Елизабет Адлър
Рано или късно (33)

Глава 32

Нощта, която Бък беше избрал за убийството на мис Лоти Периш, беше благоприятна, мъдро избрана, като се има предвид какво време се очакваше тогава. Денят беше горещ, а сега от морето се издигаше гъста мъгла и вече беше покрила изцяло по-ниската част на града. После щеше да покрие и върховете на дърветата и най-накрая — хълмовете.

Той вкара БМВ-то в тясната пътека, която заобикаляше задната част на къщата, и отиде толкова навътре, та да бъде невъзможно да бъде забелязан от шосето. Облече черен анцуг, но носеше също така специален колан, на който беше прикрепен автоматичният Глок 27. Отгоре облече подплатено черно скиорско яке, сложи черна скиорска маска, обу маратонки, а на ръцете си надяна фини хирургически ръкавици. Фенерчето беше в джоба му, а най-добрият му приятел — ножът с наточеното острие — беше в чорапа му, притиснат към глезена.

Луната засега успяваше да пробие мъглата и светеше постоянно, макар и слабо. Благодарение на нея видя ясно пътечката, когато отвори задната порта в близост до старото перално помещение. Затича през брезовата горичка, засадена преди около седемдесет години от Уолдо Стамфорд, мина край празния плувен басейн, край запуснатия, обрасъл с трева, тенис корт и през моравата, на която някога се е играело на крикет И така стигна до прословутата тераса, на която известни личности — политици, филмови звезди и титани на индустрията — някога са се събирали на коктейли.

Остана там за миг — за да огледа владението, което скоро щеше да бъде негово. После прекоси извънредно тихо терасата и заобиколи край ъгъла на голямата къща.

Имаше два проблема. По-лесният за разрешаване беше Мария. Вторият беше кучето. То беше бавно, но лаеше силно като млад доберман. Беше обмислял идеята да го отрови, като сложи отровата в парче месо, но реши, че това ще придаде на убийството характера на предумишлено престъпление, а той искаше всичко да изглежда като случайно убийство по време на обир. И не искаше нищо да се обърка.

Отключи вратата на кухнята и се шмугна вътре, след което я затвори след себе си, без да издаде никакъв шум. В тишината се чуваше тиктакането на часовник и хладилникът.

В антрето на ниска масичка беше поставена лампа, която светеше. Той я изгаси и извади пистолета от колана си. Обутите му в маратонки крака не издаваха никакъв шум по дебелата пътека, с която бяха застлани стъпалата.

Вратата, която водеше към стаята на Мария, беше леко открехната. В стаята нямаше никого. От банята долиташе шум от течаща вода и той предположи, че Мария взема душ. Влезе в стаята и се притаи в очакване зад вратата.

Беше му много топло с това скиорско яке. По гърба му се стичаше струйка пот, а дланите му в хирургическите ръкавици бяха влажни. Той чу Мария да си тананика под душа и наклони глава, за да чува по-добре. Изведнъж му се прииска да се засмее — Мария пееше любимата му мелодия, „Дикси“.

Жената се загърна в голямата хавлия, която използваше вече повече от десет години. Но, както мис Лоти непрекъснато повтаряше, ако купуваш качествена стока, тя ти служи дълго време. Със сигурност беше така. Хавлията беше от чист египетски памук и те подсушаваше начаса. Тя си облече нощницата, а върху нея наметна фланеления си бурнус. Мислеше за шоколадовата торта, която беше направила през следобеда. Имаше намерение да слезе в кухнята и да направи чай, после двете с мис Лоти щяха да седнат удобно в уютната малка всекидневна стая пред телевизора. Може би щяха да имат късмет да уловят някое от онези клюкарски предавания, които мис Лоти толкова много обичаше. А после щяха да си легнат рано, както обикновено правеха напоследък.

Като продължаваше весело да си пее, тя обу пухкавите си сини пантофи, закачи хавлията да се суши, вчеса косата си и я прибра на кок. След което отвори вратата на банята.

Светлината, чийто център се падаше зад Бък, очертаваше ясно силуета му. Не беше и чак такъв майстор на огнестрелното оръжие, какъвто беше на удушването с голи ръце. Но на такова разстояние не можеше да пропусне. Изстреля един, два, три куршума.

Мария политна назад. Стисна вратата на банята и остана права една дълга секунда, в която Бък се питаше дали да не стреля още веднъж. После тя тихичко простена и се свлече.

Той кимна доволен. Първата пречка беше преодоляна, както и беше планирал.

Като излезе в коридора, видя, че под вратата на мис Лоти се процежда светлина. Опъна пръстите на ръцете си и тръгна натам. Като се приближи, чу звука на телевизора, от който един говорител весело обявяваше: „Всичко това, в шоуто тази вечер.“

Мис Лоти току-що беше взела душ. Тя беше облякла новия халат и беше вчесала косата си, като броеше тихичко до сто, както беше свикнала. Беше писала отговори на писмата от електронната си поща и компютърът беше все още включен. По екрана се носеха картини от анимационни филмчета, но тя беше забравила за компютъра, защото по телевизията предаваха последните холивудски клюки. Звукът на телевизора винаги беше доста силен, защото Мария беше започнала да оглушава, макар да не искаше да го признае. Освен това мис Лоти беше очарована като малко дете от живота и действията на бляскавите звезди на шоубизнеса, макар да нямаше ни най-малка представа, коя е Памела Андерсън или пък кой е Дрю Баримор.

Хвърли поглед на стария си часовник. Беше глупаво наистина да очаква с такова нетърпение парче от шоколадовата торта на Мария и чаша горещ чай, но когато човек остарее, малките удоволствия на живота придобиват голямо значение. Като например закуската на Бруно от препечени филийки с масло. Тя с обич разроши козината му.

— Ах, момчето ми, помня какво малко кученце беше — каза му тя с усмивка. — Телцето ти беше малко, но ходилата и ушите — големи. Ели веднага се влюби в теб, въпреки че аз бих избрала по-голямо куче. Може би не трябва да ти казвам това сега, защото не искам да наранявам чувствата ти. Пък и Ели се оказа напълно права. Не бих те сменила за друго.

Бравата на вратата изскърца и Бруно наостри уши. Изправи се на крака и втренчи поглед във вратата с изпънат силно гръб.

— Престани да се правиш на герой, глупавичкият ми — каза мис Лоти с обич. — Това е само Мария. — Тя обърна с усмивка глава към вратата. — Хайде, влизай, Мария, ще изпуснеш предаването. Какво те забави толкова?

Вратата се отвори много бавно. В сините очи на мис Лоти се спотаи тревога.

— Мария? Добре ли си? — Тя затърси наоколо бастуна си. — Къде си, Мария? Какво става?

Бруно оголи зъби. Мис Лоти беше обзета от неясно, лошо предчувствие. Ръмжейки Бруно се хвърли към отворената врата. Чу се някакво изпукване. Бруно нададе вой, после отстъпи бавно назад. Доверчивият му поглед не се откъсваше от лицето й, но животът в очите му вече гаснеше. После той легна на пода, положил глава върху краката й. Кръвта му заля пантофите й. Мис Лоти се наведе, докосна меката му козина и, с трепереща ръка, го погали с любов. Сърцето й беше съкрушено.

Като вдигна глава, тя срещна погледа на мъжа с маската, който стоеше до вратата. Висок мъж, който изглеждаше още по-огромен заради скиорското яке. В ръката му имаше пистолет. Насочен беше към нея. В очите й блесна силен гняв.

— Ти застреля кучето ми! — каза тя с леденостуден глас. — Нямаше нужда да го правиш. То беше старо и безобидно. Ако си дошъл да ме ограбиш, сейфът е в стената на гардеробната ми стаичка, ей там. И никога не е заключен.

— Знам.

Той говореше тихо, почти шепнеше.

— Кой си ти? — Тя го гледаше безстрашно. Отказваше да му покаже страха, който всъщност изпитваше. — И какво искаш? Казах ти къде са бижутата, или поне онова, което е останало от тях. Сигурна съм, че наоколо има и по-богати къщи, които е за предпочитане да обереш. — Тя сведе поглед към кучето си, като се задушаваше от гняв и болка. — Само един страхливец би влязъл в къщата на старица като мен, за да я уплаши, да убие кучето й…

Ръката, която държеше пистолета, трепна. „Тя трябва да е уплашена, ужасена, да ме моли за живота си. А вместо това, тя ти казва какво да правиш, държи се така, сякаш положението е под неин контрол. Отърви се от нея, нареждаше гласът в главата му. Кажи на тази дърта кучка кой си, какво възнамеряваш да направиш. Тя е вече едно нищо. А ти си олицетворение на силата.“ Във вените, в кръвта му, пулсираше тази сила и се удвояваше от силните удари на сърцето му… Той самият чуваше шепота на тази сила, пулсирането на кръвта в ушите си…

— Веднага остави този пистолет! — нареди му мис Лоти. — Вземи каквото искаш и напусни къщата ми. Макар да не знам какво всъщност очакваш да намериш тук.

— Дойдох да намеря теб, мис Лоти. — Бък послушно остави пистолета върху нощната масичка.

Когато направи крачка към нея, мис Лоти твърдо стисна бастуна си. Той беше единственото й оръжие и тя имаше намерение да го използва. Беше вече стара и не се страхуваше да умре, но искаше това да стане, когато й дойде времето.

А Бък искаше тя да го види, да разбере кой е. Тогава тя щеше да познае страха. Свали маската.

— Добре ме погледни, мис Лоти — каза присмехулно. — Мина доста време, откакто видя за последен път това лице.

Мис Лоти втренчи поглед в тъмните, всяващи ужас, очи. Времето бавно закрета назад.

— Разбира се — каза тя най-после. — Не можах да се сетя в „Билтмор“, макар да си помислих, че долавям нещо познато в теб. Сега знам, видяла съм очите ти. Тях не можеш да промениш, Бък Дувийн.

— Ти също не си се променила, мис Лоти. Все още се правиш на почитана кралица. Само че този път около теб няма предани слуги и въоръжена охрана, които да дотичат да те спасят.

— Много грешиш — излъга тя спокойно. — Охраната всеки момент ще направи обиколката си. — Но знаеше, че такава няма. Нямаше ги вече Мария и Бруно. Нямаше кой да я спаси. А тя нямаше и какво да загуби, освен Ели.

Бък мълчаливо я наблюдаваше. Гласът й дори не трепваше. Тя все още не се страхуваше от него.

— Ти, дърта кучко! Ти ме затвори за толкова много години, а ти и момичето си живеехте тук, във великолепие и разкош, и се забавлявахте!

— Затворихме те, защото си луд — отговори тя спокойно. — Сега виждам, че тогава съм допуснала грешка. Проявила съм милосърдие и съм сбъркала. Трябваше да ги оставя да те пратят в затвора. Да те съдят за ужасните неща, които беше извършил. Да си получиш заслуженото за онова, което си. Убиец. — И тя го зашлеви с бастуна през лицето.

Бък поклати глава и изплю кръв. Залитна назад, покрил очите си с ръце, полуослепял от болка. Мис Лоти знаеше, че няма как да се измъкне. Не можеше да бяга, но можеше да предупреди Ели. Имаше на разположение само няколко секунди. По екрана на компютъра все така се носеха детски картинки. Ръцете й трепереха, но успяха да стигнат до клавишите и започнаха да пишат: ДУВИИЙИ… Силните ръце на Бък се сключиха около гърлото й и тя не можа да натисне клавиша „Н“.

— Кучка! — прошепна той. Цялото му тяло трепереше от събраната в него сила. — Лъжлива богата кучка!

Плътта й се поддаваше на натиска му, той чувстваше как крехките й кости пукат, чувстваше как кръвта във вените му започва да тече по-бавно. Но погледът на сините й очи не се отделяше от лицето му. Като че ли му се присмиваше, като че ли му казваше: „Виждаш ли, дори сега не можеш да ме победиш. Не се страхувам. Убиец… Никога няма да бъдеш един от нас. Убиец…“

— Затвори очи! — изрева той. — Затвори проклетите си очи, чу ли!?

Но мис Лоти не затвори очи. Дори и след смъртта. Бък я пусна да падне на пода. Все още треперещ, той стоеше и я гледаше. После издаде въздишка на върховно удоволствие. Често беше мечтал да я види в такова състояние. Замъкна я в гардеробната стаичка, извади перлите, няколкото пръстена и още по-малкото на брой брошки, които бяха в сейфа, и ги напъха в джобовете на скиорското яке. Потта беше вече изстинала, полепнала по кожата му, когато погледна победоносно надолу към нея. После коленичи и издълба кръст на челото й. Беше спечелил. Най-после, наградата щеше да бъде негова.