Елизабет Адлър
Рано или късно (18)

Глава 17

Мис Лоти беше на горния етаж в малката всекидневна стая. Гледаше телевизия. Беше облякла кадифената роба, подарък от Ели за рождения й ден. Грижливо вчесаната й коса — сто движения с четката всяка вечер през целия й живот — падаше край раменете й в сребрист пухкав облак. Пиеше чаша горещо мляко, а веждите й бяха сключени — изражение, което издаваше озадачение.

— Мария — каза тя, — мисля, че днес видях някого, когото познавам, само че не мога да си спомня кой е той.

Мария седеше срещу нея. Обутите й в удобни чехли крака бяха вдигнати на нисък диван, тапициран с избеляла зелена дамаска. Тя пиеше горещ шоколад и си хапваше от домашно приготвените сладки с ванилия.

— Винаги виждаш много хора в „Билтмор“. Познаваш ги от години, мис Лоти. Но имената им просто се изплъзват от ума ти, това е.

Тя поклати глава.

— Но в момента не се сещам дори как изглеждаше този мъж. Още когато го зърнах, си помислих, че ми е познат. После, по-късно, когато седна близо до нас, си помислих, че би трябвало да съм го виждала. — Тя въздъхна и отново смръщи вежди. — О, Господи, мозъкът ми е абсолютно безполезен. Иска ми се да можеха да ми инсталират компютърен диск в главата.

Тя отпи още една глътка от млякото си и си взе от сладките на Мария.

— Имам чувството, че е нещо важно. Че този човек е от значение за мен. — Поклати глава, в която цареше пълно объркване. — Толкова е досадно. Прилича на това, да се събудиш посред много жив и ярък сън и да не можеш да си го спомниш, макар много да искаш. Ето какъв стана животът ми сега, Мария — добави тя раздразнено. — Като серия от полузабравени сънища. Реалността вече не съществува.

— С изключение на случаите, когато Ели идва да те види — Мария я потупа успокоително по ръката и се изправи на крака. — По-добре да изведа Бруно на обичайната му разходка. Напоследък неговото също не може да се нарече истинска разходка.

Апартаментът на мис Лоти беше в края на грандиозното стълбище, вляво, а стаите на Мария бяха вдясно. Повечето от останалите стаи бяха затворени. С изключение на онези, които Ели използваше, когато идваше на гости, и които бяха по-нататък по коридора. Те все още изглеждаха така, както в деня, в който тя замина за колежа Мис Лоти се запита защо Ели не остана да пренощува и този път, после се сети, че й беше споменала нещо за някаква среща. И се запита с кого ли може да има среща Ели?

Насочи отново вниманието си към телевизията. Ами да, разбира се. Младият мъж на Ели беше детектив от отдел „Убийства“ като героя на филма. Усмихна се доволна, че поне това успя да си спомни и че беше разбрала правилно. Но все още продължаваше да се чуди кой беше мъжът, когото беше видяла в „Билтмор“. Беше някой важен за нея човек, беше сигурна в това.

 

 

Бък беше минал с колата си покрай портата на къщата на Ели вече два пъти. Спря в сянката на евкалиптовите дървета, които растяха срещу нея, и извади цигара от вече посмачкания пакет „Кемъл“. Запали я, втренчил поглед в сложните фигури по желязната порта. От двете й страни имаше две огромни колони от розов гранит, дебели колкото секвоя, а на върха украсени с крилати грифони. „Те охраняват палата на богаташката“, помисли си той горчиво. Пазят я от останалата част от света. Но не можеха да я опазят от него, разбира се. Той щеше да намери начин да влезе там вътре, дори да държаха заключено и къщата да приличаше на крепост. Запита се от колко ли членове се състои сега домакинството И дали тя все още има въоръжена охрана. Къщата не се виждаше от пътя, но слабата жълтеникава светлина, която се процеждаше през клоните на дърветата, подсказваше, че сигурно на входа има лампи, които светят денонощно за по-голяма сигурност. Ще трябва внимателно да огледа и провери всичко. Нямаше да успеят да го затворят за втори път. Никак не му се искаше това да се случи отново.

Представи си старицата — такава, каквато я беше видял днес, седнала толкова изправена на стола си, без да се подпира с лакти на масата. Все още живееше така, като че ли беше кралица, като че ли всеки трябваше да се кланя пред нея. Хвърли цигарата през прозорчето на колата и запали двигателя.

— Честит рожден ден, мис Лоти! — извика подигравателно, когато мина край желязната порта. — Честит шибан рожден ден! По-добре му се наслаждавай колкото можеш. Защото този е последният ти рожден ден.

Тъмният път се виеше като спирала надолу по хълма, но Бък вземаше завоите с възможно най-висока скорост, без да го е грижа за опасността. „Ти си недосегаем, кънтеше победоносно гласът в главата му. Ти си по-умен, по-добър, по-силен от повечето хора.“ Освен това, вече знаеше всичко за Ели и баба й. Беше разпитал сервитьорката, когато му беше донесла сметката.

— Мис Лоти е истинска дама — беше казала тя. — Всички я познават тук, живяла е в Монтесито по-дълго от останалите. Познават я всички, които са все още живи, това е.

— Очарователна жена — съгласи се Бък, за да й достави удоволствие. — В наши дни не са останали много такива като нея. Истинска лейди.

Сервитьорката му се усмихна одобрително.

— Възпитала е и внучката си по същия начин. Ели също е истинска дама, въпреки че притежава и управлява заведение за хранене в Санта Моника.

— И къде, всъщност, е то? — Бък прибави от щедър по-щедър бакшиш. Тя хвърли бърз поглед към парите.

— На Мейн стрийт. Казват, че местенцето е малко, но уютно. И още, че Ели работи наистина упорито. Предполагам, че й се налага да работи денонощно, ако мълвата е вярна. Говори се, че в семейството не са останали никакви пари и че се налага да продадат дори къщата — имение.

Сърцето на Бък се превърна в късче лед, но той продължи да се усмихва.

— Предполагам, че такава недвижима собственост не се появява често на пазара. Без съмнение, ще има доста хора, които ще искат да я купят.

Сервитьорката сви рамене и напълни отново чашата му с чай.

— Нищо не знам за това, сър, макар хората да говорят, че сигурно струва цяло състояние. Милиони, така чух.

Бък се почувства по-добре, когато узна за милионите. Вече имаше нов план за действие.

Той превключи скоростите и БМВ-то му се стрелна по Хот Спрингс роуд към Коуст вилидж. Гумите изсвистяха зловещо, когато зави вдясно, а после — много бързо — вляво, за да излезе на магистралата и да поеме с пълна скорост на юг. Имаше нужда да действа. Имаше нужда да види къде живее Ели. Имаше нужда от жена.