Елизабет Адлър
Рано или късно (52)

Глава 51

Ели беше на телефона. Опитваше се да събере парчетата на разбития си живот и да ги сглоби наново, макар и вече по различен начин. Говореше с Майкъл Мейджърс, който й казваше, че, като се изключи щедра сума за Мария, което вече не е от значение, тя е единствената наследница на баба си.

— Не мога да ви посъветвам да продадете къщата веднага, макар да съм сигурен, че продажба ще се наложи. Разбира се, ще можете да запазите мебелите и предметите, които пожелаете, но помнете, че антиките ще ви донесат добри пари. И въпреки че къщата е трудно продаваема и особено сега, когато… — Щеше да каже „е опетнена“, но се сдържа. — Особено сега е много, много трудно продаваема, но земята е ценна и би се продала без проблеми. Както знаете, не остана много свободна земя в Монтесито, особено в хубавите райони като този.

— Не мога да я продам. Не още. — Беше прекалено скоро, за да я зачеркне от миналото и спомените си.

— Разбирам, но все пак си помислете, Ели. А когато се решите, ще се погрижа за това вместо вас.

Ели остави слушалката с мисълта, че всеки й предлагаше да свърши нещо вместо нея. Май трябваше да се съвземе. „Да се вземе в ръце“, както казваше баба й. Тя беше от хората, които винаги сами се грижеха за делата си и никога не падаха духом и сега трябваше отново да го направи. Животът си беше неин собствен.

Дан вече беше уредил всичко с погребалната агенция, както и превозването на тленните останки на Мария с кораб до семейството й в Гуадалахара, след като тялото бъде освободено от патологията.

За погребението на мис Лоти трябваше само да определят датата. Нямаше какво друго да се направи. Освен да чакат и да видят дали Ели няма да бъде арестувана за убийството на баба си. Тази мисъл беше толкова нелепа, че им се искаше да се изсмеят. Само че никак не беше забавна, а напротив — тревожна.

Докато сваляше чантите си по стълбите, Мая видя Ели да стои до телефона в коридора и да го гледа така втренчено, все едно че беше някакъв странен, непознат за нея предмет. Запита се, с известно неудобство, дали не я изоставя прекалено рано. Но имаше среща с продуцент, който се интересуваше от новата й идея.

— Какво се е случило? — Тя прекоси коридора само с две крачки и пусна чантата си на пода. — Добре ли си?

— Беше адвокатът на баба. Каза ми, че наследявам къщата — имение, и ме попита дали няма да я продам веднага.

— Още не можеш да го направиш. — Нямаше нужда Мая да й го казва.

Телефонът отново иззвъня и Ели вдигна слушалката.

— Ранчото „Бягащите коне“. — От другата страна на линията настъпи мълчание и тя повтори. — Ало? Тук ранчото „Бягащите коне“. — От другата страна все още не отговаряха, но се усещаше, че има някой. Погледът й срещна този на Мая секунда преди да затвори.

— Кой беше?

Ели потрепери.

— Не знам.

Телефонът отново иззвъня и този път Мая грабна слушалката.

— Кой, по дяволите, е на телефона? — каза остро тя. После лицето й порозовя. — О, извинете, помислих, че е някой друг. Да, тук е. Задръжте, моля. — Тя подаде слушалката на Ели.

Сърцето на Ели се сви, когато разпозна гласа на Йохансен.

— Да, детектив Йохансен. Благодаря ви, да. Благодаря, че ме осведомихте.

Тя мълчеше и слушаше, а Мая беше вдигнала въпросително вежди.

— Кой номер обувки нося? Да, номер десет. Доста голям номер за жена, съгласна съм, но това е наказанието на моя живот. — Тя отново заслуша. — „Рийбок Уокърс“? Да, имам такива. Бели със синя линия. Не, не отразяват светлината.

Тя отново заслуша, а сърцето на Мая вече щеше да се пръсне от нетърпение. Защо му беше на Йохансен информацията за нейните маратонки?

— Благодаря, детектив Йохансен. Ще му кажа да ви се обади, когато се прибере. — И тя остави слушалката.

Мая веднага запита:

— За какво беше всичко това?

— Освободили са телата на мис Лоти и Мария. Погребението ще може да е в четвъртък.

В гласа й се усещаше примирение и Мая импулсивно я прегърна.

— Съжалявам, мила, но ще се почувстваш по-добре, когато всичко свърши. Тогава вече мис Лоти и Мария ще могат да потънат в покой.

Ели знаеше, че приятелката й е права, и много й се искаше и тя да изпитва някаква утеха от това. Или поне облекчение. Или поне по-малко болка. Каквото и да е. Защото все още не чувстваше нищо. Като че ли и тя беше мъртва.

— А какви бяха онези въпроси за маратонките „Рийбок“?

Ели се върна към реалността.

— Намерили са отпечатък на терасата… Казаха, че е от маратонки „Рийбок Уокър“, и искаха да знаят кой номер нося.

— Нима той си мисли, че си стояла отвън на терасата, след като си убила баба си? Ха! — Това кратко възклицание изрази цялото презрение на Мая към полицията.

— Имаше някого там навън — каза Ели тихо. — Видях краката му. Бяха черни маратонки, с ленти, които отразяват попадналата върху тях светлина.

— Знаят ли какъв номер?

Тя сви рамене.

— И да знаят, нищо не ми казват.

— Всичко това са глупости. — Мая метна чантата си на рамо. — Тръгвам си, Ел. Ще дойда утре да ти помогна за погребението.

— Какво въобще бих правила без теб? — Ели я прегърна здраво. А Мая си помисли, че е жалко това, че такава силна жена като Ели трябваше да преживее такъв шок.

— Ти се справяш чудесно. Ели, направо чудесно. След погребението ще се почувстваш много по-добре. А после ще заловят убиеца и нещата ще се успокоят. Почакай и ще видиш, че точно така ще стане.

Ели излезе на верандата, за да й махне за довиждане. И тя си каза, че сигурно нещата ще се развият така. Полицията ще залови убиеца и ще го тикне в затвора. Животът й ще продължи и отново ще стане „нормален“. След погребението.