Елизабет Адлър
Рано или късно (20)

Глава 19

Дан беше навън и се занимаваше с новата скара за барбекю, марка „Уебър“. Беше се върнал от ранчото рано, защото не искаше Ели да го завари потен и мръсен и с миризмата на конюшня по него. Току-що си беше взел душ, беше обул чисти дънки „Левис“ и маратонки и бе облякъл синя риза, чиито ръкави беше навил до лактите. А от дългата езда през следобеда го боляха всички мускули.

Прокара длани през все още мократа си коса, много учуден от силното си желание и нетърпението си да я види. Та това дори не беше истинска среща. Приличаше по-скоро на уговорка между двама стари добри приятели.

Внезапно пред очите му изникна образът на Ели като малко момиченце — много високо червенокосо момиче, чието лице беше обсипано с лунички, което трепери от студ на ветровития плаж, а после се хвърля безстрашно всред вълните. Дали тогава носеше скоби на зъбите? Не, трябва да е била прекалено малка, само на осем или девет години. Прекалено малка за срещи, във всеки случай.

Като ченге, основният му проблем беше, че никога нямаше време за срещи с жени. Службата на детектива беше тежка, часовете за дежурство не можеха да се променят лесно. Така и не беше успял да разбере как Пятовски беше намерил време да се ожени и да направи четири деца. Неговото семейство наистина беше сплотено, а съпругата му го обичаше и му беше предана.

— Това е любовта — беше му казал загадъчно Пятовски. — Виждаш ли, тя ме обича. И аз я обичам. И това е всичко. И двамата даваме и получаваме едновременно.

— А аз предполагах, че дава предимно Анджела? — Дан си спомни, че беше задал този полувъпрос, полутвърдение с усмивка. Познаваше Пятовски прекалено добре. Той работеше неуморно, денонощно. Не си позволяваше да изостави нито един случай дори за един ден. Не ползваше свободни дни.

Но на Дан това, че работеше като полицай, не му помагаше във връзките с жените. Разбира се, в живота му имаше жени. Жени, които беше харесвал. Особено една, помощник-съдия, която беше срещнал в съда докато представяше случая на един от заподозрените, който лично беше арестувал. Дори си беше помислил, че това ще е жената на живота му. Но честата смяна на часовете за дежурство, липсата на дори една свободна минутка правеха възможността да прекарат някой и друг час заедно все по-малка и по-малка, докато накрая просто нямаше смисъл да се срещат.

И така, той продължи да се труди усилено в гимнастическия салон; ставаше рано, за да побяга още малко, два пъти взе участие в нюйоркския маратон, където достойно финишира в първата четворка. Изпълваше апартамента си с музика, с книги, в които се описваха истински истории — за изкачване на планини, за прекосяване на океани в малки яхти, за пътешествия до Северния полюс, — винаги с мисълта, че някой ден и той ще намери място, където да преживее такива приключения.

Останалото му време беше запълнено от работата. Той живееше и дишаше заради нея. И почти беше умрял заради нея. Но все така продължаваше да се наслаждава на тихи вечери в очарователни италиански ресторантчета, на бутилка добро вино и на компанията на красивите и интелигентни жени.

 

 

Ели подкара джипа надолу по тихата алея, като се оглеждаше за вилата с името „Пайнс котидж“. Беше сменила жълтата рокля с тесни бели дънки, маратонки и мека бяла блуза, завързана на възел на талията й. Както винаги, носеше и перлите ма майка си. Беше си сложила доста грижливо спирала за мигли и червило, а не, както винаги досега, по време на шофиране. В багажника имаше две обемисти чанти с пържоли, салата, сирене, плодове, френски франзели и малко от тортата, направена по случай рождения ден на мис Лоти.

Ели хвърли поглед на часовника си. До определения час оставаха още две минути. За първи път в живота си пристигаше по-рано от предвиденото и се запита дали това не е проява на нетърпение. Напомни си, че той е просто стар приятел, още от детството й. После се поправи: не, той всъщност не й беше приятел тогава. Само познат.

Дан Касиди изглеждаше страхотно, когато беше на осемнайсет години: мускулест, по тялото му нямаше и грам мазнина; ясните му сини очи можеха да те омагьосат само за секунда; дълги мигли, мокри от солената вода; златисто кафяв от загара гръден кош; долната половина на тялото му, бе облечена в оскъден, много секси, бански, който караше всички момичета да се кикотят нервно. Спомни си още как я беше притиснал до същите тези загорели гърди, когато я беше свалил от сърфа, след като дъска я беше ударила по главата. Сигурно беше погълнала цели галони морска вода тогава. „Сега вече ще се научиш никога повече да не правиш това, беше й казал той с леден глас. Защото така наистина можеш сама да причиниш смъртта си.“ Ели се усмихна. Надяваше се, че той няма да си спомни за този инцидент, защото споменът щеше да разруши имиджа й за броени секунди.

Стара дървена табела, на която пишеше: „Пайнс котидж“, висеше накриво на старата дървена врата. Тя паркира колата, взе чантите от багажника и отвори вратата с крак.

Докато вървеше към ревящия океан, дърветата се разредиха и тя успя да зърне къщата: малка и обикновена, боядисана в бяло, украсена по ръбовете с морскосиньо, а над вратата висеше голямо медно звънче.

Като прехвърли чантите само в едната си ръка, тя дръпна шнура на звънчето, отстъпи крачка назад и вдъхна дълбоко и щастливо свежия солен въздух. Реши, че може без опасност да се наслади на момента, защото това беше само среща с приятел. Макар и много привлекателен.

Панчо изскочи навън, когато Дан отвори вратата. Погледите им се срещнаха.

— Здравей! — казаха двамата едновременно.

Ели сведе поглед към кучето, което подскачаше в краката й. Беше най-грозното куче, което някога беше виждала. Усмихна се на Дан.

— Обзалагам се, че си го взел, защото си знаел, че никой друг не би го взел.

— Да, от месеци чакал някой да го хареса. На следващата седмица щеше да се отправи към кучешката колиба в рая, на небето. Погледна ме, с тези големи кафяви очи — Дан повдигна рамене и въздъхна тежко, — а сега си мисли, че всъщност той ме притежава. — Взе чантите с продуктите от ръцете й. — Уж щях аз да те глезя, а оставих всичката работа на теб.

— О, не. Не, сър. Отсега нататък оставям всичко на теб. — Тя го последва в кухнята и започна да вади нещата от чантите.

Панчо седна на задните си крака и нададе нетърпелив вой, когато усети аромата на пържолата. Ели му каза извънредно строго:

— Нямаш шанс, кученце, дори да беше първи красавец. — После извади парчето торта, взе си малко от сметаната и облиза пръст. — Лошо е, знам. Но не мога да устоя.

— Обзалагам се, баба ти пак ти е напомнила, че ще си развалиш вечерята, ако изядеш първо тортата.

— Предполагах, че ще кажеш: Не си си донесла тортата, за да си я изядеш сама, нали?

— Опитвам се с всички сили да се държа любезно, а ти?

Тя въздъхна и се облегна на мивката.

— И аз се опитвам. Опитвам се.

Стори му се, че долавя тъга в гласа й. Наля й чаша вино.

— „Айрън хорс“ — каза той, — първокласна винарна. Опитай го и ми кажи какво мислиш.

Тя го погледна право в очите, както му се стори, съвсем невинно.

— Мисля, че е минало прекалено много време, откакто за последен път съм вечеряла с мъж. — После добави със смях: — Разбира се, налага ми се да вечерям с дузина мъже всяка вечер. Но това не се брои, ако разбираш какво искам да кажа.

— Разбирам. — Погледът му все още не се отделяше от нея. — И на мен ми е приятно. Особено защото си ми стара приятелка.

Старата дървена веранда беше с изглед към океана, а няколко стъпала водеха надолу към плажа. Приливът беше започнал да отстъпва, а лекият бриз разроши косата на Ели, когато тя се облегна на перилата, за да се наследи на гледката. Като забеляза белега на челото й, Дан се запита, шокиран, как ли го е получила. После каза.

— Искаш ли да се поразходим, преди да се е стъмнило?

Тя свали маратонките си само за секунда и почти успя да победи Панчо в бяга им надолу по стъпалата, към пясъка. Нави крачолите на дънките си и извика:

— Който е последен, е мамино синче!

И побягна по плажа, с развети свободно червени коси.

Той затича след нея, а всяко мускулче го болеше и се свиваше в агония.

— Погледнете го само този старец! — Тя започна да пляска щастливо във вълните, доволна, че е свободна. — Какво се е случило с Дан, Дан сърфиста, с мускули от стомана и задник, за който си готова да умреш!?

Той се усмихна.

— Имаш доста добра памет. А какво ще кажеш за онзи път, когато повърна галони морска вода върху мен?

Тя нададе стон.

— Надявах се, че няма да си спомниш.

— Много ясно си спомням. С изключение на това, дали носеше скоби или не?

Тя поклати глава и отметна назад косата, която вятърът духаше в лицето й.

— Скобите сложих по-късно. Радвам се, че поне този спомен няма да бъде добавен към прекрасната ти колекция.

Той каза:

— Ти беше прекрасно дете.

— Лъжец! — Тя се засмя. — Тогава приличах на днешния Панчо — дебеличка на места, с дълги и много слаби крака, с големи стъпала. Искаш ли да се надбягваме до скалите? — предизвика го тя и побягна, а дългата й коса отново се развя зад гърба й. Той я последва, накуцвайки.

Тя се извъртя назад, постави ръце на хълбоци и го изгледа критично. Бузите й бяха порозовели от физическото усилие, а очите й горяха. Чувстваше се така, както и в първия си ден в колежа, нейният първи ден на абсолютна свобода — макар и това да беше само един-единствен ден.

— Ох! — простена тя — Знаех си. Решил си да ме накажеш, че одрасках колата ти, и сега не искаш да тичаш с мен.

— Напротив, това няма нищо общо. Прост днес яздих кон за първи път в живота си. И то една дива кобила. И много издръжлива. Всяка частица от тялото ме боли ужасно. Дори части, за чието съществуване не съм и подозирал.

— Казват, че от яздене на кон боли дори там, където не боли и след каране на велосипед.

Тя го хвана непринудено за ръката, когато тръгнаха обратно към къщата.

— И така, какво те накара да го направиш? — запита неочаквано. — Да се откажеш от работата в полицията?

— Един куршум. Имах късмет, задето не ме уби, но ми казаха, че трябва да остана на канцеларска работа. — Той сви рамене. — И изведнъж обикновеният живот ми се стори много привлекателен. Обратно към земята, към живота в малката общност. Човек направо не може да се измъкне от вечното, ден след ден, разследване на престъпленията. От онова няма почивка.

Ели кимна с глава, можеше да го разбере. Вдъхна дълбоко соления въздух, наслади се на топлината на голата ръка на Дан, допряна до нейната, на мъжкото му присъствие. Беше минало много време от последната й среща с мъж, помисли си тя с усмивка. Макар че, разбира се, това тук не беше истинска „среща“.

— И така? Какво ще кажеш за себе си? Помня, че имаше прекрасно семейство. Къщата имение на върха на хълма. Многото слуги. Семейството ти беше богато, нали? Пари, трупани много години.

Ели се спря и хвърли едно камъче във вълните.

— Това беше навремето. Сега се налага да си изкарвам прехраната с труд. Баба ми все още живее в къщата с името „Края на пътуването“, но сама, без никакви слуги. Парите свършиха, преди да стигнат до мен. — Тя отметна косата, паднала върху очите й, и го погледна. — Такъв е животът, както се казва.

— И не съжаляваш?

— Шегуваш ли се? — Тя се засмя. — Разбира се, че съжалявам. И то по една причина — защото искам да осигуря на баба живота, с който е свикнала: да не се тревожи откъде идват парите. И втората причина — парите биха направили и моя живот много по-лесен. — Като въздъхна, тя добави: — Но знаеш ли, аз най-вероятно щях да правя същото, което правя и сега. Предполагам, че това означава нещо. Човек прави онова, което сърцето му диктува, с пари или без тях. Ако не беше така, значи аз съм идиотка, че работя по осемнайсет часа на ден в бизнес, който едва крета.

— Струва ми се, че сме в едно и също положение. Ранчото е истинска бъркотия. Вероятно ще са ми необходими години, за да го приведа в ред. Казват, че имало духове в него и затова тук никога не била произвеждана дори една-единствена бутилка качествено вино.

— Докато не се появи ти.

— Докато не се появи Карлос Ортега. Моят нов работник. Ако не е майстор на виното, значи е избягал от местната циркова трупа.

Ели се смя непрекъснато, докато той й разказваше историята за пристигането на Ортега.

— Но как би могъл да се довериш на човек като този?

— Интуиция. Само на нея мога да разчитам в последно време. Обзалагам се, че на него мога да се доверя. И, както той много проницателно отбеляза, аз също нямам голям избор.

Панчо се втурна пред тях по стъпалата към къщата, а после отново претича край тях, този път — надолу. С крайчеца на окото си Дан успя да зърне късчето червено месо, което той стискаше със зъбите си. Посочи го и нададе стон:

— Това проклето куче току-що избяга с нашата вечеря.

Ели надникна над перилата. Панчо лежеше на пясъка и дояждаше последното парче от крехкото месо.

— Наистина, мистър, кучето ти е едно крадливо псе — каза тя ужасена. — Избра идеално момента. Много е умен, наистина.

Дан го изгледа, силно ядосан.

— Не мога да го изпратя обратно в кланицата. Той си мисли, че вече е мой. Дори започна да спи в леглото ми.

— Ти си глупак, Дан Касиди. Дресировката на кучетата трябва да започне от първия ден, в противен случай се разглезват и ти се качват на главата. — Тя се усмихна, като видя щастливата муцунка на кучето, което се претърколи игриво няколко пъти в пясъка и размаха и четирите си лапи във въздуха. — Той е умен, но направих добре, че донесох и хляб, и сирене. С бутилка вино, кой би искал повече?

— Забравих да те попитам — каза Ели, когато двамата седнаха в кухнята. — Не си ли бил женен? — В мига, в който думите излязоха от устата й, пожела да не беше ги изричала. Сигурно виното беше развързало езика й. — Взимам си въпроса обратно — побърза да добави.

Дан се подпря на лакти и скръсти длани.

— Бях — каза, без да отделя поглед от нея. — Като приятел, ти имаш право да питаш. И не, сега не съм женен. Вината не беше нейна, предполагам, че не беше и моя. Връзката ни беше по детски романтична и нямаше да се получи, защото и двамата не мислехме за реалността. Тогава се преместих в Ню Йорк и станах полицай вместо биолог, какъвто исках да стана. — Той сви рамене — Въпреки това, не съжалявам. Мисля, че и без това съдбата ме е предопределила да стана винар.

— А на мен е отредила ресторантьорския бизнес. Не съм създадена за светска жена, която си губи времето по разни партита. Изглежда, съм наследила гените на баща си, който бил доста буен ирландец. — Тя занесе панерчето с хляба в дневната и седна до ниската масичка за кафе. — Може би затова те харесах.

Дан внимателно остави чинийката със сирене.

— Ти ме харесваш? — засмя се той.

— О, предполагам, че те харесвам достатъчно — каза тя, флиртувайки малко. — Всичко е наред при теб.

Той напълни чашите, после седна на пода до нея и започна да си взема от хляба и сиренето.

— Разкажи ми за баща си. И за майка си.

Ели замислено отпи от виното си. Имаше толкова много за разказване. И в същото време — толкова малко. Тя си спомняше само няколко години от съвместния им живот.

— Знам, че мама била много красива — каза най-после. — Бях само на пет, когато умря, но все още си спомням усмивката и парфюма й. Ухаеше на лилия. Уханието на този парфюм е толкова характерно, че го долавям и у другите жени. Дори сега, когато мисля за мама и нейния парфюм, ми се струва, че тя е в стаята.