Елизабет Адлър
Наследнички (7)

Глава 7

Джорджи Маунтджой беше срещнал малката Мари д’Аранвил на конните надбягвания в довил. Беше великолепен пролетен ден, от Атлантика духаше приятен лек бриз. Той беше отвял сламената шапка с изкуствени цветя на Мари, която, от нейната красива главица, се приземи в ръцете на Джорджи. И тя последва шапката си след няколко дни — не толкова дълго време, все пак.

За Мари това беше любов от пръв поглед. Тя беше дребничка, със зашеметяваща червена коса, съблазнителни червени устни и зелени очи, засенчени от дълги мигли. Беше на двайсет и една години. Умееше и обичаше да флиртува и погледът, с който благодари на Джорджи, обещаваше много повече, отколкото тя възнамеряваше да му даде. Мари не разчиташе на Джорджи. Скоро той научи, че нейното семейство е почти толкова древно и благородно, колкото и неговото. И че нейният баща я лишил от наследство, когато тръгнала по кривия път, след което тя решила да стане актриса, за да се издържа.

В момента тя си „почиваше“, както казваха в нейните среди, когато един артист останеше без работа. И беше много щастлива, че един красив млад мъж я преследва с букети и дрънкулки и че я кани на обяд в малки, предлагащи интимност, ресторанти.

Когато тя се върна в Париж, Джорджи я последва. Накара я да напусне малката си мрачна стаичка и да се премести в апартамент близо до Люксембургската гора. Апартаментът не беше много голям, помисли си тя тогава, но все пак беше в модерен квартал, с високи прозорци, които гледаха към гората, светъл и весел. Джорджи й помогна да избере мебелите от антикварния магазин на улица „Д’Орсе“. Тя напълни апартамента с прекалено големи за него, но много качествени, мебели: огромно позлатено огледало, мраморни конзоли, както и такива от позлатено дърво, килими от Обюсон, столове от епохата на Луи XIV и голямо легло от епохата на Империята, за което й казаха, че е принадлежало на императрица Южени. Вместо да накарат апартамента да изглежда още по-малък, малкото, но големи мебели го направиха изненадващ и интересен.

Джорджи беше щедър — в деня, в който тя се премести в апартамента, той й подаде официалните документи, които потвърждаваха, че тя е истинският собственик.

— Просто едно малко „благодаря“ за това, че беше такава очарователна любовница — каза й той с усмивка на съжаление.

И на следващата сутрин замина за Виена. Малко вероятно беше да се видят отново. Мари не се преструваше, че сърцето й е разбито. Все пак връзката им беше продължила само няколко месеца. Джорджи не беше дори загатнал за женитба, а и тя не беше загубила нищо. Беше само спечелила. Поне така мислеше, докато, след месец, не откри, че е бременна.

— Дай на детето моето име — каза й Джорджи, когато тя се свърза с него в Кроненфелд, където той гостуваше на приятели. — Веднага ще ти изпратя пари.

Но отново не спомена за женитба. За да спести шока на единствената си жива роднина, нейната баба, старата контеса д’Аранвил, Мари измисли сърцераздирателна история за брак и раздяла. Твърдеше, че съпругът й я изоставил. Щедростта на Джорджи, който й беше открил тлъста сметка в банката, й помогна да се върне в семейния замък близо до Бержерак.

Бабата на Мари, контесата, беше стара и беше лесно да я заблуди. Тя беше извънредно доволна, когато Мари й каза, че има намерение да даде на детето фамилното име. Мари мислеше, че това е добър начин да заобиколи проблема — факта, че не е омъжена. Не забрави обаче и желанието на Джорджи, затова даде на сина си и неговото име.

Антоан Джордж Маунтджой д’Аранвил се роди в семейния замък шест месеца по-късно. Като се изключи топчето червена коса, той беше образ и подобие на баща си. Същите блестящи сини очи, леко орловият нос на семейство Маунтджой, същото силно, жилаво тяло. Приликата свършваше тук. Като темперамент, Антоан беше пълна противоположност на безотговорния, сладострастен, щедър Джордж.

Беше отгледан от старата контеса в замъка, защото Мари се върна в парижкия си апартамент, за да поднови „кариерата“ си, макар че тя първа призна, и то със смях, пред приятелите си, че „ролите“ й са все на „любовница“ и нямат нищо общо с истинския театър. Но поне се забавляваше. „Нали затова живеем?“, казваше весело тя.

Старата контеса се гордееше с роднинските връзки на семейството си. Те бяха далечни роднини с кралските семейства на Румъния и Испания. Името д’Аранвил принадлежеше на едно от френските семейства с най-синя кръв. Тя господстваше над стария замък като истинска принцеса, макар да бяха останали само няколко слуги, и то стари като нея. Всеки ден напомняше на Антоан какво е социалното му положение и от какво значение е носеното от него име, какъв е дългът му към семейството и към Франция.

Момчето беше самотно. Докато то растеше, баба му остаряваше все повече и понякога имаше дни, в които не си спомняше кой е той. Антоан просто приемаше това. Свиваше рамене и продължаваше да живее.

Когато беше на четиринайсет години, баба му продаде най-ценното семейно бижу — великолепната диамантена тиара, която принадлежеше на рода от незапомнени времена. И изпрати Антоан да се учи във Военното училище „Сент Сир“.

Антоан знаеше каква жертва е направила баба му, за да го изпрати в това изключително скъпо частно училище. Не беше само тиарата. Старата контеса беше много стара и знаеше, че не й остава още много време на тази земя. Той й се възхищаваше и я уважаваше за това. И реши, че ще се справи отлично, за да не бъде саможертвата й напразна. Антоан обаче не беше човек на чувствата. Той не обичаше баба си, нито пък майка си, която виждаше рядко и която презираше заради глупостта й и разгулния начин на живот.

Но беше научил добре уроците, които баба му му беше предала. Името и военната кариера бяха всичко за него. Старата контеса живя достатъчно дълго, за да присъства на дипломирането му. Беше царствена като кралица в старомодната си рокля от лилава коприна, а сбръчканото й лице беше почти напълно скрито под бонето. Неочаквано, майка му също дойде на церемонията. Тя приличаше на субретка от мюзикхол в жълтата си копринена рокля и огромна шапка, чиито панделки се влачеха след нея. Но не беше само това — тя оставяше след себе си и силния аромат на парфюм. Този ден Антоан изпита най-силното си чувство. То беше предизвикано от вида на това, което беше останало от неговото „семейство“. Той уважаваше баба си, но много се срамуваше от майка си.

До този момент не беше мислил много за семейството на баща си, но сега реши, че трябва да разбере повече неща за него. След като настани баба си в стаята в хотела и я остави на грижите на личната й камериерка, той заведе майка си на обяд. И над бутилка шампанско, която тя поръча, и над чаша порто, което той предпочиташе, я разпита за рода Маунтджой. Мари изгледа весело сина си с блестящите си зелени очи.

— Eh bien, Антоан, знаеш ли какво — родът Маунтджой ни слага в джоба си. Тяхната фамилия датира от века на норманското завоевание, а може би дори и от по-рано. И са много богати. Не просто богати на земя, както са д’Аранвилови. Те имат и пари, и недвижима собственост. Били са по-умни от нас, а може би и сега са по-умни. Те инвестират парите си. Стават все по-богати с всяко десетилетие, вместо да обедняват като нас. — Тя въздъхна, вдигна театрално поглед към небесата и притисна вилицата до гърдите си. — Ах, ако само можеше да разполагаш с парите на Маунтджой, мили сине, всяка една девица от добро семейство щеше да те преследва. — Тя изгледа критично дъщерите на семействата, които обядваха в същия ресторант. — Но, както стоят нещата сега, ще трябва да разчиташ на външността си. Страхувам се, че титлата не може да се съревновава с парите на брачния пазар. Поне не днес. Трябва да се ожениш за богата наследница. Може би американка, за тях титлите все още имат значение — добави тя замислена. — Има толкова много от тях във Франция. Повечето са тромави и непривлекателни, вярно е. Но са богати, синко. Богати като Крез, както казват.

Антоан се изчерви толкова силно, че цветът на лицето му стана почти като този на косата му. Майка му говореше толкова високо с овладяния си глас на актриса, че той беше сигурен, че всички присъстващи ги чуват. Освен това той беше още девствен. И се изчерви още по-силно, когато срещна веселия поглед на хубавото момиче от съседната маса. Наведе се по-близо до майка си и каза съвсем тихо:

— Но щом семейство Маунтджой са толкова богати, мамо, как така ние сме толкова бедни?

Мари го изгледа недоверчиво.

— Не вярвам да не си мислил за това досега и да не си стигнал до очевидното заключение, Антоан.

— Очевидно заключение? — Той изглеждаше наистина изненадан.

Тя вдигна рамене — жест, който обясняваше всичко много по-ясно от думите в този случай — че тя пет пари не дава.

— Ами да, разбира се. Очевидното — че аз и Джорджи Маунтджой бяхме само любовници.

Челюстта на Антоан увисна. Тя го гледаше мълчаливо. Устните й бяха извити в лека, като че ли злобна, усмивка. Синът й беше такъв сноб, толкова предвзет, та тя се питаше как е могла да роди такова дете.

— Но аз мислех… Ти винаги си твърдяла, че… Контесата ми каза, че си се омъжила за англичанина, но той те изоставил… Че ти предпочиташ да използваш нашето фамилно име, защото…

Мари си помисли, че е много типично за Антоан, чисто по снобски, да говори за баба си като за „контесата“. Направи знак на келнера да напълни отново чашата й и каза раздразнително:

— Разбира се, казах на баба ти, че съм се омъжила. Да не би да мислиш, че съм искала тя да получи инфаркт? Използвай мозъка си, Антоан, за Бога!

Той я гледаше ужасено.

— Това означава, че аз… съм…

Ироничния смях на Мари щеше да чува през целия си живот, както и шепота й, който беше висок като този, който актьорите използват на сцената.

— Копеле. Ами да, синко. Точно това си ти.

Антоан сгъна салфетката си и я остави внимателно върху масата. Изправи се и един келнер веднага се спусна да сложи стола на мястото му. Събра пети и се поклони на майка си. После се обърна и бързо излезе от ресторанта. И никога вече не й проговори.

 

 

Мари се върна в замъка д’Аранвил едва след година за погребението на старата контеса. Антоан не можа да дойде, защото беше заедно с полка си в Индокитай. Когато новината му беше предадена от неговия командир, той стисна здраво устни. Командирът му поднесе съболезнованията си. Антоан му благодари, отдаде чест и излезе през вратата. Командирът го гледаше в гръб със замислено изражение.

— Бих казал, че този младеж е направен от стомана — коментира той по-късно пред своя лейтенант.

— Никакво чувство не се изписа на лицето му, а случайно знам, че старата контеса го е отгледала. Е, всеки човек различно приема скръбта. — Но у него се затвърди убеждението, че Антоан д’Аранвил е студенокръвен човек.

Антоан не беше вече девствен, когато, на трийсетгодишна възраст, срещна Сюзет Мариго. Беше се погрижил за този малък проблем веднага след като беше завършил военното училище. Оттогава задоволяваше редовно тези си нужди поне веднъж седмично. Посещаваше все един и същи публичен дом и почти винаги спеше с едно и също момиче, защото това спестяваше време. Гледаше на акта като на облекчение за мъжа и нищо повече. Предпочиташе да влага енергията си в кариерата, за да напредне по-бързо.

Служи отлично на страната си в началото на Първата световна война. Получи сериозна рана на крака, докато спасяваше свой приятел от горяща сграда. Този смел акт му спечели орден за храброст и направи невъзможни по-нататъшните му участия в битките. Беше повишен от капитан в майор и оттеглен да служи във Военното министерство в Париж.

Той се оказа умен и блестящ играч на арената на политическите битки. Вършеше отлично работата си и скоро стана полковник. Беше известният и изключително красив, смелият млад полковник д’Аранвил, когато срещна Сюзет.

Тя беше млада, но не прекалено. Привлекателна, но не особено красива. Правеше впечатление на по-красива, отколкото беше, защото имаше стил. Беше висока почти колкото него — около метър и осемдесет, когато беше на високите си токчета. Имаше права черна коса, подстригана късо по модата, уморени кафяви очи и твърдо очертани устни. Беше на двайсет и седем години и все още неомъжена, защото беше загубила годеника си във войната. Сърцето й беше разбито и тя мислеше дали да не стане монахиня, но баща й, й каза да не става смешна. Той твърдеше, че за нея ще бъде по-добре да се омъжи по-скоро, защото за него вече било трудно да поддържа разкоша, с който е свикнала, и да плаща тези скандални сметки за дрехите й висша мода.

Бракът им не беше по сметка. Той беше по-скоро недоразумение. Антоан мислеше, че семейство Мариго имат пари. На тази мисъл го наведе разточителството на Сюзет. А бащата на Сюзет беше толкова погълнат от грижата да плаща нейните сметки, че дори не се и запита какво е финансовото състояние на д’Аранвилови. Но дори и да знаеше, че Антоан е беден, той щеше да разреши на Сюзет да се омъжи за него, само и само да се отърве от нея и от сметките й.

Майката на Антоан, Мари, не беше поканена на сватбата, която се състоя в дома на младоженците, близо до Лион. Във всеки случай, тя нямаше да отиде, дори и да беше поканена. Беше много заета да се наслаждава на живота, за да пилее времето си по своя педантичен и скучен син.

— Само го погледни — каза тя присмехулно на постоянния си любовник, като посочи снимката във вестниците, на която Антоан, сериозен и изправен, като да бе глътнал бастун, стоеше до Сюзет пред катедралата. — Надявам се, заради невестата му, членът му да е така твърд и изправен като гърба му. — И тя със смях се отпусна в прегръдките на любовника си.

Антоан се оказа разочарование за Сюзет. Беше красив, да, с тези червени коси и сини очи, с изправената военна стойка, с униформата, която му придаваше и елегантност, и достолепие. Прекалено късно, тя откри, че той не притежава чувство за хумор. И че живее само за работата си. Правеха любов, както си беше неговият обичай, веднъж седмично. И тя беше почти изненадана, когато откри, че е бременна.

— Mon amour — каза тя твърдо, когато той се върна у дома след дългия ден, прекаран в министерството, — трябва да си наемем друга квартира. — И тя огледа неодобрително малкия им апартамент. — Защото ще имаме дете.

— Наистина ли? — каза Антоан като ударен от гръм.

— Обикновено става така, нали знаеш, когато човек се ожени — отговори тя, както му се стори, кисело.

Той седна и се замисли за детето, което щеше да влезе в живота му. Неговият син.

— Трябва веднага да заминеш за замъка д’Аранвил — каза той. — Ще направя необходимото. Нашето дете трябва да се роди там. Това е семейна традиция.

— Но бременността ми е само на три месеца — възрази Сюзет. Знаеше какъв е старият замък — полуразрушен, без отопление и, което беше най-лошото, там нямаше интересни съседи. Ако не умреше от студ, щеше да умре от скука. — Настоявам да купим нов апартамент — повтори тя.

— Но защо? — Антоан беше искрено озадачен. — Детето трябва да бъде отгледано в дома на своите деди. Така, както бях отгледан аз. Разбира се, ти ще останеш там, за да наблюдаваш растежа му и да контролираш възпитанието му, а аз ще идвам, когато мога.

Сюзет го гледаше втрещена, ужасена.

— Да не би да не си с всичкия си, Антоан? — извика тя. — Нима наистина мислиш, че ще успееш да ме изпратиш да гния в онзи студен полуразрушен замък, докато ти ще живееш в Париж?

Тя избухна в плач и избяга от стаята. Антоан седя мълчаливо известно време и размишлява над думите й. После отиде в спалнята, която беше обща за двамата. Почука на вратата и влезе.

— Ти си омъжена за д’Аранвил, Сюзет — каза той спокойно. — В брачната си клетва ти обеща да се подчиняваш. Винаги е било така в моето семейство и, като моя съпруга, очаквам от теб да направиш същото. — Той сковано излезе. Обърна се, вече навън в коридора. — Освен това — добави студено — не можем да си позволим по-голям апартамент. Така че нямаш избор.

Ужасът на Сюзет не произхождаше от неговата заповед да й се подчинява. Ужасиха я думите му, че не могат да си позволят по-голям апартамент. Тя вече знаеше — от сметките, които се трупаха на бюрото му — че не са богати, но не беше намалила темпото, с което харчеше пари, и нямаше намерение да го прави само защото беше вече омъжена.

Отиде до бюрото му, сложи всичките сметки в плик, извика камериерката и й каза да го изпрати на баща й в Лион. В плика беше и бележката, с която го молеше да й даде пари за нов апартамент, защото скоро щеше да го дари с внук.

Тази нощ Антоан не се прибра, но тя пет пари не даваше. Не я интересуваше дали не прави редовното си седмично „физическо упражнение“ в някой бордей вместо с нея. Не я интересуваше дали има любовница или дори две. Ужасяваше я единствено това, че, омъжена за Антоан, тя можеше да се окаже по-бедна отпреди.

Баща й върна сметките след седмица с остро писмо, в което казваше, че вече не е отговорен за нейните дългове. Не искал да има нищо общо с този въпрос. Вече не.

Сюзет нямаше друг избор, освен да отиде в мрачния замък, където да роди детето си. Нямаше собствени пари, а Антоан жарко настояваше, че синът му трябва да се роди там. Тя отлагаше, докато можеше, извиняваше се с ужасно студената зима, но, когато дойде пролетта, нямаше вече извинения.

След трите най-нещастни месеца в нейния живот, една студена утрин, сред тътена на гръмотевиците, се роди детето. Нейното дете.

— Дъщеря — каза тихо Антоан, като гледаше червенокосата главица, която се подаваше изпод пелените. — Следващия път ще трябва да се справиш по-добре, Сюзет.

Сюзет лежеше изтощена на възглавниците. Раждането беше дълго и болезнено. Погледна го с отворена уста, шокирана. В тъмните й очи имаше горчивина, а устните й бяха извити презрително.

— Ти, копеле такова! — изръмжа тя.

Антоан не каза нищо. Това беше вторият път в живота му, когато някой го наричаше „копеле“. Лицето му пребледня като платно. Гледаше фреските по тавана, като че търсеше изход там. Сюзет го наблюдаваше с любопитство. Досега не беше виждала Антоан да губи и ума, и дума.

Най-после, той я погледна. Сините му очи бяха студени като ледени блокчета.

— Довиждане, Сюзет — каза той. После, точно както беше направил и с майка си, се завъртя на пети и без да погледне нито веднъж назад, излезе от стаята. Никога вече не й проговори. И никога вече не видя дъщеря си.

Сюзет я кръсти Анжелик, но всички я наричаха Анжу. Прекара следващите три години, затворена в замъка, като се издържаше от малкото пари, които Антоан изпращаше от угризение на съвестта всеки месец. Нейният баща почина, но не остави пари. И дори собствеността му беше продадена, за да бъде платено на кредиторите му.

Тогава, неочаквано, един мрачен февруарски ден, на прага застана офицер от полка, в който Антоан беше служил. Съпругът й претърпял инцидент по време на езда. Всъщност той не яздел. Наблюдавал упражненията на кавалерията, когато един от конете се подплашил. Вдигнал се на задните си крака, а предните размахал във въздуха точно когато Антоан минавал. Ритнал го в слепоочието и той паднал на земята. Умрял моментално. Офицерът я увери, че веднага се погрижили за виновния кон. Щяло да се състои военно погребение, с всички почести, в Париж след два дни. Офицерът й поднесе дълбоките си съболезнования и я увери, че армията ще предложи финансова компенсация за понесената от нея жестока загуба.

На Сюзет много й хареса военното погребение. Взе със себе си и тригодишната Анжу, защото млада вдовица с невръстно дете на ръце би представлявала сърцераздирателна гледка дори за тези коравосърдечни мъже. Това щеше да ги накара да се позамислят малко повече каква да бъде финансовата компенсация за смъртта на Антоан. Червените къдри на Анжу бяха скрити под черна шапка с воал, която не стоеше никак добре на детската главица. Тя се смееше и махаше с ръчичка на конете, които минаваха. Гледаше втренчено и мълчаливо, очевидно без нищо да разбира, ковчега на баща си. Погали с малката си длан френското знаме, което беше прикрепено към него и което по-късно дадоха на майка й.

Веднага след церемонията Сюзет отиде на посещение у Мари.

— Знаеш откъде идвам — каза тя и прие предложеното място до камината.

— Знам — каза Мари и забеляза, че живите очи на Сюзет обхождат всяка, дори най-малката, подробност от обзавеждането на жилището й — прекрасните предмети с антикварна стойност, картините, венецианските огледала, както и множеството дрънкулки с художествена стойност.

— Защо реши да не дойдеш на погребението на сина си?

Мари видя, че Сюзет я огледа обвинително, и се усмихна.

— Права си, че така реших. Той не би очаквал от мен да го направя. Всъщност това дори нямаше да му хареса. Той се смущаваше, да кажем дори, срамуваше, от моето присъствие. Защо да карам сина си да се срамува на своята последна проява в живота му? Мисля, че нямаше да е редно. — Камериерката внесе табла с бутилка перно, бутилка коняк и чаши. — Може ли да ти предложа чаша коняк, който да те стопли? — попита Мари. — Струваш ми се малко студена — добави тя, а усмивката й като че беше станала по-злобна.

Сюзет отказа.

— Мисля, че трябва да поговорим по финансови въпроси — каза тя рязко.

— Какво по-точно? — Мари си наля от перното и деликатно потопи устни в чашата.

— Аз съм вдовицата на твоя син. Има и дете.

— Дете, което никога не съм виждала — каза Мари. Гласът й беше леденостуден.

— Антоан не остави почти никакви пари…

— Без съмнение, армията ще те компенсира. Армията зае мястото на неговото семейство, мила, и то преди много, много години. — Между тях се възцари тишина. Огънят пращеше. Мари отпиваше от перното и гледаше снаха си. — Не намираш ли за малко странно това, че ти си омъжена за сина ми от пет години, а се срещаме едва сега. На неговата смърт, така да се каже. Ти не направи опит да ме видиш, когато обявихте годежа си. Не бях поканена на сватбата. Не бях уведомена за раждането на внучето си и дори нямаше да знам за това, ако не го бях прочела във вестниците. Никога не доведе детето, за да го видя. Ти не ме покани и на погребението. Така че, кажи ми, Сюзет, защо идваш при мен за пари?

Сюзет я погледна безпомощно. Беше победена.

— Защото нямам никого другиго — призна си тя.

Мари кимна.

— Този път поне беше честна. Нека ти кажа какво предлагам. Ще ти дам пари, но при едно условие. Че ще ги използваш, за да започнеш някакъв бизнес. Не ме интересува какъв, но все пак трябва да издържаш от него и себе си, и дъщеря си, без да идваш при мен за помощ. Аз не съм богата. Винаги съм се грижила сама за себе си и очаквам от теб да правиш същото. — Сюзет оброни глава и нищо не каза. — И още едно нещо — добави тихо Мари. — Искам внучката си.

Сюзет вдигна рязко глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Много скоро ти ще станеш делова, заета жена — каза Мари. — Няма да имаш време да се занимаваш, както трябва, с възпитанието на детето. Предлагам тя да живее при мен.

Мари наблюдаваше внимателно Сюзет. Видя чувствата, които се изписаха на лицето й: облекчение, страх, нерешителност. А Сюзет мислеше за естественото облекчение, че няма да бъде повече отговорна за детето на Антоан, за страха си от бъдещето и за несигурността, която работата предлага. Не можеш да разчиташ на работата, ако искаш да живееш добре. Но разбра, че има нещо, което Мари иска. Анжу щеше да бъде козът, който тя държеше. И трябваше да го изиграе внимателно.

— Съжалявам, не мога да позволя това — каза най-накрая. — Макар че съм съгласна Анжу да те посещава.

Мари се засмя.

— Имаш повече ум и смелост, отколкото мислех. Парите ще бъдат в банковата ти сметка другата седмица. Използвай ги мъдро. В замяна, искам внучката ми да ме посещава всяка седмица. Без никакви изключения.

Като каза това, тя извика камериерката и й нареди да придружи Сюзет до вратата.

Така, Сюзет д’Аранвил стана мадам Сюзет. Така, малката любовна история на Мари проправи пътя на младата Анжу Маунтджой д’Аранвил към бъдещото богатство.