Елизабет Адлър
Рано или късно (15)

Глава 14

Бък реши, че в Лос Анжелис е прекалено топло и задушно, като имаше предвид не само жаркостта на слънцето. Той седеше на маса в кафе-бар на площад Сънсет и разглеждаше тълпата хора, дошли тук, за да обядват.

Всичко се беше променило доста през двайсетте години, в които той беше затворен в санаториума. Не можеше да повярва, че жени като тези тук съществуват и извън списанията. Високи блондинки с дълги, развяващи се на вятъра коси и стегнати тела; чувствени тъмнокоси жени с красиви очи и дълги, дълги крака и много къси поли; късо подстригани червенокоси жени, които носят ботуши до глезените, прилепнали бели тениски и дантелени полички. Струваше му се, че наблюдава парадно шествие на Холивуд, от което дъхът му замираше.

Понякога някое от минаващите момичета му се усмихваше и той се усмихваше уверено в отговор. На никого не би могла да мине мисълта, че последните двайсет години е прекарал в санаториум за душевно болни. С новия си външен вид той се смесваше с елегантната тълпа, все едно че беше един от тях. И то не само заради новите костюми, ризи и новата кола, на паркинга зад кафе-бара. Сега рижавата му коса беше тъмнокестенява. Новите тъмни мустаци отиваха на издълженото му слабо лице и на слънчевите очила с метални рамки, които скриваха пламъка, горящ в очите му. Беше съвсем различен човек — богат, възпитан, с добър външен вид. Изглеждаше като калифорниец, на когото нищо не липсва.

Когато привърши с обяда и кафето, той плати сметката си, сложи ментова дъвка в устата си и започна да си пробива път в тълпата. Усмихна се, когато едно красиво момиче улови погледа му. Почувства как мощта и енергията започват отново да изпълват вените му и чу гласа, който напоследък му повтаряше, че сега може да бъде човекът, какъвто винаги е искал да стане. Че сега може да прави каквото си иска, да има всяка жена, която пожелае, дори момичето, което му се усмихва в момента. С усилие на волята извърна глава, защото искаше да съсредоточи мислите си върху работата.

Инстинктивно беше придобил уменията на хората, израсли по улиците, защото такава беше природата му. Знаеше как да намери онова, от което има нужда. Отиде към центъра на града, за да се поразходи. Не беше извървял и две преки, когато го спряха.

— Кокаин, господине? — извика глас зад него откъм тъмния вход на един блок.

Бък огледа набързо улицата, която беше почти безлюдна. Обърна се към мъжа. Той беше висок и широкоплещест, страшен на вид, негър, но силата изпълваше Бък, затова той не се страхуваше от него. Ножът с добре наточеното острие вече беше готов в ръката му.

— Ами ако ти кажа, че съм ченге? — каза с усмивка и се зарадва, като видя тревогата в очите на негъра. Притисна ножа в корема му.

Пласьорът на дрога не смееше да диша.

— Аз… Аз не съм направил нищо… Съвсем нищо… Само минавах оттук… — Притиснат до стената, той избягваше да го погледне в очите и Бък се засмя.

Изведнъж негърът посегна да извади пистолета си. Със скоростта и силата на лудия, който почти беше успял да удуши охраната си, Бък заби ножа в дланта му. Мъжът не издаде звук, дори не изпъшка. Просто стоеше там и гледаше кървящата си ръка и автоматичния пистолет, който лежеше върху второто стъпало всред мръсотията и боклука. Трепереше като младо, току-що кастрирано добиче, което очаква последния, довършителен удар.

— Ти не си ченге — каза тихо негърът. — Какво искаш, мистър? Виж, ще получиш всичко, което искаш… Твой съм, човече. Само ме пусни.

Той изведнъж се превърна в хленчещ, молещ за живота си човек. На Бък това много му харесваше. Можеше да го убие само за да продължи удоволствието, но работата си е работа.

— Дай ми информацията, която искам. И може би ще ти подаря живота.

Погъделичка с острието на ножа ребрата му само за да му напомни кой командва положението, а негърът се притисна още по-силно в стената. Кръвта продължаваше да капе от ръката му на стъпалата. Челюстта му висеше, широко отворена, очите му бяха хлътнали, а гласът му беше изтънял от ужас.

— Ще го получиш, човече, каквото и да искаш…

— Лична карта, карта за социална осигуровка…

— Трябва да отидеш на Алварадо стрийт… Там може да се купи всичко, човече… За двайсет, може би петдесет долара. Всичко, каквото пожелаеш… зелени карти, шофьорски книжки, фалшиви лични карти… хероин…

Бък заби острието малко по-надълбоко и червеното петно започна бързо да расте. За миг се запита дали да не довърши работата, но убиването на мъже не му носеше удоволствие. Пък и беше в добро настроение заради новата си роля на очарователен богат калифорниец. Което обаче беше само предварителен стадий, защото, когато доведеше всичко докрай, щеше наистина да бъде такъв.

— Благодаря — каза той, все така усмихнат. — За всичко. — Прибра автоматичния пистолет, който, според него, му се полагаше като бонус, и се отдалечи с наперена походка. — Смятай, че извади късмет, защото аз съм джентълмен — извика през рамо, все още с усмивка на уста.

Коленете на негъра не можеха да издържат повече. Той се свлече на прага на входната врата, притиснал с две ръце корема си. Дясната му ръка продължаваше силно да кърви, а пръстите висяха безжизнени и безполезни.

— Проклет психопат! — изстена той, изправи се с мъка на крака и се отдалечи толкова бързо, колкото можеше в сегашното си състояние. — Накъде отива този шибан свят…

Алварадо стрийт кипеше от оживление. На Бък дори не му се наложи да търси продавачите. Те сами го намериха и се скупчиха край колата му, спряла до светофара. Протегнаха ръце към стъклото, за да може той да види стоката, която предлагаха. Лъскави пакетчета с прах и хапчета, зелени карти за имигранти, фалшиви лични карти и паспорти. Само след два часа Бък имаше ново име и нов живот — тези на Едуард Дженсън, както и съответната карта за социална осигуровка, шофьорска книжка и регистрацията на откраднато, пребоядисано и отремонтирано БМВ комби. Той изостави на улицата взетата под наем кола, за която по-късно щеше да докладва, че е открадната, после отиде с БМВ-то до клона на Първа Национални банка в Санта Моника, където си разкри сметка с хиляда долара в брой и уреди трансфера на останалите си пари от банката на Мадисън авеню. После нае стая в луксозния хотел „Шатърс“, който се намираше на плажа, взе си душ и се преоблече. Докато вчесваше тъмната си коса пред огледалото, оглеждаше доволно новата си външност. Носеше делови костюм от лека материя, колосана бяла риза и вратовръзка Хермес. Изглеждаше наистина като съвсем нов човек. Като брокер, който притежава власт. Богат, консервативен, привлекателен, човек, постигнал успех в живота. В момента Патрик Бъкланд Дувийн вече не съществуваше. А Ед Дженсън очевидно процъфтяваше.

Бък помоли портиера да му запази маса в „Айви“, който се намираше на плажа в Санта Моника, където вечеря, без да бърза, и се наслади на бутилка добро вино. Държа се очарователно със собственичката на ресторанта. Масата му имаше добро разположение и от мястото си можеше да наблюдава всичко, което става, докато в същото време се наслаждава на супата, раците и пая. Денят беше, помисли си доволно той, отличен за него.

 

 

Спа добре и на следващата сутрин се чувстваше по-добре от когато и да било. Преплува няколко дължини в басейна на хотела и се наслади на късна закуска. Гледаше замислено привлекателната млада жена, която се излежаваше в шезлонга край басейна. Тя беше дребна и крехка, тъмната й коса беше подстригана на къси кичури с неравна дължина. Докато той я гледаше, се появи гувернантка в бяла униформа. Тя държеше за ръка малко момиченце, вероятно около петгодишно. Момиченцето имаше червени къдрици и сини очи. Сърцето на Бък прескочи един удар. Ръката му затрепери и чашата с портокаловия сок се разби на пода. Келнерът дотича. Изгледа пребледнялото лице на Бък и каза разтревожен:

— Добре ли сте, сър?

Погледът на Бък с мъка се премести върху лицето на келнера, изразяващо загриженост.

— Запитах ви дали сте добре, сър.

Бък нетърпеливо му махна с ръка да се отдалечи.

— Прекатурих чашата, това е всичко. Можете просто да почистите, без да вдигате шум.

После отново се загледа втренчено в момиченцето. Сякаш времето се беше върнало назад и той гледаше Ели Периш Дувийн.

— Марго, ела тук, миличка. — Илюзията беше разрушена. Детето изтича при майка си, той поклати глава и най-после изпусна въздуха, който досега задържаше. По гърба му се стичаха капчици пот. За минутка беше повярвал, че е тя. Изглеждаше точно така, както последния път, когато я беше видял. Малко червенокосо момиченце с лунички, замръзнало от ужас, стиснало дръжките на огромното антично китайско кресло, докато охраната го държеше с лице, забито в пода в краката на баба й. Малко червенокосо момиченце с лунички, което стоеше на пътя му към всичко, което той искаше.

Металният стол изскърца остро по цимента, когато го отблъсна назад. Той стана и отиде до басейна. Спря се за секунда на ръба му, с усилие си пое няколко пъти дълбоко въздух и се гмурна. Хладката вода успокои разбунените му чувства и той плува бавно в продължение на десет минути, преди да се подсуши и да се върне в стаята си.

Келнерът го гледаше как се отдалечава.

— За миг ми мина мисълта, че ще трябва да викаме лекар — измърмори той под носа си. — Слава Богу, че инфарктът му се отложи за смяната на някой друг и не се случи по време на моята.

Бък се почувства по-добре, след като си взе душ. Каза си, че беше загубил самообладание — нещо, което не можеше да си позволи. Беше смешно да си мисли, че Ели Периш Дувийн е все още малко червенокосо момиченце. Сигурно има хиляди такива момиченца в Калифорния. Трябваше да се контролира по-добре. Отражението му в огледалото го увери, че се справя. Изглеждаше добре, играеше умело ролята си и, което беше най-хубавото от всичко, никак не приличаше на Бък Дувийн.

С новия си багаж в багажника на новото си БМВ, Ед Дженсън потегли нагоре по крайбрежието. В Монтесито той влезе величествено в алеята, която водеше към хотел-ресторанта „Билтмор“, предаде автомобила на грижите на момчето от паркинга и си взе стая с изглед към океана. После отиде в бара и си взе двоен бърбън, за да празнува.

Докато оглеждаше познатите му помещения, възбудата му много приличаше на чувствен екстаз. Беше идвал тук и преди, но тогава беше по-малко уверен в себе си, по-смирен. По-беден.

Харесваше му да води живот на богат човек, прилягаше му. Когато парите на семейство Периш станеха негови, щеше да може да си позволи няколкомесечен престой в „Билтмор“. Дори щеше да може да остане тук завинаги, ако пожелае. Все пак, заслужаваше го. Беше чакал цели двайсет дълги години. Много дълго време.

Отпусна се в удобния фотьойл и започна бавно да отпива от отличния бърбън, зареял поглед над спокойните океански води. Планът му беше влязъл в действие. Най-после.