих искал да знам. — Дан прелисти набързо листовете, докато най-сетне намери онова, което търсеше. — Плащала е сметките за някого години наред. Повече от двайсет, според това тук.

Намери страницата и зачете. После вдигна поглед към Пятовски.

— Спомняш ли си, че когато намериха убитата проститутка, ти казах да проверите за човек, който току-що е излязъл от затвора? Е, не е излязъл от затвора. Излязъл е от санаториума „Хъдсън“, защото сметките му не са били платени. И името му е Патрик Бъкланд Дувийн.

Погледите им се срещнаха, когато едновременно си спомниха надписа ДУВИЙЙ… на компютъра на мис Лоти.

— Бинго! — каза Пятовски.