Елизабет Адлър
Рано или късно (73)

Глава 72

Дан беше отишъл рано на летището.

— Радвам се да те видя — Той бързо и пое чантата на Пятовски.

Пятовски си помисли, че приятелят му изглежда като човек, който не е спал две поредни нощи. Видът му беше някак смачкан, по брадичката му беше набола синкава брада, а косата му стоеше на една страна, заради стотиците пъти, когато беше прокарвал длани през нея.

— Какъв е резултатът?

— Нула за нас.

— Хайде, разкажи ми още веднъж всичко — каза той, докато двамата пресичаха оживената чакалня, за да стигнат до паркинга.

— Няма много за разказване. За последен път са я видели в заведението в петък вечер, около дванайсет и четирийсет и пет след полунощ. Сама. Заведението не е ограбено, беше заключено и всичко си беше на мястото. В къщата й също не е влизал никой. И там нищо не беше пипано.

Гласът на Дан леко потрепна, когато си спомни как изглеждаше спалнята й и розовия халат, който никак не отиваше на червената й коса. Той изведе автомобила в уличното движение.

— Колата й беше на четириетажния паркинг, точно на мястото, където я е оставила. Също заключена. Някъде между заведението и колата, тя просто се е изпарила във въздуха. — Той хвърли мрачен поглед на Пятовски. — Обзалагам се, че копелето е знаело къде работи, по кое време се прибира, къде паркира колата си. Причаквал я е, знам го.

— Трябва да има мотив. Какво ще кажеш за отхвърляне? Отхвърлена любов, искам да кажа. Въртяха ли се около нея бивши гаджета? Да е отказала на някого, който не е приел много спокойно отказа й?

— Никога не ми е казвала някой да е бил лудо влюбен в нея. Казваше, че няма време за любов. А това включваше и мен.

Въпреки обстоятелствата, Пятовски се усмихна.

— Окей, а какво ще кажеш за мания, обсебване?

Дан си пробиваше път през движението по Сенчъри и натискаше нетърпеливо клаксона, защото един шофьор му беше препречил пътя.

— Предполагам, че е възможно, но тя работи през цялото време. Кой е бил достатъчно време край нея, че да бъде обсебен от нея?

— Да опитаме тогава с отмъщение. — Пятовски запали Марлборо лайт и Дан го изгледа остро. Той я загаси. — Извинявай, не бях разбрал, че това е зона, в която не се пуши.

— Искаш да кажеш, че някой е недоволен от нея?

— Да, например някой, който работи в заведението.

— Тя и главният готвач се карат непрекъснато, но пред всички други. И няма нищо лошо в споровете им. Другите я харесват и се радват, че работят с нея. — Пятовски държеше незапалената цигара между устните си и Дан добави разтревожено: — Ако не престанеш с пушенето, ще бъдеш мъртъв още на четирийсет.

— Вече съм на четирийсет и две. Е, да видим кой ще се облагодетелства от смъртта на Ели?

От думата „смърт“ по гърба на Дан полазиха тръпки.

— Тя не притежава нищо особено ценно, като се изключи огърлицата от перли, която винаги носи. А и се обзалагам, че никой не знае, че са истински. Остава само къщата и антиките.

— И двайсет акра превъзходна земя в едно от най-богатите и плодородни местенца в Калифорния. Които струват няколко милиона, обзалагам се.

Дан си спомни как Ели не можеше да понесе мисълта, че ще трябва да се раздели с къщата. „Като че ли баба и Мария все още живеят там, казваше тя. И очакват от мен да им помогна. Първо трябва да хванем убиеца им.“ Сега пожела, с цялото си сърце, тя да беше я обявила веднага за продан, да я беше изтрила от спомените си, за добро или за лошо, и да беше продължила да живее спокойно собствения си живот. Защото дълбоко в себе си знаеше, че Пятовски е прав и че къщата имение има нещо общо с изчезването на Ели. Каза:

— Това е третият ден. Какви са шансовете й?

Пятовски познаваше добре статистиката. Беше много любезен, когато каза:

— Петдесет на петдесет. Но винаги има надежда.

Отидоха в управлението на полицията в Санта Моника и се срещнаха с детектив Фарел. Пятовски му каза за това, че познаваше случая отпреди, още от убийството в Манхатън. Усети, че Фарел не е очарован да го види, и предположи, правилно, че той не иска да му се месят и да доведат случая до знанието и участието на ФБР.

— Сега-засега, това е местен случай — каза Фарел, който седеше зад бюрото си и въртеше химикала между пръстите си. — Пуснали сме навън много полицаи, които показват на всички снимката на Ели и питат дали някой не я е виждал. Лицето й се появява по всяко предаване на новините. Хеликоптери претърсват каньоните, а от отделението в Монтесито претърсват къщата и принадлежащата й земя още веднъж. Точно сега няма какво повече да направим. — Той сви рамене и продължи да върти химикала.

— Той е ужасно праволинеен — каза Пятовски недоволно на Дан по-късно в бара на хотела. — Единственото, за което не спомена, е възможен мотив. А такъв трябва да има.

— Това е така, защото Фарел вярва, че има работа със случаен убиец, с психопат.

— А ти не вярваш в това.

Дан поклати глава.

— Всичко е планирано предварително. Пит, знам го.

— А доброто ченге винаги вярва на инстинкта си.

Дан мрачно отпи от бирата си.

— Ели ми каза, че няма други роднини. Нито далечни братовчеди, нито лели и чичовци някъде надалеч оттук. Така че, кой ще се облагодетелства от смъртта й?

— Адвокатите на семейство Периш сигурно знаят.

— Помниш ли Мейджърс? „Мейджърс, Флеминг и Антърман“, адвокати от Санта Барбара.

— Ще му се обадя. Те няма да искат да споделят фамилната тайна със собственик на ранчо, но ще говорят с полицай.

Той отиде да се обади, а Дан погледна часовника си. Времето минаваше много бързо. Той също познаваше статистиката на случаите на отвличане.

Пятовски се върна едва след десет минути. Седна и изпи всичката бира само на една дълга глътка.

— Ели е била права, няма други с фамилията Периш, които могат да наследят къщата имение.

— Продължавай. — Дан вече прекосяваше помещението.

— Къде отиваме? — Пятовски забърза след него.

— При Мейкпийс и Такъри, счетоводителите на Лоти Периш. За да разберем за кого е харчила тя парите си, преди да й съобщят, че не разполага с повече средства.