Елизабет Адлър
Рано или късно (27)

Глава 26

— Ето, това е. — Дан гледаше с гордост редиците прилежно подрязани лози.

Голите пръчки бяха строени като армия от малки войници в перфектни редици, които стигаха до върха на хълма, преваляха го и се губеха в безкрайността.

— Впечатляващо! — Ели му се усмихна подигравателно. — Но не се вижда нито едно зърно грозде.

— Почакай до следващата година. Тогава, мисля, подходящата дума ще бъде „изобилие“.

— Изобилие?

— Да, разбира се, или някой друг синоним на „процъфтяване“.

Тя продължи да гледа скептично тънките, мъртви на вид, клонки.

— Не проявяваме ли малко прекален оптимизъм?

Дан поклати глава ядосан.

— Ти си костелив орех, Ели Периш Дувийн. Окей, купих това място с наивността и радостта на дете, което е на парти. Беше рисковано и необмислено. Но факт е, че ранчото „Бягащите коне“ не е било печелившо, защото са засаждали лози, неподходящи за този тип почва. Ще започнем да засаждаме каберне на южната страна на хълма и шардоне на обратната. — Той вдигна рамене. — Само това можех да си позволя. Но гледам на нещата по този начин — ако успея, значи съм сключил добра сделка.

„И все пак има нещо вълшебно в това място“, мислеше Ели докато вървеше между редиците лози и се наслаждаваше на пасторалната картина. В далечината се виждаше пътят, който се виеше в подножието на хълма, а на отсрещната страна, под малка дъбова горичка, на сянка, пасяха няколко глави едър рогат добитък. Залязващото слънце стопли приятно гърба й, а лекият ветрец разроши косите й. Със затворени очи, тя слушаше с наслада особената „тишина“ на природата: лекото стенание на вятъра, който галеше тревата на върха на хълма, плясъка на крила, който птиците се вдигаха от клоните на дърветата, потайните шумове в тревите. Вдишваше дълбоко чистия въздух. Искаше й се да може да го затвори в бутилка и да си го отнесе у дома.

— Сигурно така е било навсякъде по света преди години — прошепна тя, все още със затворени очи. — Преди да са били измислени автомобилите и самолетите. Нищо друго, освен хълмове с лози мили и мили наред.

Дан първи го чу. Протегна предупредително ръка към нея, когато тя отвори рязко очи. Само след минута на хълма се появи старият пикап на Ортега, от чието радио се носеше весела музика. Те се спогледаха, засмяха се, а той скочи на земята и тръгна към тях.

— Сеньорита. — Свали сомбрерото си и й се усмихна лъчезарно, после взе ръката й и я поднесе към устните си. — За мен е голямо удоволствие да срещна толкова красива жена. Сеньорът май ви е държал в тайна досега. — И той намигна на Дан.

Ели се засмя.

— Благодаря ви, сеньор Ортега, слушала съм много за вас.

— Разбира се. — Той надяна скромно изражение на лицето си. — Сеньорът сигурно ви е казал, че съм най-добрият винар, в цялата област. А сега работя за него и двамата ще произведем превъзходно каберне. И на ранчото „Бягащите коне“ ще му се носи славата навред. — Мустаците му се повдигнаха, а белите му зъби проблеснаха, когато се засмя на собствената си доста нескромна шега.

— Тъкмо се канех да покажа на Ели винарната. — Дан я хвана нетърпеливо за ръката и я поведе към колата. Тя се обърна и махна с ръка на Ортега. Той й се поклони ниско, все още с усмивка на устни.

— Ако мислиш, че това негово изпълнение е добро — каза й Дан с усмивка, — почакай, докато го видиш как язди.

В хамбара беше хладно и тихо. Дан погали с възхищение новите варели, които беше купил.

— Тези са от американски, а не френски дъб. И виното ще има превъзходен вкус. Разбира се, тук тази година няма да има реколта, но ще купим грозде и ще напълним варелите. От сорта Зипфандел. Това грозде е сочно, с чуден аромат. Виното от този сорт не е дълготрайно, но много добро и не е скъпо. Ще бъде добра печалба за нас.

Ели надникна във вътрешността на току-що почистените нови варели, в които виното щеше да ферментира, после се разходи в просторната предна част на хамбара, където щеше да бъде помещението за дегустация.

— Един ден гостите ще прииждат на тълпи, за да опитат от нашето вино и от прекрасната ни храна — каза той.

Тя се завъртя към него, постави ръце на хълбоци, а очите й го предизвикваха.

— Каква храна?

— О! — сви рамене той, за да покаже, че го е казал просто така, между другото. — Може би ще имаме просто едно малко френско бистро, нищо прекалено голямо… Нали разбираш? Място, където атмосферата да не е сковаваща, където ще се сервира проста, но питателна храна и най-хубавите франзели на света.

Очите й заблестяха от въодушевление, тя явно се забавляваше.

— Ха, какви надежди, мистър Касиди. Моят следващ ресторант ще бъде изискан, целя се към клиенти от висшето общество и кинозвезди. И този път аз ще бъда главният готвач.

— Просто си мечтаех — каза той с усмивка, която издаваше нещо като разкаяние. Хвана я за ръката и я поведе към конюшнята. — Просто си мечтаех!

Панчо се спусна към нея и седна на задните си лапи в краката й.

— Неговата любов минава през стомаха — каза тя. — Сигурно си спомня, че аз донесох филето и пържолите. — Тя го погали по грубата козина и погледна изненадано Сесил, кафявото куче, което се криеше зад Панчо. — Сега, след като вече имаш две кучета, не мога да реша кое е по-неприятно на външен вид.

Той я разведе из собствеността си — конете с лъскавата козина в живописната конюшня, Сесил и Панчо, които тичаха като пощурели наоколо, мексиканците, наети от Карлос, които работеха ритмично из лозята. Беше купена и нова стока — нови лозови пръчки, почвата беше съживена чрез подходящи торове и Дан й каза, че за това са отишли по-голямата част както от неговите пари, така и от тези на банката.

— Поне мястото започва отново да прилича на ранчо, в което се произвежда вино — каза той, като откъсна красива червена роза от храста и й я подаде.

Ели я забоде в косите си и си помисли, че той наистина много харесва това, с което се занимава. Беше здрав мъж, който обичаше физическата работа. Веднага се виждаше, че обича да човърка пръстта, дори с ръце, че му е приятно да се връща към фермерското начало на прадедите ни.

На връщане с колата към Монтесито тя беше мълчалива. Беше отпуснала главата си назад и затворила очи. Мислеше за живота, който Дан си беше избрал, далеч от стреса и удоволствията на големия град. Може би в този начин на живот имаше нещо, което не беше за нея. Сега тя беше градско момиче от главата до петите. Печелеше сама и се вписваше в картината на огромния Лос Анжелис.

Беше започнала да се прозява, опиянена от чистия въздух, когато Дан паркира колата и двамата пресякоха Коуст вилидж роуд, за да влязат в заведението „При Моли“.

Като я гледаше през осветената от свещи ъглова маса, с нейната дълга и къдрава червена коса, Дан си мислеше, че тя много прилича на жена от картините на предрафаелиските художници. Освен в истинския живот, тя беше слънчева личност. А дали беше така? Той не знаеше нищо за живота й, освен дълбоко личната информация, която му беше доверила в онази първа нощ, която прекараха заедно в къщата край брега.

— Всъщност дали въобще те познавам? — запита той. Очите на Ели се разшириха от изненада, а той добави: — Чувствам се така, сякаш сме стари приятели, но знам толкова малко за теб.

— Мислех, че съм ти казала всичко. — Тя отпи глътка от виното, марка Кианти, което той беше поръчал и което подхождаше на италианската храна, сервирана тук.

Той се наведе към нея през масата.

— Има доста голямо празно пространство, което разделя момичето от плажа и жената, която в този момент е срещу мен. Какво се е случило през всичките тези години? Къде си завършила колеж? Кои са приятелите ти? Била ли си някога влюбена?

Тя го гледаше внимателно, наклонила глава на една страна, полуусмихната.

— Това е много личен въпрос.

— Кое е личен въпрос — къде си завършила колеж? — Неговото престорено невинно изражение я накара да се засмее с глас.

— На този въпрос ще отговоря. В щата Аризона, във Феникс. Точно там срещнах Мая, моята най-скъпа приятелка. Това също е учебното заведение, откъдето за малко не ни изхвърлиха и двете. От абсолютна катастрофа ни спасиха единствено мис Лоти и бащата на Мая. Ах, бяхме доста диви в онези отминали дни, луди деца, опиянени от вкусената за първи път свобода.

Дан се засмя, когато тя му разказа за живота си в колежа, който беше доста различен от неговия. Като женен студент, той беше по-сериозен, за него беше невъзможно да изпитва романтични чувства прекалено често, а и също толкова невъзможно му беше да постигне мечтите си.

— Разбира се, влюбих се, докато бях там. — Тя опита равиолите, чийто пълнеж беше от омари, и на лицето й се появи възторг. — Божествени са!

— Била си влюбена? — Погледът му се беше спрял на прекрасните й устни.

— Ммм, един или два пъти. — Италианката с тяло, сякаш рисувано от Микеланджело, беше на мили далеч оттук, като излязла от друг живот, от друг свят. — Но, предполагам, че потиснах тези чувства, когато си купих червения автомобил харли.

— Купила си харли като заместител на секса?! — Сега вече той й се присмиваше.

— Мистър Касиди! — Дългите й мигли скромно покриха сведените й надолу очи. — Всички знаем, че няма заместител за това.

Неговата въздишка на облекчение беше театрално преувеличена.

— Радвам се да го чуя.

— Въпреки че, разбира се, това не влиза в нашето опознаване. — Тя не се шегуваше. Протегна ръка през масата, взе дланта му в своята, притисна я нежно към устните си, целуна я леко и я пусна. — Толкова се радвам, че те имам за свой приятел.

Кръвното му налягане се вдигна с няколко пункта.

— Разбира се, че не — съгласи се той, макар че не беше съгласен с нея. — Просто не разбирам — добави.

— Не разбираш какво? — Тя гребна с лъжичката и последния остатък от соса в чинията си. — Наистина трябва да направя комплимент на Моли за това блюдо, превъзходно е.

— Трябва да опиташ рибата балбун, приготвяна от нея. Доставят й я специално от Италия всеки петък. А онова, което не разбирам, е защо работиш толкова много. Кое ти дава толкова енергия и такава целеустременост? Какво те мотивира да искаш заведението ти да има успех, защо му посвещаваш цялото си време, цялата си енергия? Защо всъщност то е целият ти живот?

Ели се облегна назад със сериозно лице. Мислеше над зададените й въпроси.

— Като че ли искам да докажа нещо на себе си — призна тя след минута. — Да докажа, че мога да върша това, да докажа, че мога да успея. Защото, макар да съм имала доста привилегии не означава, че не мога сама да си проправя път в живота. А за мен това е голямата сцена. Нали разбираш, Лос Анжелис или Ню Йорк. Искам да се меря с най-добрите, името ми да бъде изписано с неонови светлини — като рекламите по „Бродуей“. Искам хората да казват: „Ето, това е Ели Периш Дувийн!“ Така, както говорят за пер или дукеса.

— Искаш да бъдеш звезда.

— Признавам — каза тя безизразно. — И искам да направя много пари. Главно, за да не ми се налага повече да мисля за пари и, второ, за да осигуря на мис Лоти стандарта, на който е свикнала.

— И какво друго, освен това, ще направиш с толкова много пари? — Странно, но той не мислеше, че парите са главната движеща сила за нея.

— Ако спечеля наистина много, искаш да кажеш? Отговорът на този въпрос е лесен. Ще използвам част от тях, за да отворя специални кухни — като онези, които са функционирали по време на Депресията. Но не само за супа. Ще сервирам обикновена, питателна храна на децата, които ходят на училище. На децата, които трябва да се преструват, че са забравили обяда си у дома, защото се срамуват да признаят, че нямат обяд. На децата, които след училище се връщат в празна къща и на масата не ги чака вечеря, защото родителите им са изхарчили парите за наркотици. Никога не съм познала глада, нито пък сериозни лишения. Просто чувствам, че е мой дълг да върна част от добротата, която съм видяла в живота си, да облагодетелствам другите. — Тя сви рамене и го погледна неспокойно. — Не исках да звучи така, сякаш чета лекция.

— Не звучеше така. — Младата келнерка дойде с тортата Тирамису, която бяха поръчали, и две вилици. — И аз мисля като теб, Ели — каза той. — Напомням ти, че още не си ми разказала за влюбванията си. Сериозно ли беше влюбена? — Тя въздъхна и си взе от чудесния, богат на сметана, десерт. — Не избягваш въпроса, нали?

Тя се усмихна, като се сети за Стив Кохън, за това колко млада и наивна беше тогава.

— Влюбвала съм се сериозно само веднъж — призна си тя и му разказа за дългите поли, за плитките и, най-накрая, за буквално светкавичното преобразяване на Стив от интелектуалец в изключително работоспособен изпълнителен директор, облечен в костюм от „Хюго бос“. — Той ме изостави и разби сърцето ми — добави тя, след което се засмя. — Но, виждаш ли, изглежда странно, но сърцата май добре се справят с подобни удари и се възстановяват, ако им позволиш.

Поредната прозявка вече я смути.

— Сигурно е от чистия въздух — извини се тя. — Аз съм градско момиче и не съм свикнала с него.

— Винаги можеш да останеш да преспиш тук. — Той си беше оптимист по природа.

— Благодаря, приятелю. — Тя стисна ръката му през масата. — Но този път наистина трябва да се прибера у дома. Благодаря, че ми показа ранчото. Много ми хареса.

Погледът на тъмносините му очи срещна нейния.

— Ще дойдеш отново, когато завършим къщата. Ще останеш ли тогава и за вечеря? Какво ще кажеш за следващата седмица?

Тя кимна с усмивка на уста.

— Няма да успея в понеделник, но какво ще кажеш за сряда? Специално ще си взема свободна вечер.

— Чудесно. Това започва да ти става навик.

Ели също мислеше така, но този навик започваше да й харесва. Да бъде с Дан Касиди, за нея означаваше същото, като да беше с приятел, когото е познавала през целия си живот.

— Ще се видим в сряда тогава! — извика тя и се качи в стария ренглър.

Дан се облегна на прозореца на автомобила и я погледна внимателно. От него все още лъхаше на свеж планински въздух и тя импулсивно се наведе и го целуна по устните. Целувката беше лека, приятелска, всъщност нищо съществено, както сама опитваше да убеди себе си.

— Лека нощ, Дани бой — каза тя и подкара прекалено бързо джипа на излизане от оградения паркинг. И отново сбърка, защото така удари неговия експлорър.

Дан притисна длан към челото си — като човек, който изпитва силна болка.

— Ели! Не отново!

— Съжалявам. — Тя подаде глава през прозореца, за да види какви са щетите. — О, но ти вече знаеш името ми и коя е моята застрахователна агенция. Пък и какво е едно леко ожулване между приятели?

Дан чуваше смеха й, докато джипът се отдалечаваше.