Елизабет Адлър
Рано или късно (14)

Глава 13

Беше един часът след полунощ, когато Ели се прибра у дома си. Гърбът я болеше, краката й направо пулсираха от умора, вратът й беше схванат от напрежение. Като събу обувките си, тя с копнеж помисли за предложението на Дан Касиди. Вечеря навън? Идеята май беше смешна. Та тя беше тази, която организираше, приготвяше и сервираше вечерята. А тя самата вечеряше в кухнята на заведението, не в изискани ресторанти.

Освен това страхуваше се да не се влюби. Прекалено много беше заложено на карта. Всичко, което имаше и което можеше да вземе назаем, беше инвестирано в „При Ели“. Беше твърдо решена да докаже себе си, макар все още да не знаеше пред кого точно. И, преди всичко, трябваше да спечели достатъчно пари, та да се грижи за баба си.

Малкият й дом беше уютен и гостоприемен. Антрето беше много малко, всекидневната стая се намираше вляво и беше обзаведена с няколко мебели — антики, взети от къщата имение на баба й. Два сребърни свещника бяха поставени на поовехтялата лавица от борово дърво, а до тях имаше две снимки, поставени в рамки — на мис Лоти и Мария. И, разбира се, на Бруно. Красиво венецианско огледало висеше над лавицата, а до стената имаше антична френска нощна масичка с ваза огромни червени лалета. Имаше и масичка за кафе, покрита със стъкло и отрупана с книги, голяма маса, върху която стоеше голяма лампа от деветнайсети век и пет-шест стари картини. Имаше още удобен стар диван, два стола и още една малка масичка, с което малката стая изглеждаше наистина претъпкана. Нито една друга мебел не би могла да намери място.

От другата страна на антрето беше трапезарията, чиито стени бяха в любимия й цвят — горско зелено, но по които имаше леки пукнатини, причинени от земетресение. Беше обзаведена с кръгла маса с мраморна повърхност и три стари стола, голяма саксия с изкуствен фикус и още няколко картини.

Извита във формата на дъга врата водеше към малката кухня, облицована с бели плочки. Кухнята беше винаги в безупречен ред главно защото тя никога не я използваше, освен, за да си направи набързо чаша чай.

Три стъпала водеха към голямата спалня и банята. Удобно местенце за живеене — така би могъл да се опише домът й. Голямото легло беше принадлежало на родителите й, само че по онова време балдахинът беше направен от индийски платове в оранжево и пурпурно червено. Сега беше по-скромен — от прозрачна и лека газматерия в кремав цвят. Леглото беше отрупано с възглавници. По пода бяха небрежно „разхвърляни“ няколко красиви персийски килимчета, чиито краища се застъпваха и образуваха радваща окото мозайка от цветове и шарки. Нощните шкафчета бяха с вграден в тях италиански мрамор, а лампите бяха най-обикновени, с абажури в бисквитен цвят. Имаше още античен гардероб от борово дърво, на чийто най-горен рафт имаше сребърна табла, върху която бяха подредени гримовете и шишенцето й с парфюм, както и снимка на родителите й. Удобният й розов халат, който носеше още от седемнайсетгодишната си възраст и с който не би могла да се раздели, беше преметнат на стола до прозореца.

Всичко тук беше простичко, обикновено, но радваше окото й, защото беше нейно, собствено.

Тя си взе душ, облече стара тениска, обу чифт бели хавлиени чорапи и седна пред огледалото, за да намаже лицето си с крем и да види дали вече няма бръчки по него. После вчеса дългата си коса, като много искаше тя да не се навива така. Запита се как ли би изглеждала с права коса.

Отиде до прозореца и се загледа в малкия отрязък от океана, който се виждаше през него. Луната я накара да се замисли какво ли би било да излезе с Дан Касиди. Да се облече грижливо, да отидат в добър ресторант, да изпият бутилка вино. Струваше й се, че това не е в тон с начина й на живот. И все пак, когато се излегна уморено в леглото, затвори очи и си представи ясно изразената линия на брадичката му, дълбоките му сини очи и веселото пламъче в тях. Спомни си как гневът му се стопи, когато я позна. Докато се отдаваше на дрямката, си каза, че той вероятно още мисли за нея като за малкото момиченце с луничките, което преди толкова много години беше учил да кара сърф. И заспа със спомените за онези дни, когато животът беше лесен и забавен, мис Лоти още не беше започнала да забравя и слънчевата светлина сякаш непрекъснато ги заливаше.

На следващата сутрин все още не можеше да прогони този образ от ума си: група смеещи се деца на плажа и по-големият, много красив, Дани бой, за когото копнееха всички сърца и който ги измъкваше от смъртните прегръдки на вълните. През целия следобед, докато работеше, образът все се криеше някъде в подсъзнанието й. Най-накрая, когато започна да се смрачава, тя реши да прати всичко по дяволите, вдигна телефонната слушалка и набра номера му.

— Здравейте — каза. — Тук е момиченцето, което учехте да кара сърф и което, вече пораснало, одраска колата ви.

Дан повдигна вежди, после радостна усмивка озари лицето му.

— Отново вие?! — каза той и за десети път се опита да изрита с крак кучето по-далеч от стола си. И, за десети път, то се върна и се настани отново в скута му с изплезен език. Той го изгледа гневно. Това проклето куче май си имаше характер! Тялото му беше закръглено, краката — дълги и тънки, опашката — пухкава, козината — тъмна. Приличаше на проядена от молци пухена възглавничка, но лицето му беше същото като на кучето в „Бейб“ и в момента, беше готов да се закълне, то му се присмиваше. Внезапно то излая дяволито и махна с опашка, при което събори всичко от масата.

Ели отдалечи слушалката от ухото си, после, изненадана, запита:

— Това куче ли беше?

То излая отново и Дан каза:

— Запознайте се с новия ми приятел, Панчо. Не бих могъл да издържа още дълго да гледам залеза съвсем сам.

— Толкова ли е лошо? — Ели се усмихваше.

— Да — каза той, изпълнен с крехка надежда.

— Тъкмо си мислех, че заведението ми е затворено в понеделник. Обикновено отивам с колата да видя баба си. Но тогава бихме могли да вечеряме заедно. Не е необходимо да бъде нещо специално. И барбекю на плажа ще бъде чудесно.

Дан се засмя.

— Забравяте, че говорите с градски човек. Не си спомням да съм виждал барбекю на Таймс скуеър и никак не съм сигурен, че знам какво да правя с него.

— Тогава просто ще трябва да те науча, Дани бой. Не може да живееш в Калифорния и да не знаеш как да изпечеш пържола на барбекю. Не се тревожи, ще донеса всичко необходимо, ти само изстуди виното.

— За това поне знам нещичко.

Тя се засмя.

— Ами, тогава, в понеделник около седем?

Той й даде адреса и каза, без никакви преструвки.

— Ще очаквам деня с нетърпение, Ели.

— Аз също. — Тя нарочно не придаде топла нотка на гласа си. — Ще се видим утре, Дани бой. Около седем.

Той изчака тя да затвори, после си наля чаша шардоне. Облегна се на перилата на верандата и загледа как небето става все по-тъмно и по-тъмно с приближаването на полунощ, докато накрая океанът се сля с хоризонта. Надяваше се, че някой ден ще започне да произвежда вино, хубаво като това, което пиеше в момента. Запита се откъде ли би могъл да си купи барбекю още утре. Животът май не беше чак толкова лош.

 

 

— Наистина го направи! — Мая, която отново подслушваше, застана до Ели. — Ще ти дам назаем новата си рокля от Версаче. Яркочервена и плътно прилепнала по тялото. Ще отива великолепно на косата ти.

— Но какви ги вършиш? Защо си купуваш рокли от Версаче! Не можеш да си ги позволиш.

— Нима не знаеш, че сега е времето на разпродажбите? Навсякъде разпродават. Искаш ли го? Твое е.

— Ще занеса пържоли, за да ги опечем на барбекюто. Не е точно вечер, в която да си облечен от Версаче. Но ти благодаря все пак, знам, че намеренията ти бяха най-добри, макар да очакваше от мен разни неморални постъпки.

— Исках просто да се забавляваш добре. — Тонът на Мая беше такъв, че даде на Ели да разбере колко истински е загрижена за нея.

Ели се чувстваше по-радостна от когато и да било. Вече повече от година работеше неуморно и представата за среща с мъж и леко отпускане далеч от всекидневната бъркотия на заведението я караше да се чувства така, както когато беше дете и се задаваше съботната сутрин, в която нямаше училище, а дългият мързелив уикенд все още предстоеше. Това беше само една вечер, но комбинацията от вила на плажа, барбекю и Дан Касиди й изглеждаше като великолепна рецепта за почивка. Защото, или поне така мислеше тя, с нейния натоварен работен график и обзелата я мания да успее на всяка цена, за романтична връзка не можеше да става и въпрос. Вече по-спокойна, се върна в кухнята, за да провери какво прави главният готвач и защо храната се приготвя толкова бавно. Ако тя не беше тук, всичко щеше да отиде по дяволите само за една нощ, знаеше си го.

Доста по-късно, след като Мая вече си беше отишла и заведението беше затворено, тя подреди масите за закуската на следващия ден, като се наслаждаваше на временното спокойствие и непривичната тишина. Движението по Мейн стрийт вече не беше така натоварено, а редките минувачи дори не поглеждаха към тъмните прозорци. Ели си наля чаша кафе, отиде да седне до една маса до прозореца и погледна навън към тихата нощ. Мъглата, за която бяха предупредили в прогнозата за времето, вече се спускаше, както обикновено ставаше по това време на годината. Тя, мека и пухкава, приглушаваше едновременно уличните светлини и шума от автомобилите. Всичко това й действаше успокоително след дългия ден, изпълнен с напрегната работа и нестихващ шум.

През ума й преминаха репликите от разговора й с Дан и тя се запита дали той вече е чувал за суеверията по отношение на ранчото „Бягащите коне“. Не й се искаше тя да бъде тази, която ще му каже за това, но там от години не беше произведена нито една бутилка вино и всички повтаряха, че мястото носи лош късмет. Заради Дан, тя се надяваше това да не е истина. Наля си още кафе и се замисли за майка си. Запита се дали тя би одобрила Дан. Беше глупаво, разбира се, все още да жадува за майка, с която да споделя всичко. Майка, която би могла да попита: „Правилно ли постъпвам, като започвам да въртя заведение? И правилен ли е изборът ми да давам всичко в името на успеха?“ Или пък: „Какво мислиш за този мъж?“ Все пак, тя беше на двайсет и девет години, независима и доста по-мъдра по отношение на живота, отколкото Ромейни някога е била.

Когато беше дете, Ели въобще не осъзнаваше, че са богати. Не и докато не тръгна на училище. На нея й се струваше съвсем нормално да живее в къща с четирийсет стаи, да имат иконом и готвач, главна слугиня и камериерки, шофьор и цял отбор градинари. Защото не познаваше нищо друго. Освен това Мария и Густав, икономът, както и останалите членове на домакинството, бяха нейни приятели. Те запълваха празнотата от загубата на родителите; те бяха лелите и братовчедите, които никога не беше имала. Там, където някога беше имало сигурност в живота й, сега нямаше нищо, освен празно черно и страшно пространство. Майка и баща. Ромейни и Рори.

Дълго време след катастрофата, когато затвореше очи, тя все още виждаше усмихнатите им лица, чуваше високия весел смях на майка си, нежния й глас, който й казва, че е обичана, и дълбокия глас на баща си, който й пееше любимите й неаполитански песни, за да я приспи. Но постепенно споменът за тях избледня и й останаха само техните снимки. Тя ги разглеждаше, сама в стаята си, и отново си спомняше усмивката на майка си и червената коса на баща си. Но знаеше, че ги е загубила завинаги. И я болеше, всеки път отново я болеше, защото толкова отчаяно искаше да бъдат при нея завинаги.

Дори сега, вече пораснала, станала зряла жена, тя чувстваше липсата им. Чудеше се колко ли по-различен би могъл да бъде животът й, ако те бяха живи. Но това щеше да си остане голямата неизвестност. Въздъхна с нестихваща тъга. Не защото животът й не беше добър, далеч беше от тази мисъл. Мис Лоти беше чудесна компания и я гледаше добре. Беше за нея всичко — баба, майка, баща, вярна приятелка и съюзник. Ходеше на родителски срещи заедно с младите родители на другите деца, викаше ентусиазирано заедно с публиката по стадионите, изпращаше я редовно на ученически лагер и й пишеше всеки ден. И винаги я измъкваше дори когато Ели вършеше глупости. Мис Лоти не подценяваше нито едно от задълженията на родителите. Никой не би могъл да се справи по-добре от нея.

И все пак, дълбоко в себе си, Ели копнееше за близостта на родителите си, за която си спомняше и кафето „Стейджхоуч“, и в голямата кола, на път за вкъщи. Когато бяха само те тримата.

Споменът за онзи ден все още я измъчваше. Спомняше си всяка подробност, горещите кожени седалки, белите ботуши на майка си от крокодилска кожа, последната усмивка на баща си и намигането му. Успокояваше се с мисълта, че поне си спомня всичко, но често, в сънищата й, излязло дълбоко от подсъзнанието й, я измъчваше чувството, че има още нещо. Нещо важно. Нещо, което никога не би могла да си спомни, защото, точно когато й се струваше, че е близо до него, си спомняше само как седи съвсем сама край пътя, а по лицето й се стичат кръв и сълзи. А около нея — единствено тишина. Тишината на смъртта.

По тялото й пробягаха студени тръпки, кожата й настръхна. Тя изгълта набързо горещото кафе и занесе празната чашка в кухнята. Провери дали алармената система е включена, затвори външната врата и заключи. Докато вървеше към паркинга, чуваше приятния звън на старомодното звънче. Качи се в джипа и потегли за дома. Тази нощ не спа добре.