Елизабет Адлър
Рано или късно (59)

Глава 58

Събудиха се едновременно и видяха недопитата бутилка вино и бишкотите, разпилени по пода. Светлината се процеждаше през завесите и хвърляше златисти отблясъци върху преплетените им тела. Все още стоплена от споделената им любов, Ели извърна глава, за да го погледне.

— Добро утро, приятелю.

Дрезгавият й от съня глас се стори на Дан сладък като мед.

— Добро утро, главни готвачо. — Той нежно проследи с пръст извивката на бузата й. — Чай или кафе, мадам?

— Аз ще донеса. — Тя направи опит да стане, но той я спря и я натисна надолу към възглавниците.

— О, не, този път аз ще играя ролята на главния готвач. Само ми кажи какво би предпочела за закуска, мадам. Аз съм човек, който винаги намира пътя до хладилника.

Тя се засмя и започна да се бори с него.

— Всичко, което ще намериш в моя, са два лимона и бутилка шампанско.

— Какво, няма ли кифлички? Нито пък домашно приготвен хляб? Нито яйца или палачинки с боровинково сладко?

Учуденият му израз я накара да се засмее.

— Знам, сигурно се чудиш каква готвачка съм аз — каза тя. — Истината е, че винаги изпивам чаша кафе на път за пазара. — Изскубна се от него и се изправи. — Мили Боже! — добави тя, като го бутна назад и стана от леглото. — Трябваше вече да съм на пазара и да избирам плодовете и зеленчуците за довечера.

Дан въздъхна тихичко, когато тя се втурна към банята и пусна душа. Ето, че отново мислеше само за работа и нямаше търпение да отиде в заведението си. Да се върне към собствения си начин на живот, в нейния свят.

— Искаш да кажеш, че ще ме оставиш да си отида дори без чаша кафе в тази студена утрин? — Той се облегна, гол, на вратата на банята.

— Страхувам се, че да. — Тя го погледна изпод душа и се възхити на гледката. — Такъв е животът, мистър Касиди, както казват.

За секунда той се замисли дали да не отиде при нея под душа, но тя вече беше променила настроението си и той усещаше, че умът й е зает с деня, който й предстои. Той й хвърли хавлията, когато тя излезе изпод душа. Тя се загърна и мина бързо покрай него.

— Свободно е! — извика, като че ли бяха съквартиранти в колежа и ползваха само една баня. Но Дан видя веселите пламъчета в очите й. Хвана я за ръката, дръпна я назад и я целуна силно.

— За какво беше всичко това? — Тя се смееше, когато му се изскубна. Той си каза, че си заслужава каквото и да било, дори да бъдеш изхвърлен на сутринта без чаша кафе, само за да чуеш отново смеха й.

След няколко минути, когато и двамата бяха взели душ и се бяха облекли, бяха вече на улицата.

— Внимателно, съседите — предупреди го тя и се усмихна, когато устата му покри нейната. — Ще ти се обадя по-късно.

С присвити очи, Дан я гледаше как изкарва черокито си от гаража. Той стисна зъби, когато тя завъртя рязко кормилото вляво, защото колата й почти докосна експлоръра му. Тя се надвеси през прозорчето и му се надсмя.

— Имаш нерви като стоманени въжета, Касиди, да. — После махна неангажиращо с ръка и изчезна бързо надолу по хълма.

Той се усмихваше, докато шофираше по Мейн. Горещо кафе и добра жена е всичко, от което мъжът има нужда, реши той. Или пък, дали не трябваше да им размени местата? Както и да е, и в двата случая той щеше да спечели.

 

 

Кошмарът не си беше отишъл. Върна се същата нощ, когато беше отново сама. И на следващата нощ, и на по-следващата. Но тя вече се справяше по-добре с него. Сега, когато се събудеше обляна в пот и трепереща, си представяше, че Дан е с нея, чувстваше отново силното му мъжко присъствие в стаята, в мрака. Знаеше, че трябва само да вдигне телефонната слушалка, но той й се обаждаше всеки ден, откакто се бяха любили, а тя не искаше да го буди толкова късно, за да го тревожи със страховете си.

Липсата на сън не й се отразяваше добре и силите й се топяха, но тя не знаеше какво да направи, освен да работи до изтощение. Работа и още работа — само това имаше значение. И фактът, че много скоро щеше отново да види Дан.