Елизабет Адлър
Рано или късно (41)

Глава 40

Бяха в мрачна сива стая в полицейското управление на Санта Барбара. Кафето в хартиените чашки вдигаше пара, недокоснато, на масата пред тях. Ели се беше отпуснала вцепенена на твърдия стол. Не чувстваше нищо. Нито болка, нито гняв, нито страх. Все едно че душата й беше мъртва.

Йохансен отпи от кафето си и хвърли поглед на партньора си, детектив Рей Малинс — висок, слаб, тъмнокос и загадъчен, който винаги стоеше на заден план, със скръстени ръце и наблюдаваше. Той прочисти гърлото си.

— Мис Дувийн, искам отново, в подробности, да ми разкажете какво правихте снощи. С точния час на вашите действия, ако можете да си спомните.

Ели впери погледа на празните си, мъртви очи в него.

— Бях в колата си на магистрала 101 и шофирах към Монтесито. Бях близо до Камарило. Имаше мъгла. Обадих се на баба, за да й кажа, че отивам да я изненадам. Тя не отговори…

Уморено, тя разказа отново цялата история. Щеше да я разкаже хиляда пъти, ако се наложеше, ако това им помогнеше да хванат убиеца.

— И щяхте да се срещнете с мистър Касиди в къщата?

Тя кимна.

— Да.

Носеше дънки и ботуши и прекалено голяма за нея тениска, която беше на Дан, под черния пуловер. Трепереше, защото в стаята беше студено.

— И каква беше целта на срещата ви с мистър Касиди?

В погледа й се мярна изненада, защото преди това не й бяха задали този въпрос.

— Той не беше виждал „Краят на пътуването“ и аз му казах, че ще го разведа. После щяхме да вечеряме…

— И къде щяхте да вечеряте? Имахте ли резервация някъде?

Тя поклати глава объркана.

— Не… Решихме го ей така, без предварително обмисляне…

— Мис Периш, откога познавате мистър Касиди?

Тя разсеяно прокара длан през косата си.

— Може би… От няколко седмици.

— Значи той не е стар приятел на семейството?

— Беше се виждал с мис Лоти веднъж. Пихме чай заедно.

Погледите на Йохансен и Малинс отново се срещнаха. Гласът му вече не беше така тих и спокоен, стана твърд, дори груб.

— Разбрах, че сте последният член на семейството. Че всъщност вие ще наследите къщата имение. Вярно ли е?

Тя отново кимна, озадачена от неочаквания обрат, който разпитът взе.

— Да, но…

— А това не е ли достатъчен мотив за убийство?

Тя се облегна назад шокирана.

— Не може да мислите, че аз съм я убила?! — В гласа й се долавяше неподправен ужас. Тя викаше. Невярваща на ушите си, отново се отпусна и поклати глава. — О, не, не, не, не…

Малинс извади цигара от джоба си.

— Цигара, мис Периш?

Тя не го чу, сърцето й биеше силно, като че ли щеше да се пръсне. Беше ужасно, просто ужасно, не е възможно да вярват на такива нелепи неща…

— Никой не мисли, че сте направили каквото и да било, мис Периш. Това е просто рутинен разпит, който трябва да проведем. — Лично Йохансен обаче мислеше, че е възможно. Сцената с грабежа не беше много убедителна. Той имаше впечатлението, че в къщата не е имало достатъчно бижута, които да бъдат откраднати, пък и никое от тях не е било с висока стойност — със сигурност не толкова висока, че да си заслужава да убиеш две старици. Макар че никак не е лесно да си представиш какво става в ума на хората в такива ситуации. Не и в днешно време, когато са готови да застрелят без колебание в главата собственик на магазин само за два долара.

— Ще ви бъдем много благодарни, мис Дувийн, ако ни придружите обратно до къщата. Искаме да прегледате вещите на мис Лоти и да ни кажете, ако можете, какво точно липсва, за да направим списък.

Тя се поизправи, изпаднала в паника.

— Да се върна обратно в онази стая?

— Това може да ни помогне да хванем убиеца.

Ели изтри сълзите си с опакото на ръката.

— Готова съм на всичко тогава — съгласи се тя. Йохансен вече се беше изправил. — Но искам и Дан да дойде с нас.

Би могъл да мине и без този човек.

— Разбира се, окей, доведете го, ако така ще се почувствате по-добре. — Той не беше се отказал изцяло от идеята, че може би двамата са извършили убийството.

Ели държеше здраво Дан за ръката, докато седяха в полицейската кола, която се носеше бързо по булевард Кабрило. Палмовите листа шумоляха приятно, раздвижвани от лекия бриз, а слънчевата светлина блестеше по повърхността на синьото море. И всички хора изглеждаха съвсем същите. Минаха покрай множеството гнезда на птици вляво, където мис Лоти обичаше да си почива с бинокъла в ръка, за да види новодошлите пернати. Минаха и покрай красивото гробище вдясно, откъдето се разкриваше панорамна гледка към океана, на чийто плаж майката и бащата на Ели лежаха изтегнати до Уолдо Стамфорд и където дори баба й отиваше да им прави компания. Минаха и покрай отбивката за Коуст вилидж роуд. После завиха наляво и поеха по Хот спрингс, откъдето започваха познатите извивки на пътя, който се виеше по хълма.

— Добре ли си? — Дан я погледна с тревога, когато колата мина през порталната врата, от чиито страни все така се изправяха грифоните. Тя кимна, но стисна още по-здраво ръката му, а обикновено весело усмихнатата й уста сега беше стисната и образуваше тънка права линия. Той знаеше, че тя успява да се владее с цената на върховно усилие. Не беше лесно онова, което се канеше да направи, но тя беше настояла, въпреки че той й беше казал, че не е длъжна, че всеки има право да казва „не“.

До портата пазеха двама униформени служители на полицията, а до входната врата на къщата имаше дори още повече полицаи. Жълтата лента все още ограждаше мястото, дузина коли бяха паркирани отпред, а мъже влизаха и излизаха забързано от къщата. За първи път в живота си Ели не се чувстваше така, сякаш се завръща у дома след дълго пътуване. Всичко, което „Краят на пътуването“ означаваше някога за нея — домът на баба й, на майка й и накрая, нейният дом — беше загубило своето значение. Къщата имение не означаваше за нея вече нищо.

Йохансен и Малинс ги чакаха на стъпалата.

— Оттук, мис Дувийн.

Малинс я въведе вътре, като че ли тя не знаеше пътя. Изкачи дори стълбите преди нея. Докато го следваше, тя чувстваше как всяка стъпка й причинява болка — като че ли забиваха стрели в сърцето й.

— Оттук, мис Дувийн. — Йохансен задържа вратата, за да мине тя.

„Правя това заради теб, бабо, каза си Ели, когато отново влезе в страшната, изпълнена с ужас, стая. Аз ще ти помогна, ще им помогна да намерят онзи, които ти стори това, обещавам ти, ще го направя.“ Но беше трудно, толкова трудно. Кафеникавото петно върху килимчето беше нейната кръв, тя беше лежала тук, а единият от пантофите й беше ей там… А ето и мястото, където беше умрял Бруно…

— Намерихме вратичката на сейфа отворена, мис Периш. Знаете ли кой друг е имал ключ, освен баба ви? — Йохансен имаше делови вид в тъмния си костюм и бяла риза и говореше бързо, не по-малко делово.

Тя отново поклати глава.

— Мис Лоти никога не заключваше сейфа. Казваше, че няма нищо, което да си заслужава да бъде откраднато. Пък и кой би искал да ограби старица като нея? — Гласът й затрепери и тя отново си наложи спокойствие.

— Можете ли да ни кажете какво точно липсва?

Тя надникна в сейфа.

— Перлите й… Дълъг осемнайсет инча гердан с перли от Южното море с диаметър дванайсет милиметра…

Йохансен повдигна вежди.

— Но дори само те струват едно малко състояние.

— Предполагам, но мис Лоти ги имаше толкова отдавна, още от осемнайсетгодишна, и затова беше свикнала с тяхната стойност. Дори не се замисляше за това. Съмнявам се да са били застраховани. — Тя опипа с пръсти перлите, които украсяваха нейната шия. — Мисля, че и моите не са застраховани. Те бяха просто семейна принадлежност, пазени по-скоро заради спомените, с които са свързани, отколкото заради стойността им.

Йохансен като че ли не вярваше много на думите й.

— Какво друго?

— Диамантеният й годежен пръстен, много старомоден. Не знам колко карата беше диамантът, нито пък колко може да струва. Може би адвокатите й знаят. Два по-малки диамантени пръстена и този със сапфира. Няколко брошки, които сигурно имат вече и антикварна стойност, перлените й обеци, както и два чифта диамантени обеци. Мисля, че това е всичко, но, както ви казах, господата Мейджърс, Флеминг и Антърман от Санта Барбара биха ви помогнали с повече подробности.

— Огледайте се, мис Дувийн. Кажете ми виждате ли и нещо друго да липсва?

Като извръщаше поглед от кафеникавите петна, Ели огледа познатите предмети, които бяха част от живота на баба й, откакто се помнеше. Двата малахитови обелиска, донесени от Египет, които обикновено стояха на украсената с орнаменти полица над камината, френският будилник с трите дебели херувимчета, които тя харесваше толкова много, когато беше дете, и дори им беше дала имена — Фатси, Патси и Купид. Кристалните и сребърните украшения, старите снимки. После погледът й се насочи към нощното шкафче, където мис Лоти държеше любимата си снимка на Ели, направена веднага след като се беше върнала от Париж с цял куп готварски дипломи и много житейски опит зад гърба. Очите й се разшириха, толкова силна беше изненадата й.

— Снимката я няма!

Йохансен бързо направи крачка напред.

— Каква снимка?

— Моя, в сребърна рамка. Баба винаги я държеше до леглото си. Казваше, че дори да се събуди посред нощ, аз винаги ще бъда там и ще й се усмихвам…

— Нещо друго, мис Периш?

— Не, нищо друго. — Умората я покри като тежко одеяло. Тя огледа за последен път стаята, която някога означаваше толкова много за нея, после се обърна и сковано излезе. Знаеше, че никога вече няма да я види.

 

 

Тя мълча, със затворени очи, през цялото време на обратния път до ранчото „Бягащите коне“. Удареният експлорър заръмжа сърдито, когато Дан го подкара бързо по лошия път, който водеше през лозята към къщата. Без да отвори очи, тя каза:

— Съжалявам…

Той й хвърли кос поглед.

— Съжаляваш за какво?

— За това, че ударих колата ти. Отново.

— Няма нищо, прощавам ти. — От ума му не излизаше липсващата снимка. В стаята имаше и по-ценни вещи, така че защо убиецът би взел снимката на Ели? Не заради сребърната рамка, сигурен беше в това.

Като влезе в къщата, видя, че на телефонния секретар го чакат дузина съобщения — от приятелите на Ели, от адвокатите на семейство Периш и счетоводителите, които се бяха свързали с полицията. От Чен, Тери и Джейк. От роднините на Мария, които живееха в Гуадалахара. И от Пятовски.

— Сещаш ли се още за мен? — питаше той. — Аз съм онова дърто копеле, което ще дойде да те види вдругиден. По-добре ми приготви леглото и няколко жени. — Той се засмя. — Само се шегувам, човече, всичко е наред. Между другото, мисля, че ще можеш да помогнеш в разрешаването на онова гадно убийство. Струва ми се, че онези момчета от полицията може и да имат нужда от помощ. Обади ми се.

Ели седна на дивана и го погледна безпомощно.

— Трябва да се обадя на семейството на Мария. А какво да им кажа за погребението? Боже, какво да правя?

— Защо не оставиш на мен да се погрижа за всичко вместо теб?

— Ще го направиш ли? — Тя му беше много благодарна.

— А имаш ли ми доверие, че ще се справя?

Ели го погали по лицето.

— Ти си мой приятел. И аз ти имам доверие.

Въпреки че навън беше слънчево, кожата й беше студена и Дан запали огъня, после коленичи и събу обувките й. Качи краката й на дивана и я зави с одеяло, а после извика на Флорита да им донесе горещ чай. Целуна връхчетата на пръстите й и точно в този миг отвън рязко, със скърцане на спирачки, спря кола.

— Ели, Ели… — Мая изкачи тичешком стъпалата, прекоси бързо верандата и влетя през вратата. Спря се в антрето и се огледа диво наоколо, притиснала до гърдите си огромен букет. — А, ето те. — Тя притича край Дан и грабна Ели в прегръдките си. — О, бейби, бейби, толкова те обичам и толкова съжалявам.

Сълзите им се смесиха, докато изплакваха заедно мъката и болката си. Дан взе букета и го занесе в кухнята на Флорита да го постави във ваза. Трябваше още да й каже, че ще имат и друга гостенка тази вечер и че тя ще трябва да приготви нещо леко и много вкусно за вечеря. После отиде в кабинета си и се обади на Пятовски.