Елизабет Адлър
Рано или късно (58)

Глава 57

Тя потъваше и се давеше в тъмнина. Мракът беше навсякъде около нея, никъде не се виждаше светлина. После се появи тясна червена ивица. Тя се плъзна бавно към нея, трептеше и се разширяваше, докато докосна кожата й. Имаше остра, неприятна миризма. Сега тя се издигаше, нейната горещина и червенина я поглъщаха…

Като отметна рязко завивките, Ели се изправи в леглото. Сърцето й биеше тежко, кожата й лепнеше от студена пот. Слабата светлина, която проникваше през правоъгълния, прозорец, осветяваше познатата спалня, успокояващите, оставащи все същи, очертания на гардероба, камината, нощното шкафче. Беше в безопасност, у дома. Тя потръпна и наведе глава към прибраните си колене. В очите й бликнаха сълзи.

— О, бабо — прошепна тя сърцераздирателно. — О, бабо, толкова съжалявам.

След няколко минути тя отметна съвсем смачканите завивки, облече халата си и обу бели чорапи, после, все още задавена от сълзи, слезе в кухнята.

Бяха минали две седмици, откакто се беше върнала у дома си. Беше все същото. Работеше толкова, колкото можеше, защото работата запълваше успешно часовете на деня. Надяваше се, че ще бъде така изтощена, че едва ще допълзи до леглото и ще заспи начаса. Проблемът беше в това, че дълбокият сън траеше само около два часа. После, точно като по часовник, тя се събуждаше в три след полунощ от все същия кошмар. Давеше се в кръв.

Нощ след нощ слизаше долу и с треперещи ръце си приготвяше чаша чай. Повтаряше си, че ако беше стигнала до къщата на баба си малко по-рано, ако беше повече нащрек и беше разбрала, че вече не използват алармената инсталация или ако беше останала да живее в „Краят на пътуването“, вместо да остави двете безпомощни старици… Ако само… ако само… Чувството за вина отново я обхвана и тя заплака, а сълзите й закапаха в чая. Нещо в гърдите я стискаше така здраво, че се задушаваше. Сега беше прекалено късно и колкото и да се опитваше не можеше да изтрие спомена за обезобразеното тяло на баба си.

Много по-късно тя се качи отново в спалнята си и застана до отворения прозорец в дълбоката тишина на нощта, заслушана в далечния шепот на вълните и пляскането им в брега. Зората изгря, преди тя да се върне в леглото и да заспи, все още измъчена и неспокойна.

 

 

През тези безкрайни самотни нощи Ели се изкушаваше да се обади на Дан, но упорито отказваше да се подчини на желанията си. Мая обаче забелязваше сенките под очите й, умореното й лице и фалшивото въодушевление, с което тя се захващаше за работа през деня.

— Ти си като ураган, в постоянно движение — казваше й тя. — Тук си още в шест сутринта и си тръгваш след полунощ. Спиш ли въобще?

— Не много. Но ще се справя.

Мая, която добре познаваше това решително стисване на устните, с което Ели посрещаше думите й, знаеше, че не би могла да каже нищо, за да я разубеди. Този път Ели нямаше да сподели с нея чувствата си, което наистина беше жалко, защото на чие друго рамо, освен на нейното, би могла да изплаче мъката си. Въпреки че Ели не искаше да го признае, най-лошата част от денонощието беше, когато седеше в леглото и чакаше обаждането на Дан.

— Само проверявам как си — казваше той и тя усещаше слабата присмехулна нотка в гласа му.

— Добре съм — отговаряше тя, като всеки път устояваше на изкушението да добави: „Сега, когато чувам гласа ти, съм добре.“

Дан беше зает, присаждаше напъпили лозови пръчки от сорта шардоне. Когато говореше за заниманията си, в гласа му се усещаше радост, като че ли всеки процес от отглеждането на виното му доставяше огромно вълнение. Ентусиазмът му пораждаше у Ели желание да го сподели с него. Но конфликтът между тях беше повече от ясен. Тя представляваше града, той — провинцията. Тя отдавна и за дълго време напред беше планирала кариерата си, както и той. Не можеше да си позволи да се влюби в него. Той беше неин добър приятел и нещата между тях трябваше да останат такива. Завинаги, надяваше се.

 

 

Бък беше решил да не ходи повече в заведението й. От време на време трябваше да изчезва от хоризонта й. Мистър Анонимен, такъв беше той. Но продължаваше да я държи под око, да я проследява всяка вечер, като пази дискретна дистанция, така че тя никога не го забелязваше. Планът му беше доведен почти докрай. Стъпка четвърта щеше всеки момент да влезе в действие. Възбудата го държеше в непрекъснато състояние на хиперактивност, той крачеше неспокойно из апартамента си, пиеше бърбън направо от бутилката и се разхождаше по булевард Сънсет, за да оглежда жените. Чакаше да стане достатъчно късно и Ели да привърши работата си в заведението, когато настъпваше времето за нощната му среща с нея.

Той седеше в колата си и наблюдаваше спалнята й, докато светлината от прозореца не изчезнеше.

 

 

Дан пъхна ръце в джобовете на прашните си дънки и огледа северните склонове на ранчото си. Те най-после бяха засадени и листата на лозите се издигаха все по-високо като позволяваха все повече светлина да достига до гроздовете, които се наливаха със сок. Доволен, той си помисли, че следващата година и неговите лозя ще изглеждат като всички други наоколо: зелени, разлистени, с чепки златисто грозде, което обещава добро ароматно вино. „Ставам истински представител на средната класа“, си каза си той с усмивка и си спомни първия ден, когато беше довел Ели да види лозята му.

Не беше я виждал от седмица, въпреки че разговаряха по телефона всяка вечер. Реши, че вече е време да си вземе малко почивка, преди да отиде до Напа с Ортега, за да проверят за пъпки от сорта каберне. Лозовите пръчки, които се предлагаха в Дейвис, не задоволяваха високите изисквания на Ортега и те продължаваха да търсят най-добрите.

Провери колко е часът — беше почти седем. Трябваше да вземе душ, да се преоблече, да налее бензин в колата. Можеше да стигне в заведението на Ели преди девет. Извади клетъчния телефон от джоба си и започна да набира номера й, после промени решението си. Обичаше да я изненадва само за да види как лицето й се озарява. Това му даваше поне малка надежда за бъдещето.

 

 

Денят беше горещ, но с наближаването на нощта температурата падаше и мъглата се спускаше над мъртвия мълчалив океан, виеше се като ореол около уличните лампи и стягаше като призрачни пръсти булевардите. Заради нея на Дан му беше необходимо повече време да стигне с колата от ранчото до Санта Моника. Беше девет и половина, когато той най-после спря пред „Заведението на Ели“, точно зад едно черно БМВ комби.

Този път улицата беше тиха, но от заведението на Ели все още гостоприемно струеше светлина. Той пресече улицата и влезе.

Старомодното звънче сладко иззвъня и му напомни за местната сладкарница, където оставяше част от издръжката си от петдесет цента всяка съботна сутрин, когато беше петгодишен. Само две маси бяха заети, а Мая и Ели не се виждаха никъде.

Той отиде в задната част, отвори вратата на кухнята и пъхна глава през процепа. Ели чистеше огромните фурни, а Джек се виждаше навън, до задния вход, да пуши набързо една цигара. Чен и Тери ги нямаше и той предположи, че вече са си тръгнали.

Ели не го беше чула и той остана загледан в нея за секунда. Лицето й беше тъжно, раменете й бяха присвити от умора и това му показа много точно как се чувства тя въпреки смелите й думи по телефона. Сърцето го болеше за нея, когато я извика по име.

Отново се появи онзи познат му израз на изненада, топлата усмивка, която огряваше цялото й лице. Когато Ели се усмихнеше, всичко в нея сияеше. Дан си помисли, че си струва да шофира два часа в мъглата, за да я види.

— Здравей! — каза тя. — Това се казва изненада.

— Надявах се да кажеш „неочаквано удоволствие“. — Той я целуна по устата, на която усмивката още не беше угаснала.

— И това също — съгласи се тя.

Новото момче с много светлата, почти бяла, коса, което приличаше на изгряваща рок звезда, ги гледаше любопитно от мястото си до мивката, където беше много заето с миенето на чиниите. Изглеждаха добре заедно, помисли си то. Като че ли си принадлежаха един на друг.

— Сигурно си гладен. — Ели вече вадеше тенджери и тигани. — Тази вечер ще готвя аз, така че само ми кажи какво искаш. — Тя се радваше, когато той беше на неин терен. Така можеше да му покаже на какво е способна.

— Бъркани яйца и добре изпечена франзела ще бъде добре — каза той.

Тя му се усмихна като си спомни първия ден, когато той беше влязъл в заведението й. Оттогава животът й се беше променил така драстично, та й се струваше, че е останал на километри зад нея. Благодари на бога, че беше влязъл в нейното заведение, а в някое от дузината по Мейн стрийт. Понякога шансът беше нещо прекрасно.

— Не мога сега да замеся франзела, но ти обещавам вкусен хляб с розмарин. Сигурен ли си, че само това искаш?

Той не можеше да се сети за нищо друго, по-хубаво от яйца, приготвени от Ели.

— Не, не е всичко. — Той взе ръката й в своите. — Искам да вечеряш с мен.

— Мисля, че този път ще мога — каза тя весело и пусна ръката му, за да извади пресни яйца от хладилника, но се настъпи по крака и, без да иска, събу едната си обувка.

— Пепеляшка? — Той бързо коленичи като й се присмиваше как пази равновесие на един крак.

— Пепеляшка никога не е била толкова тромава. — Тя въздъхна, притиснала картонената кесия с яйцата до гърдите си.

Момчето до мивката си помисли, че сцената, която се разиграва пред очите му, е по-добра от филмова. Дори Джейк се беше подпрял на вратата и ги гледаше. Дан си го представяше как се опитва да ги улови в обектива на камерата, готов за тяхното следващо действие.

— Искаш ли чаша вино? — Тя беше заета с разбиването на яйцата. Той поклати глава, възхитен от пестеливостта на движенията й, когато работеше. За нея дори приготвянето на яйцата не беше работа, която можеш да свършиш надве-натри. Тя винаги работеше като професионалистка — преценяваше точно количеството яйца, масло и мляко, които щеше да използва. Бърканите яйца на Ели винаги ставаха едни и същи. Независимо каква храна приготвя.

Ели не беше вечеряла, затова приготви яйца и за себе си, подаде му кошничката с хляба, за да я занесе до масата, после го последва в заведението с вдигащата пара чинии.

— Bon appétit, m’sieur^[1] — каза тихо тя. Изведнъж почувствала глада, тя се нахвърли на яйцата.

— Чудесно — промърмори Дан с пълна уста. — Наистина са превъзходни. — Тя му се усмихна в знак на благодарност. — Хайде, кажи ми, Ел, как се чувстваш всъщност?

Тя вдигна рамене. Имаше уморен вид.

— Трудно ми е да спя. В три сутринта се събуждам с чувство за вина и всички изречения, за които се сещам, започват със „само ако“.

— Каквото и да си мислиш, вината не е твоя.

— Предполагам, че не е. — Думите й звучаха така, като че ли не беше много сигурна. Освен това, побутваше яйцата из чинията си с вилицата. Като хвърли поглед към мъглата, която вече закриваше целия прозорец на заведението, тя почувства отново да я обхваща чувството за самота, което толкова много й тежеше нощем. — Искаш ли да пием кафе у дома?

Той кимна.

— Разбира се.

Джейк щеше да се погрижи за останалите маси. На клиентите оставаше само да платят и да си тръгнат.

— Аз ще затворя вместо теб, Ели! — извика той отвътре. — Поне веднъж се отпусни и си отиди по-рано.

Той също беше видял какъв стрес преживява тя и си помисли, че е добре, дето поне тази вечер има компания. По негово мнение, самотата никога нищо не разрешаваше. Споделеният проблем е решен проблем, както биха ви казали много от лосанджелиските психиатри, но в същото време биха ви взели едно малко състояние за тази привилегия. А това и той го знаеше, и то прекрасно.

Ели му благодари с усмивка, когато двамата занесоха празните си чинии в кухнята.

— Ще останеш ли да помогнеш на Джейк? — запита тя момчето, което зареждаше с чинии огромната миялна машина.

— Разбира се, Ели. — Той имаше среща в клуба на Виктор на Абът Кини с друга изгряваща рок звезда като него, но знаеше, че момичето ще го чака.

Навън поради гъстата мъгла видимостта беше около десет ярда. Нощта определено не беше добра за шофиране. Ели беше изкарала черокито си от паркинга по-рано и го беше паркирала на няколко метра от заведението.

— Защо не караш след мен? — извика Дан, докато пресичаше шосето, за да стигне до колата си. — Така ще бъде по-безопасно.

Черното БМВ все още беше паркирано пред него и той видя мъжа, който седеше вътре в тъмнината. Запита се мимоходом какво ли е намислил той, после изведе експлоръра пред него и зачака Ели да го последва. Двамата поеха по тихия път.

 

 

Уютната малка къща на Ели, осветена от няколко лампи, се появи из мъглата като мираж. На камината горяха ароматични свещи с мирис на лавандула, а някъде на заден фон се чуваше тихата музика на струнен оркестър и топлият глас на Джони Матис. Ели наливаше ароматно и гъсто кафе. Постави чашката на ниската масичка пред Дан. Той седеше до нея на дивана с наклонена назад глава, заслушан в музиката.

Ели изучаваше силните черти на лицето му, синкавата следа от едва наболата след последното бръснене брада, начина, по който буйната му коса падаше над челото. Неговото мускулесто тяло беше отпуснато сега, няколко копчета на ризата му бяха разкопчани и се виждаха гъсти черни косъмчета. Ръцете му бяха красиви — с широки длани и дълги пръсти и чисти нокти. Тя се усмихна, като си представи как внимателно ги почиства, след като е работил в лозята цяла седмица заедно с Ортега и мексиканските си работници. Той беше мъж на физическото усилие и тя харесваше това у него. Но дори силните мъже изглеждат уязвими понякога, със затворени очи и с лице, което нищо не предпазва от любопитни погледи. Доволна, че той се чувства така свободен и отпуснат, когато е с нея, тя каза:

— Черно, без захар.

— Мисля, че най-после започваш да ме опознаваш. — Очите му бяха все още затворени.

— Да, и аз мисля така. Най-после.

В гласа й се долавяше нежност, която преди не беше изразявала. Той отвори очи и насочи поглед право в нея. Тя протегна ръка и го погали нежно по косите. Сега, когато той беше с нея тук, в дома й, не можеше да понесе мисълта да го пусне да си отиде.

— Мислех си — каза тя, като подбираше внимателно думите, за да не я разбере той погрешно, — че може би не трябва да шофираш до ранчото в тази мъгла. Прекалено е опасно.

— Вярно. — Той кимна, без да сваля поглед от лицето й.

— Тогава е мой ред да върна гостоприемството. Имам възглавници, одеяла и на дивана ще ти бъде удобно.

— Вярно. — Той отново кимна.

Тя се давеше в дълбоките му сини очи, устата му я изкушаваше… Като се стегна, тя се изправи.

— Ще отида да донеса одеялата.

Той я хвана за ръката и я дръпна, за да седне отново на дивана до него.

— Престани да бягаш от мен. Ели.

Тя чувстваше топлината на дланите му върху раменете си. Устата му се доближи до нейната и тя затвори очи в очакване. Устните му бяха твърди, но и нежни, когато докоснаха нейните. Целувката му беше лека като докосването на пеперуда… Нищо друго не можеше да я разтърси така из основи… И нищо друго не би могло да я разтревожи повече… Тя почувства как се отпуска в прегръдката му.

Дан обсипа с леки целувки извивката на скулата й, после целуна подред клепачите й, по които нямаше грим и бяха толкова нежни, колкото и нарцисите, които той й беше изпратил. После я целуна по върха на носа, обсипан с лунички. Слабините му се възпламениха, толкова отчаяно я желаеше, но знаеше, че тя търси само утеха от присъствието му, че се страхува от любовта. Езикът му намери ъгълчето на устата й и започна бавно да го вкусва…

— Прекрасно — прошепна той в ухото й и горещият му дъх я опари. — По-вкусно дори от tarte tatin.

Удоволствието се породи и се сви на топка в стомаха й. Устата й се отвори под неговата, тя го прегърна здраво през врата, притисна се към него, усети колко мека е косата му, която се преплиташе с пръстите й. Целувката стана по-дълбока и тя се почувства така, сякаш в дробовете й не беше останал въздух — беше мека, податлива, безпомощна.

— Наистина не бива да правим това — прошепна тя помежду целувките, макар да усещаше тежкото биене на сърцето му.

— Кажи поне една основателна причина защо не бива. — Той гризеше меката част на ухото й, после устата му се спусна надолу по шията й, намери вдлъбнатинката, която учестено пулсираше, забави се там, после обходи гръдната й кост.

Ели тръпнеше от удоволствие. Няма нищо лошо в това една жена да има любовник, каза си тя. И двамата бяха вече зрели хора, и двамата бяха отдадени на работата си. Нямаше принуда в нито една от страните и пак можеха да останат приятели… Тя се притисна в него, толкова много го желаеше. Отвори очи и замечтаният й, изпълнен с копнеж, поглед срещна неговия.

— Все пак — прошепна тя с дрезгав глас, — нали не сме влюбени…

— Ммм, аха… Със сигурност това с нищо не ни задължава. — Тя видя въпроса, който се съдържаше в погледа му, а той видя горещото желание, което отговаряше на неговото, в нейния. Хвана я за ръката и я поведе нагоре по скърцащите стъпала.

Краката на Ели отказваха да я държат и тя се отпусна на леглото. Не само защото беше минало много време, откакто за последен път се беше любила, а защото никога преди не се беше чувствала по този начин. Тази разтапяща я нежност, комбинирана с горещината, която погледът и ръцете му разгаряха в нея, тя изпитваше за първи път.

Дан издърпа тениската през главата й, разкопча нежния дантелен сутиен и се спря за секунда, за да се възхити на съвършените й високи и пълни гърди. Съвсем нежно описа кръгове с езика си около зърната й и почувства как тя се извива в дъга от удоволствие, чу въздишката й. Дланите му погалиха гладката кожа на гърба й, после обхванаха гърдите й, а лакомата му уста ги погълна. Тя беше толкова сладка, толкова мека под дланите му… Той се беше възпламенил повече от достатъчно, но не искаше да бърза…

Събу дънките й и дъхът му секна, като видя колко е красива — едновременно стройна и силна. Блестящата й червена коса се спусна над гърдите й, когато тя се повдигна на лакти, за да го гледа, докато се съблича.

Той легна до нея и прокара длани по дължината на тялото й. Дланите му бяха твърди и загрубели, дланите на мъж, който работи на открито наравно с работниците си, за да превърне мечтите си в реалност, за да види осъществяването на надеждите си и бъдещето такова, каквото си го представя… Бъдеще, в което за нея нямаше място. Ели отхвърли тази мисъл така бързо, колкото бързо и неочаквано се беше появила. Точно сега нищо нямаше значение, освен устата му, която проследяваше всяка една извивка на тялото й, освен ръцете му, които я държаха, освен езика, който намираше непознати, магически места. Удоволствието я изпълваше и заплашваше да прелее. Тя потръпна и извика името му…

Погледът му не се отделяше от нейния, когато бавно навлезе в нея. Тя го посрещна и двамата прилегнаха така плътно един към друг, сякаш бяха създадени за точно този момент. Влезе в ритъм с него и извика от удоволствие.

Дланите й галеха влажната му кожа, краката й го обгърнаха здраво и го притиснаха, за да влезе по-надълбоко. Заля я непоносима горещина, тя чу собствените си стонове, отново извика името му, загубила свян заради силното желание и непоносимата възбуда. И двамата заедно потънаха в онази сребриста мъгла, където се освобождава страстта и където се постига спокойствие, все още слети в едно.

Сладката тежест на тялото му я притискаше към леглото, сърцето му биеше тежко до нейното. Ели не искаше да се помръдне. Искаше този миг да трае вечно, защото беше сигурна, че никога вече не би могло да бъде толкова хубаво…

Дан се повдигна на длани и й се усмихна. Разбърканата й коса се разпиля като меден бронз по възглавницата, очите й бяха потъмнели, кожата й беше нежна и бляскава като сатен. Той я целуна бавно. Искаше да й каже, че я обича, но си спомни тревогата, скрита в погледа й, и разбра, че думите му само ще я уплашат.

— Много си красива — каза вместо това.

— Ти също. — Тя се усмихна и погали къдравите тъмни косъмчета по гърдите му. — По-хубаво ли беше?

Той изглеждаше озадачен.

— По-хубаво от какво?

— От tarte tatin.

Той избухна в смях и се претърколи на леглото до нея.

— Не може да става дума за сравнение. Но пък узнах, че имаш много таланти.

— Ти също — каза тя със закачлива усмивка, изтегна се до него, прегърна го и го целуна. — Благодаря — прошепна тя в ухото му. После взе розовата роба от люлеещия се стол и се загърна в нея.

Дан я гледаше с голямо учудване. Робата очевидно беше стара, а розовият цвят никак не отиваше на медночервената й коса. Изведнъж, само с намятането на халата, тя се превърна от зряла жена в уязвимо момиченце, което се чувства най-удобно в старите си и износени дрехи, с които обикновено ходи на училище.

— Да, тази роба едва ли е много секси — съгласи се тя и се усмихна лъчезарно, така че дори в очите й затанцуваха весели пламъчета. — Имам я сигурно още от седемнайсетгодишна, но никак не мога да се разделя с нея.

Той сви рамене, все още гол, и й се присмя.

— Някои деца пазят старите си одеяла, ти пък — халата си. Все едно е.

Тя го бутна на леглото само с върха на единия си пръст.

— Само почакай, мистър Касиди, типичен представител на буржоазията с безкрайните си лозя — каза тя.

Дан легна по гръб на възглавниците, положил ръце под главата си, и се замисли за многото форми, които любовта можеше да приеме. И ето че любовта го беше завладяла въпреки здравия разум и почти въпреки волята му. А не можеше да й каже, че я обича. Не беше очаквал да се сблъска с такава дилема в живота си и сега се питаше как, по дяволите, би могъл да се справи.

От тонколоните, поставени високо по стените, отново зазвуча музика — нежна и лирична, Антонио Карлос Джобим и струнен оркестър, а Ели се появи на прага с бутилка Вин Санто в ръка, две малки чаши и кутия бадемови бишкоти. Настани се на леглото до него.

— Сигурно в мен заговори жената, пазителка на семейното огнище — каза тя, — или пък, може би, главната готвачка, но изведнъж се почувствах задължена да нахраня мъжа си.

— Това ми харесва. — Той седна в леглото, взе бутилката от ръцете й, отвори я и наля на двамата от десертното вино с богат аромат. Вдигна чашата си към нея и отпи. — Караш ме да се чувствам разглезен.

Ели чувстваше сърцето си леко като перце, беше готова да запее от щастие. Нейната стая, цялата й къща, беше някак различна, когато Дан беше тук. Неговото силно мъжествено присъствие прогонваше далеко призраците, които населяваха нощите й, а чувственото му тяло й даряваше удоволствие. И любов. Макар все още да се страхуваше от любовта. Усмихна се и каза:

— Отвори уста и затвори очи. — Той се подчини и тя пъхна една малка бисквитка между зъбите му.

— Ммм, вкусно — измърмори той. Погледите им отново се срещнаха и двамата едновременно се сетиха за едно и също нещо.

Той я гледаше как отпива от сладкото вино и, неспособен да устои на изкушението, се наведе над нея и прокара език по устните й, вкуси я… Тя беше прекалено съблазнителна… Той взе чашата от пръстите й, които изведнъж бяха започнали да потрепват нервно, остави я на нощното шкафче и притисна гърба й към възглавниците.

Тя легна, изпъна нежните си ръце над главата, в красивите й очи отново се появи копнеж по тялото му и тогава, бавно, той развърза колана, който придържаше робата й И голотата й отново го възхити и всичко започна отначало.

 

 

Бък седеше в колата, втренчил поглед в прозореца на втория етаж, където светлината не изчезваше. Не му беше известно, че в едно сърце може да се събере толкова много болка. Сега вече щеше да се наложи да убие и Ели. Запали колата и подкара като луд, въпреки гъстата мъгла, по Сънсет към апартамента си. Отвори рязко вратата, влезе и закрачи бързо из стаята, като удряше стените с юмруци и виеше от отчаяние.

Съседът му от горния етаж, младо момче, което обикновено пускаше високо музика по видеото си, намали звука за секунда и се заслуша. Сви рамене, като се запита по кой ли канал предават този филм на ужасите, после отново усили звука.