Елизабет Адлър
Рано или късно (37)

Глава 36

Много по-късно Ели лежеше във ваната, пълна с гореща вода, която я покриваше почти до ушите, и се опитваше да прогони болката от тялото си. Чувстваше се така, сякаш беше пътувала дълго, беше изкачвала планини или бягала през горещи пустини. Но по тялото й нямаше никакви синини или наранявания. Болката беше вътре в нея и тя знаеше, че никога няма да си отиде.

Дан я беше довел в ранчото „Бягащите коне“. Бяха й предложили бренди, кафе, вино, горещ чай. Тя беше отказала всичко, освен чая, но дори той не беше успял да я извади от вцепенението.

Водата беше почти изстинала, когато тя най-после излезе от ваната. Загърна се в голяма хавлия и видя отражението си в огледалото — жена със сиво лице, жена, от чиито очи бяха изчезнали и радостта, и животът. Тя никога вече нямаше да бъде същата.

Облече тениската, която Дан й беше дал, отгоре наметна неговия син кадифен халат и напразно се опита да вчеше обърканата си коса.

Голямото легло от борово дърво с огромния куп възглавници изглеждаше меко и удобно, но тя знаеше, че няма да заспи. Нито пък искаше да вземе приспивателни. Искаше да бъде будна, за да може баба й да остане в ума й, близо до нея. Отиде до прозореца и погледна навън. Сива, нерадостна зора вече се задаваше на хоризонта.

Някой изскърца по вратата, после през лекия процеп се показа муцуната на Панчо. Той успя да отвори вратата и скочи радостно в стаята, но вместо да заскача около нея, както обикновено правеше, седна тихо в краката й и я загледа.

Неочаквано и за самата себе си, Ели осъзна, че се усмихва. „Удивително е, помисли си, как животните и децата имат способността да ти възвърнат настроението, да те убедят, че има и невинност, и справедливост в този пошъл свят.“

Качи се в леглото и потъна в купа възглавници, които Флорита беше наредила за нея. Почувства хладината на чаршафите по горещата си кожа и вдъхна аромата на лавандула, което й хареса, защото нейните чаршафи бяха по-обикновени и миришеха само на прах за пране „Баунс“.

Гостната стая беше малка, квадратна и по-скоро гола, отколкото мебелирана. Подът беше от борови дъски, прозорците — високи и без завеси, отворени, за да влиза хладният нощен бриз. Имаше многоцветно, плетено от тръстика, килимче, стар шкаф за дрехи, боядисан кой знае защо в зелено, маса от борово дърво до леглото с лампа, изработена от бронз и във формата на мечка, и голяма абстрактна картина, която заемаше почти една цяла стена. Стаята беше семпла, в нея имаше само най-необходимото, но все пак беше удобна. Беше като собственика си, Дан.

Панчо скочи в другия край на леглото, преобърна се един-два пъти, след което се успокои, поставил глава на лапите си. Ели затвори очи. Не се чуваше нито звук и, някак като през мъгла, тя си помисли, че сигурно още е рано за песента на птиците. Клепачите й се затвориха сами и тя изведнъж потъна в черната бездна на благословеното забвение.

Като надникна в стаята след кратко време, Дан си помисли, че, заспала, тя прилича на дете. Ръцете й бяха върху бялата завивка, устата — леко отворена. Панчо вдигна глава и го погледна в очите, след което и той заспа. Дан затвори тихо вратата след себе си. Поне за няколко кратки часа, Ели щеше да изпита покой.