Елизабет Адлър
Рано или късно (47)

Глава 46

— Изглежда съвсем като на снимка. — Пятовски се спря на върха на хълма и се извърна назад, за да погледне правите редици лозя и черно-белите говеда, събрани под сянката на дъбовете на отсрещния хълм. После се обърна, за да разгледа къщата, а в това време Дан разтоварваше багажа от колата.

— Май, каза, че къщата ще се срути всеки момент?

— Така беше. Къде мислиш, че са отишли всичките ми пари?

Пятовски се засмя, наклонил глава на една страна, заслушан в песента на птиците и в тихите въздишки на вятъра. После каза озадачен:

— Не е ли странно колко е тихо тук?

— Ще свикнеш. Животът е по-хубав без натоварено улично движение, Пятовски, повярвай ми.

Пятовски кимна. Искаше му се да може да разубеди приятеля си, но щяха да са необходими много усилия. Видя две фигури да прекосяват хълма в далечината. След тях тичаха две кучета и те чуха, макар и съвсем слабо, възбудения им лай.

— Ето ги Ели и Мая. А това е Панчо. — Помиярът се затича бързо към Дан, а зад него също така бързо тичаше Сесил. И двете кучета лаеха диво. Те се хвърлиха отгоре му, а после най-сетне обърнаха внимание на Пятовски.

— Страхотно. — Той ги погали предпазливо. — Каква порода кучета са тези? За охрана ли си ги взел?

— Това са обикновени кучета, Пятовски. Те просто си вървят със земята.

— Да, ще ми простиш невежеството, но наистина не съм запознат с тяхната порода. Макар че със сигурност мога да кажа, че не са по-красиви от градските помияри. — Той вдигна поглед, когато до тях се приближиха Ели и Мая. — Но жените са… — прошепна тихо, останал без дъх от изненада. — Исусе, Касиди, сега по две ли ги привличаш?

Ели беше висока, стройна и елегантна, макар и с бледа кожа и без грим, с прибрана на опашка коса. Носеше къси панталони и тениска, на която пишеше. „При Ели“. Мая, която също беше без грим, беше с лице, свежо като на ученичка, само че тялото й, облечено в късо горнище и къси панталонки от ликра, беше пищно като на зряла жена. Ели тръгна направо към Дан.

„Като домашен гълъб“, помисли си Пятовски, докато гледаше как Дан обгръща раменете й с ръка и тревожно наблюдава изражението на лицето й.

— Ели, това е Пит Пятовски, моят стар приятел от Ню Йорк. Мая Морис, Пит. — Докато се здрависваха, Пятовски разбра защо Касиди е влюбен в нея. Имаше тъга в красивите й очи, но имаше също така и стаена сила. Тази жена беше наранена, но не победена.

— Ще помогнете ли на Дан да открие убиеца? — попита Мая. Големите й очи с цвета на уиски не се отделяха от лицето му и изискваха незабавен отговор.

— Ще се опитам, мис Морис, макар да е задължение на управлението в Санта Барбара да се справи с това.

Ели го погледна внимателно. Това беше приятелят на Дан, той е работил с него в продължение на години, имаше му доверие. Дан й беше казал, че ако въобще някой може да помогне, това е Пятовски, защото той познава работата и никой не може да му се изплъзне.

— Радвам се, че дойдохте — каза тя тихо. — И съжалявам, ако случилото се с нас прекъсва ваканцията ви.

— Не се тревожете, аз съм човек, който никога не може да се отпусне истински. Трябва да поддържам формата си. Ако пропусна нещо, престъпниците ще започнат да ме надхитрят.

Мая се засмя и го хвана за ръката.

— Викайте ми Мая, мистър Пятовски.

— Пит — каза той, замаян от красотата й, и я последва в къщата.

Флорита ги чакаше в коридора, а бебето беше подпряно на хълбока й.

— Сеньор Пятовски, добре дошли — каза тя и взе въдиците в свободната си ръка. — Искате ли горещо кафе? Или чай с лед може би?

Придружен от три жени, чиято единствена грижа беше неговото удобство, Пятовски влезе във всекидневната стая и се настани на дивана. Представи си, че животът едва ли би могъл да бъде по-хубав от това.

Дан видя, че на телефонния му секретар са оставени три съобщения. Първото беше от Йохансен, който съобщаваше, че от управлението на Санта Моника е издадено нареждане да претърсят къщата на Ели. Той затвори очи изумен. Те май наистина се вземаха на сериозно.

Второто беше от адвокат, Маркъс Уинклър, който казваше, че Майкъл Мейджърс го помолил да се свърже с него, във връзка с Ели Периш Дувийн. Беше оставил телефонен номер в Санта Барбара.

Третото беше само дълго мълчание, после звук, който подсказваше, че отсреща са затворили. Като се питаше кой ли може да е бил, Дан набра номера на Уинклър. Разказа му набързо какво се беше случило, каза му за нареждането за обиск и уговори да се срещнат с него в офиса му на улица Анамапу същия следобед в три часа. А после отиде да каже на останалите лошата новина.

— Те претърсват къщата ми? — Ели почувства как страхът отново свива сърцето й. — Но защо? Искам да кажа, не мога да мислят сериозно, че аз съм убила баба… Как е възможно въобще някой да помисли това, как е възможно…

Мая се отпусна на дивана до нея и я хвана за ръката.

— Всичко ще се оправи — каза, но гласът й звучеше, сякаш самата тя не беше много сигурна в това.

Пятовски нареди косата си така, че да прикрива леката плешивина на главата му, и погледна Дан.

— Това е само логически ход от тяхна страна — увери ги той. — Полицаите са длъжни да подходят към въпроса от всички възможни ъгли и страни. И вие сте само една от линиите, които трябва да проследят. — Надяваше се да е прав, но и не искаше да изкара ангелите на бедната жена, която и без това беше преживяла достатъчно.

Дан им каза за Уинклър и те се съгласиха, че всички вкупом трябва да отидат до Санта Барбара за срещата с него.

— За морална подкрепа — каза Мая и прегърна Ели.

Ели се запита как въобще се беше стигнало дотук. Вместо да се опитва да преодолее мъката и шока, тя беше принудена да мисли за оцеляването си. Тревожният й поглед срещна този на Дан и той й се усмихна окуражаващо.

— Уинклър ще успее да се справи, не се тревожи — каза той с надеждата да се окаже прав.