Елизабет Адлър
Рано или късно (21)

Глава 20

Ели щеше винаги да носи в сърцето си историята на своите родители. Беше я чувала достатъчно често. Когато беше дете, това беше любимата „приказка“, с която заспиваше. „Разкажи ми пак за майка ми и баща ми“, казваше тя и мис Лоти повтаряше разказа още веднъж, често пъти със сълзи в очите, които Ели нежно избърсваше с малките си пръстчета.

— Когато се родила майка ми — каза тя, — баба ми и дядо ми не могли да постигнат съгласие на кого да я кръстят и затова й дали името Ромейни. Нещо, за което мис Лоти все казваше, че съжалявала много пъти по-късно, защото момичето растяло и напълно оправдавало името си. Приличало на малко циганче — винаги щастливо, винаги главозамаяно просто от чистото удоволствие да съществуваш на този свят и да бъдеш влюбен. А на строго възпитаната мис Лоти се струвало, че още от петнайсетгодишна възраст майка ми била винаги влюбена. Когато дядо починал неочаквано, тя трябвало да отгледа Ромейни съвсем сама. Правилата, които баба искала да наложи, били строги, а мама била много дива. Баба обаче предполагала, че по-късно мама ще се поуспокои и накрая ще се омъжи за подходящ човек. Но после времената се променили. Дошли шейсетте години и младите „преобърнали света“, както се изразяваше мис Лоти. Живеели за момента. Както те искали. И тогава, вече навършила двайсет и четири години, Ромейни избягала с Рори Дувийн, който нямал нито пари, нито име. Освен това бил с петнайсет години по-възрастен от нея и разведен. „Защо“, запитала мис Лоти с голяма мъка в сърцето. „Защото го обичам, мамо!“, отговорила нейната усмихната красива дъщеря с дяволито пламъче в очите, защото знаела, че мис Лоти мразела да я наричат „мамо“ почти толкова, колкото и неочаквания си зет. Както и да е — продължи да разказва Ели на Дан, — лошото било вече сторено. Ромейни имала свои собствени пари, наследени от нейния дядо, и щастливите младоженци обикаляли света, обвити в облаци марихуана, ходели на безброй партита и, въобще, се наслаждавали на живота. Защото, както непрекъснато повтарял Рори, за какво друго е животът, освен да му се наслаждаваш? След няколко години Ромейни трябвало да си почине за малко от този бурен начин на живот, за да ме роди, след което ме оставила на мис Лоти. Понякога, когато баба започнеше да „вдига врява до небесата“, те ме вземаха със себе си в Европа. Рори мразеше Калифорния през лятото, казваше, че е прекалено горещо.

Тя повдигна рамене по начин, който издаваше тъгата й.

— Такъв беше животът на моите родители. До деня, в който техният бял автомобил бентли не поднесе рязко и неочаквано и не ги отнесе на дъното на скалистия каньон в планината Лос Падрес. Толкова е странно — добави тя, смръщила замислено вежди. — И сега виждам колата на онзи стръмен път през планината, чувам как баща ми пее с пълно гърло, виждам го как се обръща, за да ми се усмихне. Още чувствам как колата залита по пътя… Спомням си дори как те се усмихнаха един на друг, гласа на татко, който продължаваше да пее… И в един миг вече ги нямаше. Аз бях изхвърлена всред тревата и храстите край пътя. Намериха ме по-късно. Седях, все още със сламената шапка на главата, макар да имах дълбока бразда върху лицето. Това е всичко.

Дан я видя да потреперва. Запита се дали тръпките й са причинени от спомените, или от мъглата, която започваше да се прокрадва и в къщата. Стана и запали огъня. Подаде й пуловера си и Ели се сгуши в него, като подви крака под тялото си. Пуловерът й харесваше — мек и с мириса на мъжко тяло.

— Не знам защо ти разказвам това — каза тя, като го гледаше през малката масичка за кафе. — Всъщност не съм говорила за това с никого, освен с мис Лоти и с Мая. Винаги съм мислила, че това не е проблем на никого другиго, освен мой собствен. Макар и да е минало много време от онзи миг, все си мисля, че нещо липсва в моя спомен и дори по-дълбоко — в моята памет. Понякога ми се струва, че ще се сетя за това нещо, каквото и да е то, което остава скрито за мен в мрака на вечността — Тя въздъхна тъжно, после добави. — Но помня тяхното погребение, като да беше вчера. То беше едно от най-големите и най-запомнящите се в историята на Монтесито, защото мис Лоти искаше да е такова. Заради Ромейни. Църквата и къщата имение бяха засипани с бели рози, а аз бях облечена в красива бяла рокля от ефирна материя и лъскави черни обувки, като че ли щях да ходя на парти. На гробището се беше събрала истинска тълпа и хорът пееше „Смело напред, християни“, докато двата ковчега бяха спуснати в земята. Спомням си, че плаках горчиво. Просто не мислех, че е възможно моите жизнени, влюбени в живота родители да са си отишли завинаги. Бях сигурна, че всеки момент ще ги видя да надничат иззад някое дърво и да извикат: „Изненада, изненада!“, както обикновено правеха, когато се връщаха от някое от пътуванията си. Но смъртта им беше факт и мис Лоти каза, че и за двете ни ще е по-добре, ако свикнем с него. Само че дълго време след това аз все още чувах как писъкът на мама прорязва въздуха, както и шума от разпиляващо се по пътя счупено стъкло. А после настъпваше дълбока, безкрайна тишина. Както тогава в планината. Дори щурците бяха спрели да цвъртят, а птичките — да пеят. Като че ли цялата планина беше изпаднала в нещо като шок.

Едва когато станах доста по-голяма, мис Лоти ми каза, че Ромейни е пропиляла всичкото богатство, събирано в продължение на години от три поколения Стамфорд. За десет години „първокласен“ живот в обикаляне на света, пътувания в първа класа или на луксозни яхти. Те и двамата обичали лукса, защото, както винаги казваше баща ми, животът е забавен, а за какво друго са парите, освен за удоволствие? Такава беше тяхната философия. И те живееха според нея и дори умряха според нейните канони. В автомобил за сто хиляди долара.

— Съжалявам. — Дан се наведе към нея и хвана ръката й. — Ударът е бил тежък, а ти си била много малка.

Пламъците на огъня ги обагряха в мек червен отблясък, като оставяха ъглите на стаята в тъмнина. Отвън долиташе ревът на вълните, чиито пенести гребени заливаха брега. Ели се чувстваше като хваната в капана на времето, като че ли се беше върнала назад и видяла нещата ясно — дори събитията, за които беше избрала да не си спомня. Очите на Дан бяха потъмнели от насъбраното в тях съчувствие, когато я погледна.

— Онази година научих всичко за насилието, първо заради случилото се с родителите ми, а после и заради онова, което се случи на мис Лоти — каза тя тихо. Поколеба се. — Никога досега не съм разговаряла с никого и по този въпрос. Дори с приятелката си, Мая. Мис Лоти ме помоли да не разказвам на никого. Каза, че трябва да изтрия спомена от съзнанието си и никога вече да не говоря за случилото се. Опитах се, но така и не го забравих. Нито пък това, колко ужасена бях тогава.

Отпи от виното си. Като видя ужаса, стаен в погледа й дори сега, той каза:

— Искаш ли да разкажеш на мен?

Тъй като споменът беше отдавна заключен у нея. Ели знаеше, че ще изпита облекчение, ако го сподели.

— Случи се няколко седмици след катастрофата. Мис Лоти винаги сама ме слагаше в леглото вечер и ми разказваше приказка. Сега знам колко трудно й е било да прави това, да се справя с мъката от смъртта на Ромейни и да изглежда весела и спокойна пред мен. Подозирам, че е плачела до изтощение след това, докато е заспивала. А аз много мразех да съм сама през нощта…

Сега, докато разказваше на Дан за това, Ели можеше да си представи как вечер е лежала в стаята, боядисана в бяло и синьо, в тясното френско легло, което е принадлежало на майка й, когато тя е била дете. Завесите не бяха дръпнати, а мис Лоти беше оставила прозореца отворен, както правеше винаги, независимо дали валеше дъжд, или беше студено, за да се закали. Казваше, че децата имат нужда от въздух, докато спят. Но клоните на хвойновото дърво удряха по стъклото и я плашеха и Ели не можеше да заспи, както често й се случваше по онова време. Тя слезе от високото легло и изтича, боса и по пижама, през коридора към стаята на мис Лоти.

Завъртя дръжката на вратата и надникна. Там нямаше никого, затова тя изтича до върха на стълбите и погледна надолу.

В голямата камина гореше огън, ламите бяха запалени. Атмосферата беше топла и весела, тук нямаше да се промъкне самотата, както в нейната стая. Хванала здраво перилата от дъбово дърво, тя слезе бавно по широките стъпала. Знаеше къде е мис Лоти, затова тръгна право към библиотеката. По онова време тя често се прокрадваше там нощем и седеше тихичко, гледаше как баба й отваря пощата си, пише писма или говори по телефона. Отначало мис Лоти се преструваше, че не я е видяла, после поглеждаше към нея и, като уловеше погледа й, казваше: „Хайде, отивай в леглото, дете. Късно е. Хайде, аз самата ще те заведа и отново ще те завия хубавичко, ако обещаеш веднага да заспиш.“

Ели винаги кимаше сериозно с глава и обещаваше. Изглежда, спокойствието, което цареше в библиотеката, пукането на въглищата в камината зад желязната решетка, драскането на писалката на мис Лоти по дебелата кремава хартия за писма имаха някаква магия над нея, която я успокояваше и тя заспиваше.

Само не и онази нощ. Вратата на библиотеката към коридора беше отворена и оттам долитаха гласове. Любопитна, Ели надникна да види кой е среднощният посетител. Незабелязана се промъкна в стаята и зае мястото си в много голямото за нея китайско кресло, което мис Лоти винаги наричаше „тронът на мандарина“. Гладко полираното дърво й се струваше студено през тънките й пижами и тя потрепери, докато наблюдаваше с интерес мъжа и баба си, питайки се за какво ли разговарят.

Мъжът рязко се изправи. Той се извисяваше над мис Лоти. Викаше й грубо и ядосано. Никога досега Ели не беше чувала някой да говори по този начин, да употребява такива думи. После той се нахвърли на мис Лоти и я сграбчи за гърлото с огромните си ръце. Той крещеше, непрекъснато повтаряше все едно и също… „Кучка, дърта кучка, ще се отърва от теб и ще взема онова, което е мое…“

Ели стисна здраво страничните облегалки на креслото. Устата й беше отворена, но не можеше да издаде нито звук. Очите й се бяха разширили от ужас. Трепереше, но не можеше нито да проговори, нито да помръдне.

— Бабо! — успя да извика най-сетне. — Бабо…

Той се обърна и я видя. Погледите им се срещнаха и тя отново се отпусна безпомощно в креслото като омагьосана от чистото, разголено зло, което беше доловила у него. И започва да пищи.

Вратата се отвори неочаквано и рязко. Вътре се втурнаха няколко от мъжете, които работеха у тях, Густав и шофьорът. Зад тях бяха мъжете от охраната, с извадени пистолети. Само за секунда те го проснаха на пода, извиха ръцете на гърба му, притиснаха лицето му към килима. Ели гледаше, онемяла от ужас, как охраната насочва пистолетите към слепоочията на мъжа, как мис Лоти прекосява бавно стаята и свежда поглед надолу към него. Тя беше бледа и трепереше, но от гняв. Не се страхуваше.

Тогава в стаята тичешком се втурна Мария. Тя грабна Ели в прегръдките си и я отнесе, все още плачеща и ужасена, в стаята й.

По-късно мис Лоти отиде да поговори с нея.

— Това беше просто един луд — обясни й тя. — Той вече си отиде и аз искам да забравиш, че въобще си го виждала. Той никога вече няма да ни обезпокои. Обещай ми, Ели, че ще забравиш тази вечер и че никога няма да говориш с когото и да било за това.

И Ели кимна, направи тържествено кръст и обеща.

 

 

— И до тази вечер — каза тя на Дан, който седеше срещу нея и я гледаше изпод полуспуснатите си клепачи — аз спазих даденото обещание. Бях прекалено малка и не разбирах какво става, но знаех, че той причинява зло на баба. Че я наранява. След това тя ми каза, че за нея било истински късмет, че тогава съм била там. Че съм я спасила.

— Не откри ли по-късно кой е бил той?

Тя поклати глава.

— Казах ти, че никога повече не сме разговаряли за него.

Той въздъхна.

— За петгодишно момиченце, годината, която си преживяла, е истински ужас. Забележителна жена е баба ти, че ти е помогнала.

Дървата пращяха в камината. Ели се прозина изтощена.

— Говорих през по-голямата част от нощта — извини се тя. — Благодаря ти, че ме изслуша. — Тя го хвана за ръката. — Приятели ли сме? — И му се усмихна, като го гледаше право в очите.

— Приятели. — Дланта му беше твърда и студена. — И, като твой приятел, няма да ти позволя да шофираш толкова късно през нощта. Пи прекалено много вино, говори до изтощение, въобще, държа се като най-досадната жена, която познавам. Чаршафите са чисти, а леглото е удобно. И ти гарантирам, че цялото е на твое разположение. Моля те, бъди мой гост.

Ели поклати глава.

— Не мога — каза тя с прозявка. — Съжалявам, сигурно е от морския въздух. — Тя се плъзна още малко по-надолу на удобния диван, с полузатворени очи. — Трябва да се връщам. — Тя вече заваляше думите. — Утре в осем трябва да съм в заведението, защото ще чакам доставки.

Дан се усмихна, сигурен, че тя ще заспи само след няколко секунди. Отиде до спалнята и се върна с одеяло. Както беше предполагал, тя вече спеше. Зави я, подпъхна одеялото под нея, погали за секунда косите й. Заспала, тя беше придобила вида на невинно дете. Но будна, беше истинска, привлекателна жена.

Той излезе на верандата и загледа вече бледнеещата луна. Панчо се излегна до него, постави муцуна върху лапите си и затвори очи. Но Дан продължи да стои, втренчен в нощта, заслушан в плисъка на вълните, а мислите му бяха заети с жената, която спеше в леглото му. Мислеше още и за трудностите, които му предстояха. Мина доста време, преди да отиде да си легне.

 

 

Събуди я рано, вече приготвил кафе и препечени филийки. Ели скочи на крака и прокара разсеяно длани през разрошената си коса.

— Колко е часът?

— Шест. Малко по-спокойно, приятелко. Има време за кафе и душ, преди да тръгнеш.

Тя се усмихна при думата „приятелка“. Наклони глава на една страна и го погледна право в очите.

— Благодаря ти, Дани бой — прошепна тя, като използва обръщението от детските години, когато двамата се гонеха по плажа.

Той каза само.

— Винаги на твое разположение, мадам.

Но мислеше, че ще му е трудно да бъде само приятел за Ели Периш Дувийн.