Елизабет Адлър
Рано или късно (43)

Глава 42

Флорита се суетеше около дългата маса в трапезарията. Въпреки че никога нямаше вид на припряна, тя се движеше бързо, пълните й крака в червени обувки с нисък ток като че ли се застигаха, а широката й червена пола шумолеше приятно, докато тя поставяше на масата висока стъклена ваза, пълна с мъхнати зелени златоочици и оранжеви невени, яркочервени макове и сини метличини в средата. Карлосито пълзеше зад нея и от време на време се притискаше в краката й, хващаше се за полата й и се опитваше да се изправи. Тя се обръщаше и му се усмихваше.

— Ай, nino, какво голямо момче си станал! Скоро ще можеш да вървиш.

Тя го взе на ръце и се върна бързо в кухнята, за да провери дали е готова супата от чер боб, пилето, което се печеше на бавен огън, и прясната зелена салата. Те вече бяха готови, а бризът, който нахлуваше през отворените прозорци, довяваше аромата на магданоз и розмарин.

Обкованите със сребро ботуши на Ортега зачаткаха по покрития с теракота под.

— Как е тя? — Мустаците му потрепваха тревожно, а в кафявите му очи този път не се таеше усмивка.

— Не е добре. — Лъскавата плитка на Флорита се завъртя от едната страна до другата, когато обърна глава към него. — Бих казала, че душата й е смъртно ранена. Pobrecita, ay, qye horror, que tragedia.^[1] — Очите й се напълниха със сълзи и тя притисна бебето по-силно до гръдта си.

— А сеньорът?

— Сега той е човек, който има товар на плещите си.

Те се спогледаха, после Ортега повдигна леко рамене.

— Той е силен и може да носи товара си. Освен това е влюбен, а има поговорка в Америка, която гласи: Triunfa todo el amor. Любовта побеждава всичко.

— Сега тук е и една нейна приятелка, която е дошла, за да й помогне. — Флорита остави детето на земята и то запълзя щастливо към баща си. — Тази вечер обаче тя ще трябва да хапне нещо. А после ще трябва и да поспи, да си почине малко.

— Ще говоря със сеньора и ще видя дали мога да помогна с нещо. — Като вдигна детето на раменете си, Ортега затанцува леко из стаята, с което накара Карлосито да запищи радостно.

Докато слизаше по стълбите, Ели чу врявата, която вдигаха. В звуците, които детето издаваше имаше толкова радост, невинност и щастие. Очите й се изпълниха с неясен копнеж, докато прекосяваше коридора на път за всекидневната стая. В камината гореше огън, въпреки че беше топло и прозорците бяха отворени. Тя се сети, че Дан го е запалил заради нея. На ниската дървена мексиканска масичка за кафе имаше ваза с цветя, а бутилка бяло вино се изстудяваше в кофичка, поставена върху по-старата масичка от борово дърво, която Дан, както сам й беше казал, беше купил почти без пари от един магазин в Санта Барбара.

Тя отиде до високия прозорец, подпря се на перваза и се заслуша в песента на птиците, загледана в пейзажа, който се разкриваше пред нея по цялото протежение надолу по хълма. Всичко беше толкова спокойно, толкова нормално. Което означаваше, помисли си тя сериозно и малко тъжно, че независимо от трагедиите на отделните хора, животът продължава. Бебетата продължават да се смеят, птиците — да пеят, а другите хора — все така да приготвят вечеря.

Въздъхна и се извърна от прозореца точно когато на прага застана Мая. И двете бяха облечени в дънки и бели тениски. Косата на Ели беше прибрана назад и разкриваше лицето й, по което нямаше и следа от грим. Прическата правеше скулите й да изпъкват още повече, подчертаваше тъжните й очи, под които имаше сенки, и откриваше тънкия бял белег на челото й.

— Приличаме на хористки от съвременен гръцки хор — каза Мая с намерението да я развесели поне малко. — Но поне изглеждаме по-добре, отколкото преди. Онова, което виждам в кофичката, бутилка вино ли е?

— Разбира се. — Влезе Дан, следван от Ортега. — Да ти напълня ли една чаша? Това е шардоне, а аз много го обичам.

— Но нашето ще е по-добро от това. — Ортега занесе кошницата с дърва до камината. — Макар че и това е много добро, признавам.

— И, разбира се, ти нямаш предразсъдъци. — Мая се усмихна, като прие чашата от Дан.

— Не, сеньорита, аз просто съм справедлив.

Те се засмяха и Дан подаде чаша и на Ели, след което наля за себе си и Карлос.

— Само ще го опитам — каза скромно Карлос и прие чашата.

— Искам да вдигна тост. — Ели вдигна високо чашата и огледа подред приятелите си. Нейните най-добри приятели. — За мис Лоти.

Дан я погледна изненадано, но тя изглеждаше спокойна и като че ли се владееше. Всички пиха в памет на баба й.

— И за Мария Новалес, която не само беше моя приятелка, а още и член на семейството ми.

Мая й хвърли тревожен поглед. Познаваше Ели достатъчно добре, за да усети, че тя все още е напрегната като опъната до скъсване жица.

— И, разбира се, за милия Бруно, който подари на тях двете толкова години на щастие.

Панчо влетя с лай през отворената врата, следван от Сесил. Без да им обърнат внимание, те тръгнаха към кухнята, откъдето се носеше изкусителният аромат на печено пиле.

— Сърцето на това куче наистина се намира в стомаха му — каза Ели и Дан се усмихна. Тази беше първата нормална, засягаща ежедневието, забележка, която тя правеше, откакто нещастието се беше случило.

— Виното е отлично. — Мая се опитваше да говори на теми, които просто се плъзгаха по повърхността, макар че подмолното течение заплашваше да ги повлече всеки момент.

— Много добро, много добро. — Ортега вдигна чашата си малко нагоре, за да се наслади на цвета на виното — Истински шедьовър на сорта шардоне.

— Сеньор, вечерята е готова! — извика Флорита откъм коридора.

— Мислиш ли, че ще можеш да хапнеш? — Мая я гледаше с надежда.

— Трябва. Трябва да бъда силна, за да мога да им помогна да хванат убиеца.

Ели говореше спокойно и безизразно — така, както Мая никога не я беше чувала да говори.

— Добре ли си? — Тя докосна леко ръката на Ели и отново й хвърли поглед, пълен с тревога.

— Просто трябва да ми се проясни главата. Трябва да се опитам да си спомня всяка проклета подробност, за да я кажа на Йохансен. Трябва да направя всичко, каквото мога, за да им помогна…

Дан постави компактдиск в устройството и музиката на Брамс изпълни стаята. Тревожният поглед на Мая срещна този на Дан.

— Забравих да попитам — каза Ели, когато Флорита вече беше донесла супата от чер боб и прекосяваше коридора с подноса тортили в ръце. — Какво става с Чен и заведението?

— Говорих с тях — каза Мая. — Заведението ще бъде затворено до след… докато не се почувстваш по-добре.

Ели й благодари, като много искаше сърцето й да не бие така силно. Дори хапчетата Адвил, които вземаше на всеки кръгъл час, не притъпяваха болката. Предполагаше, че ще трябва сама да я победи. Едва опита от превъзходната супа, но нейната топлина поне разтопи малко бучката, събрала се в стомаха й.

Чуха кола, която се изкачваше по хълма, и се спогледаха в очакване.

— А сега какво? — запита Мая, когато Флорита забързано тръгна да отвори вратата.

Чуха грубия глас на Йохансен.

— Мистър Касиди у дома си ли е?

— Да, сеньор, за кого да му предам.

— Всичко е наред, Флорита. — Дан беше вече в коридора.

— Мистър Касиди. — Йохансен беше официален, учтив, студен. — Мис Дувийн при вас ли е?

Дан изпита тревога.

— Да, тук е.

— Тогава, ще ви помоля и двамата да ме придружите до управлението, сър. За разпит за убийството на мисис Периш.

Ели застана зад Дан. Той я чу да ахва, а после да казва:

— Детектив Йохансен, вече ви казах всичко, каквото знам. Всичко, което видях… Ако можех да направя нещо друго, не мислите ли, че щях да го направя?

— Сигурен съм, мис, че ще ни помогнете. И точно сега искаме да научим от вас още подробности.

— Искат да насилят паметта ти, Ели. И моята. — Погледът на Дан срещна този на Йохансен. Беше свикнал при такива ситуации да бъде от другата страна. Никога досега не беше подозиран в убийство. Никак не беше забавно.

— Ние тъкмо вечеряме. Мис Дувийн не е яла от вчера сутринта. Сигурен съм, ще се съгласите, че е важно тя да хапне, преди да започнете да я разпитвате. Все пак тя току-що е загубила баба си, и то при такива ужасни обстоятелства.

Йохансен стисна още по-здраво устни. Не му пукаше дали ще го изкарат студенокръвен човек, но трябваше да си свърши добре работата, за която му плащаха. И Дан Касиди го знаеше.

— Довършете вечерята си, мис. Ние ще почакаме.

Мая застана до Ели, стиснала ръката й.

— Какво иска да каже с това, че ще те разпитват заради подробностите?

Тя като че ли се страхуваше и Дан побърза да я успокои.

— Това е просто рутинен разпит. Искат да изтръгнат от Ели онова, което може би е забравила, неща, които пази в подсъзнанието си. — Нямаше намерение да ги изплаши до смърт, като им каже, че Йохансен ги подозира в убийство.

Ели отново седна. Взе една непълна лъжица от супата. И погледна Дан.

— Хайде просто да тръгнем — каза, изпълнена с отчаяние.

— И аз ще дойда с теб. — Мая вече беше скочила на крака, готова, но Дан поклати глава. — Остани тук, за да отговориш, ако звънне телефонът. Ще се върна по-късно да ти кажа какво става. — Той погледна Ели.

— Имаш ли адвокат?

— Мис Лоти има… имаше. Майкъл Мейджърс, живее в Монтесито.

Той си спомни. Мейджърс се беше обадил днес и беше оставил телефонния си номер. Започна да прелиства бележника, оставен до телефона, докато не го намери.

Мейджърс също беше седнал да вечеря, но когато Дан му се обади и му каза как се развиват събитията, се съгласи да се срещне с тях в полицейското управление.

— Добре. — Дан прегърна Ели през раменете, с нарочно демонстрирано весело поведение. — Да идем да им кажем каквото знаем.

— Ели — Мая изтича след нея и я прегърна, — обади ми се, когато разбереш какво става.

— Разбира се, ще се обадя — обеща Ели, но беше много, много объркана.