Елизабет Адлър
Рано или късно (26)

Глава 25

Ели чакаше до портала, обграден от две каменни колони, когато Бък пристигна с колата си, точно в пет. Беше се преоблякла в дънки и бяла блуза без ръкави и с поло яка, а косата й беше хлабаво завързана на тила със синя панделка.

Бък вдъхна дълбоко чистия и остър аромат на тялото й, когато тя слезе по няколкото стъпала, за да го посрещне.

— Надявам се, че не съм ви накарал да ме чакате? — Той й подаде огромния букет рози, който й беше купил. Те бяха с едри розови, съвършени цветове, но нямаха никакъв аромат. Тя му благодари изненадана.

Той остана отвън няколко секунди, загледан в градината с нейните оградени тераси, огромен шадраван, където водата мелодично ромолеше от устата на бронзови делфини, няколкото езерца с кристална вода и старите дървета, които хвърляха огромни сенки по смарагдовозелената ливада. Като поклати глава — жест, който вероятно трябваше да изрази съмнението, че въобще е възможно да съществува такава красота, той каза:

— Това място прилича на рая.

Ели се усмихна доволна.

— И аз мисля така, но съм отраснала тук и може би поради тази причина това е най-прекрасното място на света за мен. — Тя погледна скришом часовника си, докато изкачваха входните стъпала, защото вече съжаляваше, че го е поканила. Трябваше да се срещне с Дан в шест и затова се налагаше да го разведе из къщата възможно най-бързо.

Бък почувства как силата и мощта отново издуват вените му, когато прекрачи прага на къщата имение като поканен гост — същата къща, от която мъже с оръжие го бяха изхвърлили, само за да му надянат усмирителна риза. „Успя, направи го, кача триумфално гласът, който чуваше в съзнанието си в такива моменти. Нещата отново са под контрола ти.“ Въодушевлението буквално го изправяше на пръсти, готов за действие. Като си подсвиркваше тихичко „Дикси“, той я последва в къщата.

Свали внимателно тъмните си очила и ги постави в горния джоб на сакото си, после приглади косата си и се огледа. Нищо не се беше променило. Същите персийски килими, същите красиви венециански антики, същите тапети и гоблени. И рисуваният от Уолдо Стамфорд огромен портрет в цял ръст, който доминираше над всичко друго. Дори белите рози в кристалните вази можеха да бъдат същите, както и свежият аромат от другите букети.

Ели беше развеждала хора из къщата толкова много пъти, че вече не можеше да си спомни колко. Често идваха групи туристи — от историческото общество, от обществото на антикварите, журналисти от списания и вестници. Тя вече се беше превърнала в експерт по историята на къщата и на вещите в нея. Като се надяваше, че той няма да забележи, тя го преведе през стаите възможно най-бързо.

— Подът в антрето е от варовик — говореше тя, — добит някъде до Бордо във Франция. Прапрадядо ми го избрал заради топлия му, леко розов, цвят. Дъбовото стълбище е изградено в якобински стил, а голямата камина е издигната тук, на място, от италиански занаятчии, които работели по снимки на венецианска камина от седемнайсети век. Тук винаги гори голям весел огън в навечерието на Коледа — добави тя, като се усмихна с обич при спомена за този празник, — а по стените висят свежи клонки зеленика. Коледното дръвче се поставя точно тук, а под него има цели купища подаръци Мис Лоти сервира горещ подправен пунш и коледна торта на местните коледари.

Бък се стараеше да види всичко, да запомни всяка подробност. Мислеше за това, колко лесно би могъл да направи дупка в някой от френските прозорци или да насили старомодните ключалки. Всичко зависеше от това, доколко надеждна беше алармената система на къщата и с каква охрана разполагаха сега. Той запита, уж прилежно и любознателно:

— Сигурно е необходима цяла армия слуги, за да се поддържат ред и чистота тук.

Тя поклати глава.

— Вече не ни е възможно да поддържаме толкова много слуги. Остана ни само Мария, икономката, и двете жени, които идват по два пъти в седмицата. Трябва да знаете и да помните, мистър Дженсън, че когато човек си купи такава огромна къща, поддържането й може да му струва по-скъпо от самата покупка.

Той се засмя, доволен от информацията, която тя му беше дала за Мария.

— Със сигурност ще го запомня.

Излязоха на терасата и тръгнаха към старата дама. Той побърза да си сложи тъмните очила.

— Бабо — каза Ели нежно, — това е мистър Дженсън. Аз просто го развеждам из къщата.

Бък застана точно пред жената, която беше отнела двайсет години от живота му. Не се страхуваше, че може да го познае. Погледни я, каза все така победоносно, но този път и подигравателно, гласът в главата му. Забележи колко е стара, колко крехка и слаба. Сега ти си по-силният. Твой ред е.

Мис Лоти дремеше. Изненадана, тя бързо вдигна глава и изправи гръб. Очилата й се плъзнаха надолу по носа, а книгата, която държеше, падна на пода. Кучето се стрелна в краката му и лудо залая.

— Радвам се да ви видя, мадам. — Бък отново беше влязъл в ролята на учтив джентълмен.

— Не знаех, че имаме гости — каза мис Лоти смутено, когато Бък услужливо се наведе, вдигна книгата и я постави на масичката до нея. Сега кучето само гърлено ръмжеше.

— Бруно, престани да вдигаш врява! — каза Ели, изненадана от реакцията му, но то само започна да ръмжи още по-силно.

Бък бързо направи крачка назад, а мис Лоти поклати глава озадачена. — Мисля, че бях започнала да сънувам.

Ели й подаде очилата.

— Тогава няма да те безпокоим повече, бабо. Хайде, мистър Дженсън, да довършим обиколката на къщата.

Погледът на мис Лоти го проследи, когато той уверено влезе вътре в къщата. Имаше нещо в походката му. Беше готова да се закълне, че го познава отнякъде. Но клепачите й отново натежаха и само след няколко минути тя отново задряма. Денят се беше оказал прекалено дълъг и уморителен за нея.

Ели отвори вратата на библиотеката.

— Когато бях дете, това беше любимото ми място. — Погали с пръсти полираното дърво на китайското кресло, което стоеше близо до вратата. — Прокрадвах се тук нощем, когато се предполагаше, че трябва да съм в леглото. Мислех си, че мис Лоти не ме вижда, но, разбира се, тя е знаела. Сядах тук и я гледах как пише писма, разположила се зад бюрото. Колко голямо ми се струваше тогава това кресло. Та аз цялата се сгушвах в него!

Бък си спомни малкото червенокосо момиченце, писъците, които излизаха от широко отворената му уста, ужаса, стаен в очите му.

— Има още едно такова кресло — продължи да говори Ели. — Те са китайски, от седемнайсети век, изработени от бряст. Винаги сме им казвали „креслото на мандарина“, защото са дошли тук от богато мандаринско имение в Шанхай. Бюрото с гравираните рози е от Италия, а килимът е турски, от осемнайсети век, и вече е много избелял от слънцето, но все още е красив.

Една вена нервно пулсираше на бузата на Бък. Зареян в спомени за миналото, той отиде до бюрото и се загледа в мястото, където го бяха накарали да коленичи. Отново почувства мириса на килима в ноздрите си, червените му шарки изпълниха погледа му, прилични на капки кръв, той отново пищеше и проклинаше, този път — наум. А над него отново се беше изправила Шарлот Периш. Висока, леденостудена, безстрашна. Господарка на всичко, което той виждаше. Пое си дълбоко дъх. Сега той беше господар на съдбата й.

С голямо усилие успя да се върне в настоящето. Ели казваше:

— Елате да видите балната зала, мистър Дженсън. Даваме прекрасни партита тук. Прапрадядо ми е посрещнал в тази къща двама президенти и техните съпруги, както и Уилям Рандолф Хърст и Марион Дейвис, Роналд Колман и Чарли Чаплин.

Бък я последва през главните стаи, като гледаше за възможности за влизане с взлом. Спомни си алармената система. Може би беше същата онази, която той познаваше. Тя сигурно беше тук от трийсет години и той беше готов да се обзаложи, че никога не е била използвана.

Ели погледна часовника си.

— Остана да ви покажа кухнята, преди да си тръгнете, мистър Дженсън. Вече въобще няма такива кухни.

Огромната кухня изглеждаше точно така, както и през шейсетте години, с пода, покрит с бели и черни плочки, с белите шкафове, масивните фурни от стомана и редицата по-малки фурни. Дълги прозорци бяха разположени високо на стената. На кука до вратата, Бък видя закачена огромна връзка ключове, на всеки един от които имаше етикет.

— Можете ли да си представите тази кухня по времето, когато тук е имало главен готвач, поне шест кухненски прислужнички и иконом? — запита Ели. — Дори тогава тя никога не изглеждаше пълна. Та моята малка кухня от заведението би се събрала само в килера на тази.

Очите на Бък блестяха. Трябваше да се добере до тези ключове.

— Чудя се — каза той учтиво — дали бих могъл да получа чаша вода?

— Разбира се. Или може би бихте предпочели диетична кола?

— Да, би било чудесно.

Както се беше надявал. Ели отиде в килера, за да намери чаша. Само за секунда той стигна до вратата и ключовете бяха в ръката му. Буквите, с които бяха надписани етикетите, бяха големи. Поне на три ключа пишеше: „Кухня“. Според него, дъртата вещица имаше повече ключове, отколкото й бяха нужни. Той извади един ключ от връзката и го сложи в джоба си. Стоеше прав до старата маса от борово дърво, когато Ели се върна със студената кола.

Никак не му се искаше да се разделя с нея, както и с къщата. Нежният глас, с който му каза „довиждане“, стопли сърцето му и беше сигурен, че ще помни до края на живота си допира на ръката й. Но за това можеше да мисли и по-късно, когато остане сам.

Още докато минаваше през огромната порта, за да излезе на пътя обратно към града, той разбра, че не би могъл да изтрие образа на Ели от паметта си. Беше влюбен. И много скоро щеше да я направи своя принцеса. Ще й даде всичко, което поиска, и тя ще забрави всички други, докато е с него. Но тогава, разбира се, само той ще може да се вижда с нея. С усмивка на уста напипа ключа, който беше скрил в джоба си. Щеше да бъде от лесно по-лесно.

Отново си подсвиркваше тихо под носа, докато шофираше към хотела и бара. Беше си заслужил едно питие, с което да отпразнува постигнатото дотук. Етап втори беше завършен, а работата, която беше свършил, беше добра.