Елизабет Адлър
Рано или късно (5)

Глава 4

Ели от години знаеше, че баба й вече не е богата. Но в семейство Периш винаги беше имало пари. Тоест, докато мис Лоти не реши да управлява сама богатството си. Купи си компютър и нае умен млад човек да я научи как работи. После, със старата целулоидна козирка на баща й, дръпната ниско над очите, и с телефона под ръка, тя всеки ден преглеждаше инвестициите си. Понякога купуваше или продаваше акции. Понякога печелеше, но по-често губеше. Прекалено често, както се оказа.

Ели беше шокирана, когато Майкъл Мейджърс, адвокатът, й каза за катастрофата, до която бяха довели игрите на мис Лоти на пазара. Той й обясни какво е направил, и каза, че все пак са останали достатъчно пари, за да осигурят на баба й удобен, макар и не охолен, живот. После я запита дали не би могла да убеди баба си да продаде недвижимата си собственост.

— Една стара къща — имение няма голяма стойност на пазара днес, но двайсетте акра първокачествена земя в Монтесито струват много. Ще има достатъчно до края и на твоя живот, не само на нейния — каза той, достатъчно убедително.

Но Ели не искаше и да чуе. Мис Лоти беше живяла в къщата повече от шейсет години и щеше да продължи да живее там, дори да се наложеше Ели да работи по две смени. Мис Лоти се беше грижила за нея, когато тя беше дете, и сега беше неин ред да върне грижите.

Високата дъбова порта беше гостоприемно отворена. Ели поклати тревожно глава, когато влезе в голямото фоайе. Мислеше колко малко знаят и баба й, и Мария за опасностите, които животът в днешно време крие. Отворените врати подканваха крадците да действат. Или дори още по-лоши хора. Но те винаги бяха живели по този начин и дори не се замисляха дали е правилно.

— Отново закъсня, Ели. — Мария се появи отнякъде и изтри длани в престилката си.

— Всеки би си помислил, че имам такъв навик, нали? — Тя прегърна радостно Мария и я завъртя около себе си. — О, Мария, толкова ми липсваше. И миришеш така хубаво, на ванилия и нещо сладко.

— Ти долавяш миризмата на душата ми. Тя мирише така, защото е много добра. — Лицето на Мария беше порозовяло едновременно от възмущение и удоволствие. — Не, не. Просто изпекох сладки. Реших, че може би ще им се зарадваш след дългите часове, в които работиш.

— Ти ме разглезваш. А знаеш, че лесно се поддавам на това.

— Някой трябва да те глези от време на време. Изглеждаш уморена, Ели.

— Знам. И не ми казвай, обзалагам се, че външният ми вид не е безупречен.

Като приглади с длан разрошената си от вятъра коса. Ели се наведе да погали кучето, което се мотаеше в краката й.

— Ах, ти, старо момче такова, прекрасно сладко куче. Не те ли обичам, а?

— Ето те и теб! — извика мис Лоти. — Чаках те.

— Съжалявам, мис Лоти. Заради натовареното улично движение е.

Баба й я изгледа откровено недоверчиво, а Ели се засмя и я прегърна.

— Добре де, отчасти заради движението и отчасти защото имах малко работа в заведението.

— Никога нищо не се променя — каза с горчивина баба й. — И подозирам, че никога няма да се промени.

— Е, сега съм тук. Хайде да се отбием в „Билтмор“. Умирам от глад и се обзалагам, че и с теб е така. После ще ти кажа всичките си новини, а ти ще ми кажеш твоите.

— Добре е, че все още си спомням къде е „Билтмор“. — Мис Лоти решително нахлупи широкополата си сламена шапка, украсена с изкуствени рози, на сивокосата си глава. — И също така съвсем точно си спомням кога си купих тази шапка. В Париж, през 1939, точно преди обявяването на войната в Европа. Дълго преди ти да се родиш — добави тя, повтаряйки историята за кой ли пореден път. А после хвана Ели под ръка и я поведе надолу по стъпалата към колата. — Купих я от магазина на мадам Пепита на улица „Сен Оноре“. Струваше петдесет и пет долара. А тогава това беше едно малко състояние, уверявам те.

— Ето, виждаш ли, мис Лоти, можеш да си спомниш всичко, когато искаш. — Ели й помогна да се качи в белия кадилак, модел 1972, който сега пътуваше само до „Билтмор“ и обратно. Мис Лоти винаги беше отказвала, когато й предлагаха да си купи ролс. Казваше, че си купува парижки шапки и английска вълна, но автомобилите й ще бъдат произведени в Америка.

— Човек трябва да подпомага развитието на икономиката в собствената си страна.

Икономиката обаче не се беше облагодетелствала много, що се касаеше до нея, защото не си беше купувала нов автомобил от двайсет години. „Купувай качествени неща и те ще траят дълго“, беше друго нейно мото. И старият кадилак беше доказал, че това е вярно, макар да беше изминал само дванайсет хиляди мили.

Моторът заработи равномерно и тихо и колата се плъзна надолу по алеята. Ели каза:

— Мениджърът ни очаква. Няма съмнение, че ще постелят червената пътека заради теб.

— Глупости, Ели. Та те ни виждат всеки понеделник. Освен това, добре е, че истинските дами не обичат около тях да се вдига излишен шум.

И все пак мис Лоти беше доволна, когато това ставаше. Тя потупа с длан косата си, намести шапката си под точния ъгъл пред огледалото и излъска стария си диамантен пръстен с носната си кърпичка. Запита се кой ли й беше дал този пръстен, но името й убягваше. Да, паметта й отслабваше с всеки ден.

Тайничко, тя се наслаждаваше много на шума, който се вдигаше около нея в „Билтмор“. Та тя вечеряше тук вече повече от половин век. На нея и Ели и без това им беше винаги забавно, когато бяха заедно. Може би по-късно щеше да успее да я убеди да остане да пренощува. И тогава всичко ще бъде също като едно време.