Елизабет Адлър
Наследнички (5)

Глава 5

Лоренцо Маунтджой Суинбърн беше кръстен в норманската църква „Сейнт Суидън“ от викария, преподобния мистър Оутс. На церемонията присъстваше почти цялата околност, всичко около шейсет човека. Отсъстваха само мисис Ходжкис, която все още не се беше оправила след счупването на бедрената си кост, и Етел Акройд, която беше на гости на сестра си в Барнели и която, за нейно най-голямо съжаление, беше принудена да пропусне цялото събитие.

Всички знаеха историята, разбира се. Беше невъзможно да се запази тайната в такава малка общност. Но никой не знаеше коя всъщност е Адриана, нито пък точните факти. Знаеха само, че момичето е в голямо затруднение, затова Джини и Джошуа са се натоварили с грижите за детето и бяха решили да го осиновят от чиста християнска благотворителност. Адриана беше прекарала дългите зимни месеци сред тях, беше отпразнувала Коледа в същата тази малка църквица и хората бяха започнали да я харесват. Веднага се виждаше, че тя е дама, и хората я съжаляваха, задето е „изиграна“ от някакъв си негодник. Така че, в известен смисъл, малкият Лоренцо принадлежеше на всички тях и те бяха особено развълнувани, когато Джини избра двама жители на Суинбърн да станат кръстници на детето, заедно с нейния брат.

Лоренцо никак не приличаше на баща си, Джорджи. Беше одрал кожата на Адриана — маслинена кожа, тъмна коса и огромни кафяви очи с дълги мигли. Беше по-набит от Джорджи и беше ясно, че няма да достигне неговия ръст, но беше много красиво момче. И много щастливо.

Лоренцо непрекъснато повтаряше, че никой не би могъл да има по-щастливо детство от неговото. Той обичаше Суинбърн, където всички селяни го пазеха като зеницата на окото си. Беше винаги добре дошъл в техните домове, където му предлагаха всичко, което току-що бяха извадили от фурните, и чаша току-що издоено мляко. Или, ако беше неделя и наближаваше обяд, малка глътчица разкошна тъмна бира, последвана от чаша лимонада. Тогава той си позволяваше да седне на слънчевата пейка пред кръчмата заедно с другите и да се посмее от сърце.

Джини твърдеше, че никога не знае къде е Лоренцо — цялото село беше негов дом. Но тя никога не се тревожеше за него, защото знаеше, че нищо лошо не би могло да му се случи с толкова много приятели, които се грижат за него.

Лоренцо знаеше, че не е дете на Джини и Джошуа. Бяха решили, че не е редно да го лъжат. Но бяха спазили даденото обещание и не му бяха казали името на майка му.

— То няма значение — казваше му Джини, — защото аз и без това щях да те взема, независимо колко други майки биха те искали.

Лоренцо завърши основно образование в училището в близкото село Муркрофт. После учи в местната гимназия, където оставаше на пансион през седмицата. И спечели стипендия за Кеймбридж.

Джини беше толкова горда с него в деня, в който тя и Джошуа го придружиха в колежа, за да се погрижат да бъде настанен удобно. Замисли се за Адриана, защото много искаше тя да може да види сина си. Но не биваше дори да й пише, за да й каже чудесната новина. Беше й забранено. Така се бяха договорили с маркизата.

И все пак, всяка година, когато рожденият ден на Лоренцо наближеше, тя се питаше дали Адриана винаги ще устоява на копнежа да го види, да узнае нещо за него. И почти очакваше да я види да върви по покритата с чакъл алея към къщата. Но тя никога не дойде. И Джини се придържаше стриктно към своята част от сделката. За нея, в нейното сърце, Лоренцо беше толкова неин син, колкото и собственото й момче, Фреди.

И тогава Лоренцо направи нещо, което никак не му беше присъщо. След две години, прекарани в Кеймбридж, той заряза учението и отиде да служи във флотата.

„Мои мили мамо и татко, писа им той, намирам, че съм твърде неспокоен за този застоял начин на живот. Винаги съм мислил, че ще прекарам живота си в обработка на земята и отглеждане на животни, а не да уча заедно с някакви си надути сноби какви са частите на изречението — нещо, което знаех още в гимназията. Не искам също така да знам как трябва да обядвам в клуба към университета, как да вкусвам подбрани вина, как да се наслаждавам на звука на собствения си глас, за да стана надут и уважаван член на обществото. Имам нужда да живея. Нали знаете какво говорят хората: «Отиди във флотата, за да видиш света.» И затова аз реших да постъпя в нея. Простете ми, мили родители, защото не знам какво да правя.“

Така беше написал той в края на писмото си от няколко страници, зацапани от сълзи, защото Джини го беше прочела цели шест пъти.

— О, Джош, напуснал е университета и е отишъл във флотата! — плачеше тя.

Джош вдигна глава от счетоводната книга на фермата. Помисли малко и каза:

— Не се тревожи. — Говореше уверено. — Ще се върне.

И той наистина се върна, макар и много по-късно, отколкото те мислеха. Беше в края на дългата и изтощителна война. Върна се без един крак, но с невеста. Но Фреди, първородното й дете, което имаше свое специално място в сърцето й, нямаше такъв късмет. Намери смъртта си в окопите във Франция и беше заровен със стотици други убити някъде във френската провинция. И дори гроба му никога нямаше да видят. Това беше трагедия, която Джини никога нямаше да преживее, но тя не позволи това да помрачи радостта й от факта, че отново вижда другия си „син“.

 

 

Лоренцо беше все така чаровен, застанал в огромното преддверие на Суинбърн Мейнър, набит и тъмнокос, със стаен смях в топлите кафяви очи. Джини изпитваше силна обич към осиновеното си дете, така смело и безгрижно. „Синът“ й приемаше загубата на крака си така, както приемаше всичко друго — стоически, със стил. „О, Адриана, помисли си тя за кой ли път, ти щеше да се гордееш много със сина си.“

Лоренцо я погледна. Знаеше, че тя мисли за всичко онова, което му се беше случило. Усмихна й се.

— Всичко е наред, мамо — каза той и разпери здравите си ръце. — Искам да посрещнеш както подобава съпругата ми, Марела. — Хвана младата жена за ръката и я постави в кръга, който бяха образували очарованите членове на неговото семейство. Тя стоеше и им се усмихваше срамежливо. — Както виждате — каза Лоренцо и се засмя, — тя е дребничка, руса и много красива. И макар че говори добре английски, тя е, разбира се, италианка. Като мен.

— Добре дошла, мила — каза Джини и прегърна „снаха“ си. Джошуа направи същото след нея, а после и Агнес, която се беше омъжила за инженер и щеше да замине с него за Южна Африка, където той щеше да помага в строежа на мостове.

— Срещнахме се във Форте де Марми, малък морски курорт на Адриатическия бряг — разказваше Лоренцо, докато обядваха. — Повечето видни италиански семейства водят там децата си през ваканциите. Аз се лекувах в близката болница, където Марела идваше да ободрява бедните болни войници. И, както виждате, при мен тя постигна значителен успех. — Той се засмя и я целуна по бузата. — Мисля, че италианското ми име предизвика нейния интерес — добави той.

— А каква е твоята фамилия, мила? — попита я Джини, като сложи нова порция топъл хляб и пудинг с масло пред сина си.

— Фиоралди — отговори срамежливо Марела. — Семейството ми е от Тоскания.

Джини остави блюдата особено внимателно. Кръвта бучеше в ушите й толкова силно, че беше почти оглушала. Срещна погледа на Джошуа през масата. Забеляза, че той е пребледнял. За първи път в живота си, Джини не знаеше какво да каже.

— Фиоралди — обади се Джош, с което наруши тишината. — Фамилията принадлежи на доста изтъкнато семейство, нали? Мисля, че четох за една маркиза от вашето семейство. Или, може би, греша?

— Прав сте, синьор. — Марела отново се усмихна срамежливо, едва доловимо. — Маркизът е мой чичо. Той е най-големият брат. Наследил е титлата, земята. И е много богат. Баща ми винаги се шегува, че той самият е беден селянин, който се грижи за лозята и вината си в Кианти. Всъщност това е почти самата истина. Той, разбира се, не е селянин, но не е и богат. Работи наистина здраво в лозята. — Марела сви рамене и разпери изразително ръце с вдигнати нагоре длани. После продължи да говори: — Някои години лозята дават добра реколта, други — не. Но татко казва, че така изкарва достатъчно, за да яде и пие колкото си иска. Инвестира всичките си пари обратно в лозята, но те останаха занемарени през войната и понесохме много загуби. Татко се оженил в напреднала възраст. Сега вече е стар и с увредено здраве. За нещастие, мама умря много млада. Така че, виждате — добави тя с нежния си глас, — за мен е истинско щастие да дойда при вас, семейството на Лоренцо, защото никога не съм имала мое собствено. Баща ми и неговият брат не са си проговорили и дума от двайсет години. Аз съм единственото дете и в двете семейства. Отраснала съм съвсем сама.

Джини направи някои забележки, които й се видяха уместни. Но от ума й не излизаше името Фиоралди. Погледна Джош и видя, че и той е схванал, че Лоренцо се е оженил за братовчедка си. От всички момичета на света, които би могъл да избере, помисли си тя с тревога, точно Марела Фиоралди ли трябваше да избере?

По-късно същата седмица, когато тя и Лоренцо се разхождаха сами в един дъждовен следобед през смълчаните хълмове, тя наруши обещанието, което беше дала на маркизата и Адриана. Каза му истината. После зачака, с ужас в душата, неговия отговор. Лоренцо куцукаше бавно и гледаше в далечината. После каза, без да бърза.

— Срещнах Адриана. Тя присъства на сватбата ни. Церемонията не беше пищна, защото в Италия цареше истински хаос. Разбира се, семейство като Фиоралди, което, изглежда, е по-близо до Бога и до папата от всички нас, уредиха добра служба в църквата, на която присъстваха и двама кардинали. Сключихме и граждански брак, така че съюзът ни е повече от законен в очите господни.

Джини спря и го погледна. Усмихна се горчиво.

— Вече вали като из ведро — каза той. — Искаш ли да се връщаме? — Тя поклати глава и продължиха да вървят. — Синьора Адриана пристигна много рано в църквата със съпруга си, Паоло Торлони. Донесе много щедър и екстравагантен подарък на Марела. Диамантена огърлица. Мога да кажа, че Марела беше силно изненадана и, да си кажа истината, и аз бях изненадан. Марела я беше виждала само няколко пъти на семейните събирания, нали знаеш — погребения, кръщенета, сватби. Както и да е, синьора Адриана Торлони дойде при мен. Сложи длани на раменете ми и се вгледа в лицето ми… как да кажа, замислено, струва ми се. „Какъв красив младеж сте вие, Лоренцо“, каза ми много тихо. Усещах, че е силно разчувствана, но не знаех защо. После ме целуна и по двете бузи и ме прегърна здраво за миг. Това беше всичко. След това много мислих за нея. Чудех се… Някои неща ме бяха озадачили. И мисля, че вече се бях досетил за истината. Та нали приличам досущ на нея?

Джини кимна.

— Тя беше много красиво момиче.

— Тя и сега е много красива. — Лоренцо хвана Джини за ръката и я дръпна към себе си. — Но не така прекрасна като майка ми. — Той се усмихваше нежно и Джини разбра, че думите му са искрени. Облакът, който помрачаваше донякъде щастието й, се разнесе — все едно че никога не беше съществувал. Особено щастлива се почувства, когато Лоренцо я целуна звучно и каза: — И когато най-после ме освободиха от флотата, веднага си дойдох у дома. Готов съм да помагам във фермата. Никога вече няма да скитнича по света, обещавам. И защо да го правя, когато всичко, което искам, е тук, в красивото графство Йоркшир?

Лоренцо говореше искрено и спази дадената дума. По-късно, когато в една слънчева лятна утрин се роди дъщеря им, той и Марела, семейството им и цялото село празнуваха. Въпросът за кръщенето беше малко щекотлив, но решиха, че на първо време ще се задоволят с малката селска църквица и ще отложат католическата церемония за тогава, когато дъщеря им е достатъчно голяма да посети възрастния си дядо в Италия.

За нещастие, малката Лаура Лавиния Маунтджой Суинбърн никога не отиде в Италия, нито видя дядо си. Старецът почина мирно в леглото си година по-късно. И, естествено, нейните родители тръгнаха за Тоскана, за да присъстват на погребението. Като пресичаха Ламанша с един ферибот, гъстата мъгла стана причина да се блъснат в голям кораб. Потънаха за броени минути. Бяха много близо до Шербург и помощта пристигна много бързо. Повече от шейсет човека бяха спасени, но Лоренцо и Марела не бяха сред тях.

И така, още един път, Джини и Джошуа останаха с малко дете на ръце. И то дете, което отново не беше тяхно собствено. После, когато и Джошуа умря, Джини отгледа Лаура съвсем сама в Суинбърн Мейнър, откъдето едва ли се беше отдалечавала и на петдесет мили през живота си.

 

 

Точно в момента, в който Джини говореше със Суейн, двайсетгодишната Лаура Суинбърн стоеше на открито, въпреки силния снеговалеж, в двора на Фокстън — добре известно място, където се отглеждаха и тренираха коне за конни надбягвания. Фокстън се притежаваше от богатото семейство Фокс. Тя гледаше право в коварните очи на Хадън Фокс — мъжа, за когото вярваше, че е влюбен в нея. Мъжа, за когото мислеше да се омъжи някой ден, когато снобското му аристократично семейство най-после свикне с мисълта, че той ще сключи „неравен брак“, както самият той, не особено деликатно, се изразяваше.

Лаура познаваше Хадън, откакто се помнеше, през целия си живот. Тя работеше като момиче за всичко в конюшните през летните ваканции още откакто навърши тринайсет. Яздеше великолепните коне, за да ги раздвижи преди тренировката. Имаше целувки, обещания, че винаги ще бъдат заедно, обещания, че ще я направи своя съпруга. А сега Хадън вървеше към нея и държеше за ръката доста обикновена, много сериозна млада жена, облечена в скъпа дреха от туид.

— О, Лаура — каза Хадън и свали бомбето с жест, който трябваше да подскаже, че между тях няма нищо, — бих искал да ти представя годеницата си, лейди Даяна Гилмор.

Блестящите, много светли кафяви очи на Лаура се разшириха от шока. Само за минута бъдещето и се стопи като потушено от порой. Тя поклати глава така, сякаш той й беше нанесъл удар, и кестенявата й коса обгърна нежно раменете й.

— Да, обзалагам се, че много би искал — отговори тя презрително, когато се съвзе. — Ти си… долен червей. — И тя тропна с крак. За нещастие, беше стъпила в локва и калните пръски достигнаха до безупречната пола на лейди Даяна. Очите на Лаура мятаха гневни искри. — Обзалагам се още, че не си й казал за нас. Нали? Разбира се, че не — отговори си тя сама. — Е, Хадън, най-после се справи добре. Родителите ти винаги са искали да се ожениш за пари, а ето, че ти се сдоби и с титла покрай другото.

Тя го погледна предизвикателно, с блеснали от гняв очи, с високо вдигната брадичка, после прекоси двора. На вратата се обърна, за да го погледне за последен път. Те я гледаха, все още хванати за ръце, а на лицето на Хадън беше изписана усмивка на превъзходство. В този миг Лаура реши, че не го иска, дори той да беше последният мъж на земята. Ще му даде тя да се разбере на това измамно копеле, Хадън Фокс. Един ден, закле се тя, ще си отмъсти. И знаеше точно как. Ще го победи на негов собствен терен, с неговите собствени методи.

— Желая ти късмет, Хадън — извика тя и се отдалечи. Скоро силният снеговалеж я скри от погледите им. — И повярвай ми, ще имаш нужда от него.

Вдигнала гордо глава, излезе на моравата. Качи се в малкия си очукан „Морган“ и без да обръща внимание на снежната вихрушка и на снежинките, които проникваха дори в колата, потегли. И плака по целия път до вкъщи.