Елизабет Адлър
Рано или късно (68)

Глава 67

Дан се обади на Ели в шест часа сутринта, после отново — в седем.

— Нещо не е наред — каза той на Карлос. — Трябва веднага да се върна.

Карлос виждаше, че Дан е силно разтревожен, а отпреди знаеше, че е и силно влюбен.

— Не се тревожете, сеньор — каза той, когато подкараха бързо обратно към Сан Франциско и летището, — всичко ще бъде наред. Имайте ми доверие.

На Дан му се искаше доверието в Карлос да е достатъчно, за да се оправят нещата, но имаше ужасното предчувствие, че нещо страшно се е объркало.

 

 

След три часа бяха в ранчото. В офиса му червената лампичка на телефонния му секретар светеше. Като се молеше това да е тя, Дан натисна бутона за превъртане назад на лентата.

— Тук е Чен от заведението на Ели. Знаете ли къде е тя, защото няма да мога да отворя сам и тази нощ. Искам да се чуя с нея. Моля, обадете ми се.

— Къде, по дяволите, би могла да е отишла?!

Челото на Карлос се сбърчи от усилието да проникне в неизвестното.

— Тя обичаше баба си. Обезпокоена е, нещастна и още скърби. Може би е отишла в къщата „Краят на пътуването“?

— Защо аз не се сетих за това? — Дан вече търсеше в чекмеджето ключа, който Ели му беше дала.

 

 

Украсените с резба железни порти бяха затворени, но Дан каза на Карлос, че това нищо не означава. Може и Ели да ги беше заключила след себе си за по-сигурно. По чакълестата алея вече бяха израснали бурени, тревата по поляните беше пораснала и се нуждаеше от подкастряне, а красивият шадраван с делфините не бълбукаше. Прозорците проблясваха мрачно на слабата слънчева светлина, а входните стъпала бяха обсипани с листа. Къщата имение имаше студен и страшен вид на необитаема. И черокито на Ели не беше там.

Дан изкачи тичешком стъпалата и натисна звънеца. Чу го да звъни високо вътре, но знаеше, че никой няма да отговори на позвъняването. Зави бързо зад ъгъла, отключи кухненската врата и влезе. Всичко беше подредено. В мивката нямаше чинии, нито пък полупразна чаша чай на плота.

Стъпките им отекваха глухо по пода на коридора. Всичко изглеждаше съвсем същото и все пак различно. Къщата беше също толкова мъртва, колкото и отдавна затворен музей.

— Ели? — Гласът на Дан прозвуча високо в тишината. — Ели? Тук ли си? — Като вземаше стъпалата по две наведнъж, той отвори широко вратата на стаята на мис Лоти.

Във въздуха все още се усещаше насилието — като зловещо присъствие. Стаята беше почистена, но по бледозеления килим от Обюсон все още личаха кафеникави петна кръв. Чуваше Карлос да отваря вратите по-нататък по коридора и да вика Ели по име. Поклати глава, защото разбра, че е безполезно. Ели не би дошла тук.

Имаше само едно друго място, където можеше да бъде. У дома си.

Движението по магистралата не беше натоварено и след час те излязоха при Лас Вирджинис и завиха наляво към каньона Малибу. Извадиха късмет, защото пътят беше на практика безлюден и скоро шофираха по Пасифик коуст към Санта Моника. Обади се на Чен по телефона от колата просто за да провери.

— Тя не е тук — каза Чен и в гласа му се усещаше отчаяние. — Тази вечер ще се справим, но не и утре. Може би утре ще напусна.

— Не напускай — каза твърдо Дан, когато зави в улицата на Ели. — Тя ще бъде там.

Две малки деца ритаха червена топка в двора на съседната къща. Улицата беше тиха, такава, каквато беше всеки ден. След секунда натисна звънеца, а после заблъска с юмрук по вратата. Мъртвата тишина беше страшна. Направи крачка назад и втренчи поглед в прозореца на спалнята.

— Ели! — извика високо.

Децата от съседния двор спряха да играят и увиснаха на оградата, за да го наблюдават.

— Там няма никого — извика едното от момчетата.

— Виждали ли сте Ели днес?

— Не, сър. Няма я от известно време. Обикновено я виждаме и тя ни дава сладки. Мама й казва да не го прави, но тя не може да устои.

Дан се усмихна, тези думи наистина подхождаха на Ели. После отново изпита остро чувство за реалността.

— Благодаря, момчета — каза той вече от колата.

 

 

Телефонът звънеше. Като натисна бутона за изключване на звука на телевизора. Мая започна да го търси под купа носни кърпички и списания, без да отделя поглед от Фред и Джинджър, които танцуваха фокстрот. Фред беше във фрак и бяла вратовръзка, а Джинджър — в ябълковозелена рокля от шифон. Филмът беше „Роберто“.

Тя вдигна слушалката.

— Още ме боли много. Кой е?

— Мая, тук е Дан Касиди.

Тя се усмихна изненадана.

— Е, е, собственикът на ранчо, който успя да изтръгне Ели от самотата й. Предполагам, че тя е с теб и иска да ми се извини. Трябваше да бъде тук с пилешка супа и шампанско. Каква приятелка, ха! Да ме изостави така точно когато имам нужда от нея.

— Мая, никой не е виждал Ели от два дни. Надявах се, че е при теб.

Мая изключи телевизора. Изведнъж й се сви стомахът.

— Шегуваш се.

— Бих искал да беше така.

— Но аз не съм я виждала отпреди две нощи. Оставих я в заведението.

Мая си представи как Ели й подава сакото и я избутва през вратата, а после се връща, за да вдигне телефонната слушалка. В гласа й се усещаше не само загриженост, когато извика, подобно на стон:

— О, Дан, къде може да е тя? — Но и сама се досети, че той не знае, макар много да му се искаше да има отговор на този въпрос.

— Мая, успокой се — каза той. — Тя е добре, сигурен съм. Ще я намерим. Сега ще отида в полицията.

— Обади ми се! — извика тя отчаяна. — И ми кажи какво става.

— Ще се обадя, обещавам.

Той затвори, а Мая втренчи поглед в тъмния екран на телевизора. Ели и тя бяха като сестри близначки, тя знаеше какво мисли Ели, почти преди мисълта да се оформи в главата й. И дълбоко в себе си знаеше, че Ели е в беда.