Елизабет Адлър
Наследнички (39)

Глава 39

Беше началото на юни. Денят беше топъл и приятен. Само няколко пухкави облачета се носеха по лазурното небе. Скорци и стърчиопашки цвъртяха, скрити в живите плетове. Лаура яздеше през Суинбърн на червеникавокафявата кобила, която и беше сватбен подарък от Били. Грижливо поддържаните градинки бяха разцъфтели и тя обузда кобилата, за да върви бавно. Лаура искаше да се наслади на ружите в градината на Франк Лонгботъм, на яркия син цвят на неговите делфиниуми, които й напомняха блестящите сини очи на Ханичил.

Селските къщици бяха построени от квадратни сини камъни, на всеки прозорец имаше дантелени пердета, а на всички входни врати — полирани месингови чукчета, които блестяха на слънчевите лъчи. Всички къщи й бяха познати като нейния роден дом, тя познаваше вътрешността на всяка една от тях. Като малко момиченце беше помагала на мисис Томпсън да пече сладки с пълнеж от конфитюр, а после беше помагала и в изяждането им, седнала на безупречно излъсканите входни стъпала, с голяма чаша току-що издоено краве мляко в ръка. Преди години се беше качила на втория етаж на номер трети, за да види новороденото момченце на Джени Джейкс. Беше погледнала зачервеното лице на детето и зейналата в рев уста и беше казала изненадана:

— Не знаех, че бебетата пищят!

А малкото момченце беше заревало още по-силно. Джени Джейкс я беше обвинила, че тя е виновна за това. После беше добавила, че за един ден бебето е успяло да подлуди всички в къщата с рева си. Малкият беше плакал, докато навърши две години, а после се беше превърнал в най-послушното и кротко дете на света. А сега вече беше прилежен шестнайсетгодишен момък, който работеше във фермата на Суинбърн и, както Лаура беше чувала, който се справяше доста добре.

Като дете Лаура беше надничала във всички къщи по улицата и навсякъде й бяха давали ту близалка, ту чаша мляко, ту оранжада, ту филия с мармалад, ту карамелови бонбони. Когато й подаваха лакомствата, всички й бяха казвали все едно и също:

— Не казвай на мисис Суинбърн, защото тя ще ни обвини, че ти разваляме вечерята.

Лаура се усмихна. Вечерята винаги й се беше услаждала, а така, като се отбиваше в къщите, тя си беше спечелила много приятели И те всички бяха поканени на сватбата й. И всички щяха да дойдат, дори много старата вече мисис Ходжкис, чието бедро все така я болеше, но която беше казала, че за нищо на света няма да пропусне такова събитие. За нейната сватба дори Етел Акройд се беше върнала от Барнели, където гостуваше на сестра си.

Лаура предполагаше, че сватбата беше толкова важно събитие за тях, колкото беше и за нея. Всички жители на селото й бяха приятели, бяха я гледали как расте, с гордостта и привързаността на родители. Бяха я приели в сърцата си, защото много бяха обичали баща й, Лоренцо, и защото тя беше „бедното дете, което си няма майка“ и поради това се нуждае от допълнителна любов.

Когато зави зад ъгъла на църквата, тя помаха на Фред Робъртс, клисаря, който плевеше бурените, покрили камъните на пътеката, за да бъде тя чиста за великия ден, както, впрочем, щеше да бъде чисто и цялото село. Лаура беше готова да се закълне, че до събота в селото няма да има нито един бурен.

Беше завела Били да види всички къщи, всичките четирийсет къщи на селото. Беше го запознала с местните жители и, разбира се, на Били това много му беше харесало. Както му бяха харесали и всички селяни. Беше се здрависал с тях и им беше казал, че е слушал много за тях и сигурно знае всичко, каквото има да се знае, за живота им. Което беше вярно, разбира се Лаура беше казала, че всички са като едно семейство, и ето защо всички щяха да отидат на сватбата й. Били беше изслушал търпеливо Том Флаксмън, който му беше разказал за детските години на бащата на Лаура, беше държал тригодишната Моли Ийтс на коленете си и дори не беше трепнал, когато бонбонът от нейната уста падна върху панталоните му.

Били беше изпил по халба бира с посетителите в кръчмата „Тетли Битър“, беше играл на дартс в салона „Ред лайън“, а миналата събота, когато бяха дали прием за всички семейства от селото, се беше проявил като мил и любезен домакин. Бяха сервирали вечеря от четири блюда и бяха използвали сребърните прибори, които изваждаха от бюфета при всеки специален случай. Дамите бяха с вторите си по хубост шапки (защото пазеха най-новите и най-хубавите за сватбата), с рокли на цветя, а мъжете, изглежда, се чувстваха много неудобно в костюмите, които най-вероятно бяха ушити за техните собствени сватби, и в лъснатите си до блясък ботуши. Децата, изкъпани и спретнати, тичаха наоколо боси, блъскаха масите и столовете и разливаха бирата и горещия чай.

Приготвянето на храната беше наглеждано от Джини, която знаеше предпочитанията на всички и която щеше да се погрижи за гощавката и в сватбения ден. Гостите направо поглъщаха пушената шотландска сьомга, печената пълнена патица и шоколадовите профитероли, които препълваха таблите и предизвикаха бурни овации, когато гордо бяха сервирани на масата.

Начело на масата седеше Джини, а Лаура и Били седяха един срещу друг малко по-надолу. След десерта Джини почука с ножа по чашата си, за да привлече вниманието. Изправи се на крака и произнесе прочувствена малка реч, в която каза, че много се гордее с вниманието, което всички оказват на обичната й внучка. Каза още, че не е забравила любовта и любезността, която всички бяха проявявали и към Лоренцо, и към Адриана. И че е благодарна, че техните чувства по-късно са се насочили и към Лаура. Като се усмихна през сълзи, спомена, че е една от най-възрастните сред тях. Че познава някои от тях още от времето, когато е била малко момиченце, че е присъствала на сватбите на техните дъщери, на раждането и кръщаването на техните деца и внуци. И че сега е дошъл редът на Били и Лаура и че тя е много радостна, че всички те са дошли да споделят радостта им.

Седна бързо, преди сълзите да са потекли по бузите й, а гостите заръкопляскаха. След това на крака се изправи Франк Хобс и започна да пее „Защото тя е мила и весела девойка“. Всички скочиха на крака и започнаха да му пригласят. После Етел Уайлд изпя песента, която винаги пееше на събиранията — „Йерусалим“. Гласът й беше сопрано, което направо прерязваше слуха. След нея гостите, които обичаха да се изявяват, пяха или рецитираха любимите си песни и стихотворения. Общо взето, събирането беше много весело и мина изключително добре. Всъщност беше едно от най-добрите, признаха гостите, когато започнаха да прибират връхните дрехи и децата си и тръгнаха в топлата лятна нощ към уютните си, изградени от сив камък, домове, където животът, смъртта и любовта живееха и ликуваха вече повече от двеста години. Лаура предполагаше, че приемствеността на живота в Суинбърн е онова, което я прави съпричастна на жителите му и я кара да чувства, че мястото й е тук. Суинбърн никога не се променяше и Лаура се надяваше, че винаги ще е така и че когато се родят техните деца, те също ще станат част от голямото семейство на Суинбърн — както самата тя.

От все сърце желаеше и Ханичил да намери щастието, което беше намерила тя. Ханичил обичаше Алекс, който я обожаваше, но можеше да минат много години, преди да я направи, както казваше чичо Маунтджой „уважавана и честна жена“. Любовната история на Ханичил и Алекс мина почти незабелязана покрай любовта на Уелския принц към мисис Симпсън. Но лорд Маунтджой скърбеше, защото знаеше, че никога вече няма да допуснат Ханичил до кралския кръг в Аскът. Лаура знаеше какво мисли Ханичил — че тази цена е незначителна, сравнена с любовта към Алекс. След трагедията, която представляваше убийството на Хари, всички знаеха, че те са любовници. Но Ханичил беше признала само на нея, че по времето, когато убийството е станало, те не са били любовници. Че това се случило по-късно, на яхтата, където, беше казала замечтано тя, те правили любов на леглото, окъпано от лунната светлина, докато се носели по Средиземно море.

Ханичил вече беше в Суинбърн заради сватбата, а Алекс щеше да пристигне тази вечер. Анжу и майка й, мадам Сюзет, щяха да пристигнат утре — деня преди церемонията — както и чичо Маунтджой и леля Софи. Те всички щяха да отседнат в хотела в Хароугейт.

Смушка коня, за да препусне в тръс, и пое по алеята, която щеше да я отведе обратно в Суинбърн Мейнър. Живите плетове се бяха извисили доста нависоко и бяха осеяни с цветове. Полята ечемик от лявата й страна бяха живописно зелени, а от дясната й страна ранното жито беше вече узряло и имаше същия цвят, какъвто имаше и косата на Ханичил. Във въздуха жужаха пчели, натежали от нектар, а високо в небесата се рееха лястовици. Долината Суинбърн през юни беше най-красивото място на света, помисли си Лаура, щастлива и доволна, и влезе през портите на Суинбърн Мейнър.

Видя Суейн, който отново беше нает да се грижи за сигурността на присъстващите, да крачи из двора. Той вървеше бързо и непрекъснато въртеше глава наляво-надясно, за да надуши онова, което не е наред или е подозрително, макар Лаура да недоумяваше какво може да се случи в такъв ден. В Суинбърн никога досега не беше извършвано престъпление — не бяха ставали кражби, не бяха открити обезглавени трупове, заключени в куфари, въобще — нищо.

Лицето на Суейн се беше зачервило от слънцето, на него като че ли му беше горещо и неудобно в тъмния костюм с вратовръзка и тежките ботуши. Разглезеният шпаньол подтичваше до него и се стараеше, според Лаура, да прилича на куче чистокръвна ловджийска порода. Тя му махна с ръка и извика весело:

— Как се чувствате в този прекрасен ден, мистър Суейн?

Той повдигна шапката си и каза:

— Може да се каже, че съм добре, мис Лаура, благодаря ви.

Тя изравни кобилата си с него и се засмя.

— Бих казала, че сте прекарали известно време в кръчмата на Суинбърн, мистър Суейн. Изразът, който употребихте, е характерен за графство Йоркшир, а вие сте южняк!

Той също се усмихна.

— Да, и по рождение, и по убеждение, мис Лаура. Не съм точно кокни, но Клапъм е достатъчно близо до квартала на кокнитата.

— Надявам се, че сватбените подаръци са все още непокътнати? И как би могло да бъде иначе, когато вашият поглед на орел бди над тях?! Сигурна съм, че нито един крадец не би успял да мине покрай вас. — Тя се усмихна, явно се шегуваше, но Суейн беше съвсем безпомощен, защото беше изцяло лишен от чувство за хумор.

— Надявам се, че съм добър детектив, мис Лаура — каза той извънредно сериозно. — Пазя подаръците ви и въобще наблюдавам района внимателно.

— Да, но сега е прекалено горещо, за да патрулирате из района. — Тя погледна със съчувствие изпотеното му чело. — Защо не влезете вътре да изпиете нещо разхладително? Можете да огледате района и по-късно, когато слънцето слезе по-ниско над хоризонта — добави тя, защото знаеше, че той е предан на дълга си.

— Благодаря ви, мис. — Суейн изтри потното си чело. — Може би идеята ви е добра.

— И, мистър Суейн, сигурна съм, че ще се чувствате по-удобно, ако съблечете сакото си. Ще бъдете подходящо облечен и по риза.

Суейн се усмихна, а тя смушка кобилата и препусна по покритата с чакъл алея. Той съблече сакото си и въздъхна облекчено, нави ръкавите на ризата си и подсвирна на шпаньола, който се шляеше из къпиновите храсти. На Суейн му харесваше работата, която му бяха възложили тук, в Суинбърн. Той мислеше, че старата лейди Суинбърн е истинска дама, а не като онези надути псевдо-благороднички от Лондон. Тя беше възпитала както трябва внучката си. Мис Лаура беше истинска похвала за нея.

Заобиколи къщата, за да влезе през кухненския вход, и отново въздъхна дълбоко от облекчение, когато влезе в прохладната кухня. Поколеба се, защото трябваше първо да провери как е мис Ханичил. Трябваше да се увери, че тя е в безопасност, макар да му се струваше, че това е излишно тук, в Суинбърн. Едва след това можеше да се наслади на чаша от домашно приготвената бира. Тя наистина щеше да го освежи в горещ ден като този.

Ханичил лежеше под сянката на една върба. В ръцете си държеше книга, но не четеше, защото не можеше да се съсредоточи. Лежеше по корем и гледаше поточето, а понякога забелязваше и по някоя пъстърва да се стрелва под скалите. Вдигна глава, когато забеляза шпаньола да подскача към нея. Знаеше, че Суейн също е наблизо.

— Ето ме тук, мистър Суейн, цяла-целеничка — каза тя, защото наистина мислеше, че не е необходимо да я „държи под око“. Знаеше обаче, че чичо Маунтджой настоява. Суейн й махна с ръка, обърна се и влезе в кухнята.

Тя се обърна и легна по гръб, като подложи ръце под главата си и втренчи поглед в бездънното синьо юнско небе. Мислеше си колко спокоен е животът тук, колко различен от онова нервно усещане, което не я напускаше напоследък в Ню Йорк. Алекс продължаваше да се притеснява заради Джак Дилейни. И настояваше тя да има денонощна охрана.

А по гърба й непрестанно лазеха тръпки. Струваше й се, че непрекъснато я наблюдават. Понякога дори й се струваше, че я следят. Например, докато крачеше бързо по Уошингтън скуеър или по Пето авеню, и просто чувстваше нечий поглед върху себе си. По гърба й полазваха предупредителни тръпки и тя се обръщаше рязко, за да застане лице в лице с онзи, който я преследваше. Но зад нея нямаше никого. Всъщност зад нея вървяха дузини хора, които не се интересуваха ни най-малко от нея и бързаха по пътя си, както правеха всички нюйоркчани. Те всички създаваха впечатление, че имат важни срещи, за които вече закъсняват.

Така че, за нея беше истинско облекчение да е тук, в Суинбърн, с Лаура и Джини, да се излежава на слънчевата светлина и само Суейн „да я държи под око“, вместо онази денонощна охрана с пистолетите и пушките, които криеха под саката си. Дори Алекс се беше съгласил, че в Англия няма да има нужда от охраната.

— Хей, мързеливо момиче! — Лаура се излегна на тревата до нея. — Надявам се, че не се отегчаваш? — попита я тя. — Защото, ако е така, ще ти кажа, че днес следобед ще закарам баба в Хароугейт. Тя ще си избере премяна за сватбата и, разбира се, шапка, от магазина на Рейчъл на Парлъмънт стрийт. Казах й, че майката на Анжу е известната мадам Сюзет от Париж и че тя ще й направи шапка — истинско произведение на изкуството — за случая. Но баба отказа, защото пазарувала от магазина на Рейчъл вече четирийсет години — всъщност откакто го отворили. И точно сега нямало да се откаже от навиците си. Защото всичко щяло да бъде отразено във вестниците и всички щели да разберат, че е изоставила приятелката си заради известна шапкарка. Каза още, че след като я е обслужвала цели четирийсет години, Рейчъл със сигурност заслужава доверие.

Ханичил се засмя.

— Тези думи наистина прилягат на баба ти. И е права. Освен това, сигурна съм, че мис Рейчъл познава стила на баба ти и знае какво й отива. Сигурна съм още, че баба ти ще изглежда превъзходно каквото и да облече.

— Мислим да се поразходим из Вели гардънс, а после, може би, да пием чай при Бети. Защо не дойдеш с нас? Ще бъде забавно.

Ханичил реши, че Лаура е много мила, задето я кани да отиде с тях, защото до сватбата оставаше малко време, което би могла да прекара насаме с баба си.

— Благодаря — каза тя и се прозина, — но е много горещо и ме мързи да се помръдна от мястото си. Отидете двете и се забавлявайте. А като се върнете, ще ми разкажеш всичко.

— Е, ако си сигурна, че няма да ти е скучно съвсем сама?

— Не ми е скучно, просто ме мързи — увери я тя.

— Добре, но ако огладнееш, ще трябва да си вземеш от бюфета в кухнята. А ако ти се прииска да пояздиш по-късно, опитай новата ми кобила. Тя кипи от енергия, въпреки че я яздих тази сутрин. Ще се видим по-късно! — извика тя, вече запътила се обратно към къщата.

Ханичил затвори очи и се заслуша в бълбукането на поточето и в жуженето на пчелите, в прекрасната „тишина“ на провинциалната английска природа, оживена от шумоленето на хиляди малки същества. Всъщност, помисли си тя сънено, няма нищо чудно в това, че Лаура толкова много обича това място. То беше истински рай.

Ханичил дряма през целия следобед. После, като огладня, забърза към къщата за чаша чай и лека закуска. Изпи цяла кана ароматен горещ чай и си хапна добре от сладкиша с пълнеж от ягоди и лешници, приготвен от Гладис. А после оседла кобилата и отиде да поязди.

Когато стигна до хълма зад къщата, пусна кобилата в галоп. На върха му кобилата се спря, изпотена и уморена, а Ханичил се загледа в красивия, пурпурнозлатист залез. Той приличаше на маслена картина и можеше да се сравни само с красотата на живописното селце Позитано.

Когато слънцето изчезна почти напълно зад хоризонта, двете с кобилата слязоха надолу по хълма и се отправиха през поляната към къщата. Като я заобиколиха на път за конюшнята, Ханичил видя, че колата на Лаура все още липсва. А вече наближаваше седем часът. Тя вчеса гривата на кобилата, нахрани я, почисти яслата и се върна в къщата.

Още с влизането чу телефона да звъни. Изтича да вдигне слушалката и махна с ръка на Суейн, който вечеряше в кухнята. Вдигна слушалката и, задъхана, каза:

— Суинбърн 231. — И се запита на кого ли принадлежат останалите двеста и трийсет номера, защото, доколкото знаеше, още само викарият и кръчмата имаха телефони.

— Ханичил?

Тя се усмихна. Гласът на Алекс все още я вълнуваше и изненадваше с топлотата си, носеше й радост.

— Почти съм пристигнал вече, скъпа — каза той. — Ей сега потеглям, само първо ще хапна нещо. В Йорк съм. Ще бъда при теб най-много след два часа.

— Нямам търпение, не мога да чакам повече — каза тя. — Много искам да се запознаеш с бабата на Лаура. Ще я харесаш.

Той се засмя.

— Щом казваш, значи така ще бъде.

Тя му каза, че го обича. Когато остави слушалката, все още се усмихваше. Телефонът веднага иззвъня. Тя отново вдигна слушалката, изненадана. Мислеше, че Алекс е забравил да й каже нещо.

— Ханичил? Лаура е. Съжалявам, но имам проблем с колата. Механикът от гаража на Джървис я поправя в момента, но ще мине известно време. Ще заведа баба да вечеря в „Олд Суон“. Така тя ще може да се нахрани и да се уреди всичко по официалния обяд в деня на сватбата.

Ханичил се засмя.

— Каква шапка избрахте?

— Идеална. Разбира се, баба Джини беше права, мис Рейчъл наистина познава стила й, шапката й стои идеално. Както и роклята, впрочем. Казах й, че ще засенчи дори булката.

— Няма никаква надежда това да стане — каза Ханичил, защото беше виждала сватбената рокля и знаеше, че Лаура ще бъде много красива булка. — Значи ще се видим по-късно.

Ханичил се качи горе и набързо взе душ. Облече си синя копринена рокля и среса грижливо косата си, после слезе в кухнята да поговори със Суейн. Той току-що беше приключил с вечерята си и Гладис почистваше масата. Ханичил си помисли, с известно съчувствие, че денят на Суейн явно е бил дълъг и уморителен.

— Защо не си вземете един-два свободни часа, мистър Суейн? — предложи тя. — Мисля, че предаността ви към дълга заслужава награда. Например, чаша бира и игра на дартс в „Ред лайън“. С мен всичко ще бъде наред. Алекс и Лаура ще бъдат тук всяка минута. И, обещавам, ще наглеждам сватбените подаръци вместо вас.

Суейн копнееше за пинта бира. Хвърли поглед към шпаньола, свит на кълбо до бяло-черното коли близо до задната врата. И за шпаньола щеше да бъде добре да се раздели за малко с тези овчарски кучета, помисли си той. Иначе може да реши, че и неговото място е тук и също да започне да тича след овцете. Освен това тук беше тихо и спокойно като в гробница. Никога досега не беше работил в такова тихо местенце. Тишината дори започваше да му лази по нервите.

— Е, ако наистина нямате нищо против, мис Ханичил — каза той.

— Разбира се, че нямам нищо против. Всъщност се чувствам виновна, че трябва да работите толкова много. Трябва да си вземете помощник, щом ще работите по двайсет и четири часа.

— Утре ще ми изпратят човек от местната полиция, мис. А в събота, за сватбата, разбира се, ще имаме много повече помощници. — Но той все пак се колебаеше. — Негово благородие каза да ви държа непрекъснато под око.

Тя се засмя.

— Наистина няма нужда. Идете да изпиете пинта бира, мистър Суейн. Както казах вече, заслужили сте я.

Като остави Гладис да се справя с чиниите в кухнята, Ханичил отново се качи горе. Запали лампата и се огледа доволна. Обичаше тази стая. Над пиринченото легло беше окачено пано, на което бяха изобразени овчарка и три малки агънца. Лаура й беше казала, че паното стои на това място още откакто къщата е построена — вече двеста години. Имаше тоалетка от полиран махагон, на която стоеше сребърен свещник, а пред нея — табуретка. Имаше и няколко мраморни нощни лампи, покрити с абажури от розова коприна. Огромният стар гардероб беше украсен с дърворезба — лебеди и херувими. В стаята имаше камина от викторианската епоха, облицована със зелени плочки. Имаше и малко сплескано кресло, чиято кувертюра беше в тон със завесите. Тапетите, на рози и гирлянди, бяха избелели до приятен розов цвят. Килимът също беше избелял. Нищо тук не беше планирано, нито подбирано по цвят и все пак стаята беше просто съвършена.

Ханичил се облегна на лакти на перваза на прозореца и се заслуша в шумовете на нощта — в блеенето на овцете, в шумоленето на листата, в шепота на бриза, в бухането на бухала, който живееше над покрива на конюшнята. Спомни си колко самотна се чувстваше в ранчото, когато се заслушваше в нощните шумове. Вече не беше самотна. Беше най-щастливата жена на света, е, втората след Лаура. На Лаура се полагаше първото място, защото сватбата й щеше да се състои след два дни. Помисли с копнеж колко прекрасно би било да се омъжи за Алекс. Но животът невинаги е толкова прост. И двамата бяха съгласни да вкусят от щастието толкова, колкото могат. Обичаха се. Бяха се заклели в любов, а това беше равносилно на брачна клетва. Един ден, може би, той ще бъде свободен да се ожени за нея. Но, като си спомни бедната, красива и невменяема Отавия, тя разбра, че той никога няма да я лиши от достойнството на положението да бъде госпожа Скот.

— Ще тръгвам вече, мис Ханичил! — извика Гладис от подножието на стълбите.

— О, добре, Гладис — Ханичил излезе от стаята, за да се сбогува с нея. — Ще се видим утре.

— Да, още рано сутринта, мис. Има много работа за вършене. До сватбата остават само два дни. — Тя излезе бързо и тръшна вратата след себе си — нещо, от което Джини Суинбърн се оплакваше вече десет години. Не че това помагаше. Гладис винаги блъскаше вратите, винаги блъскаше и тавите и тенджерите, а каквото и да кажеше Джини, то не променяше нещата.

Ханичил остана известно време в коридора, наслаждавайки се на тишината в къщата. После слезе долу и прекоси просторното антре с мозаечния под. Влезе в трапезарията, където бяха подредени сватбените подаръци. Пътьом, хвърли поглед на големия часовник в антрето. Девет часът. Още само час и Алекс ще бъде при нея.

Запали осветлението в трапезарията и светлината заля големия куп подаръци. Масите бяха отрупани със свещници и подноси. А махагоновите бюфети бяха отрупани с ножове, вилици и лъжици. Помощните масички бяха застлани с бели ленени покривки, а цели рафтове от долапите блестяха празнично, защото бяха отрупани с най-фин порцеланови сервизи. Ханичил беше сигурна, че Сакстън Моубрей изглежда по същия начин. При гостуването си там беше забелязала изобилие от порцеланови сервизи и всякаква кухненска посуда. Лаура й беше обяснила, че имат намерение да си купят къща в Лондон и тогава, без съмнение, всички тези неща ще им бъдат от полза.

Ханичил изключи осветлението и отиде в кухнята, за да види какво има в килера — може би ще успее да си направи сандвич. Отряза си филийка от франзелата, която Гладис беше опекла сутринта, намаза я с масло, добивано в домашната ферма, и добави две парченца краставица, расла в градината на Суинбърн. После се облегна на отворената входна врата. Изяде сандвича си, докато мислеше удивена какви английски навици беше придобила.

Отблясъци светлина от прозорците падаха върху моравата, а над църквата в селото се издигаше красивият лунен полумесец. Небето имаше цвета на индиго, всичко беше спокойно, като че ли притихнало в очакване на съботния ден. Ханичил вдигна глава, защото й се стори, че чу шум от приближаваща се кола. Но не, беше се излъгала.

Свирна на кучетата, но те не дотичаха и тя предположи, че са последвали шпаньола и Суейн до кръчмата. Шпаньолът като че ли ги привличаше с изискаността си, както ставаше и при хората. Смешно, наистина шпаньолът беше с учтиви обноски, но незабележим като самия Суейн.

Затвори вратата, мина обратно по коридора, по стълбите и влезе в стаята си. Завърза косата си, сложи си червило и малко парфюм „Шанел 5“ в очакване Алекс да пристигне. Погледна часовника и се запита къде ли се бавят още Лаура и Джини. Беше вече почти десет часът. Вдигна глава, когато чу шум от долния етаж. Вероятно бяха те. Отиде до върха на стълбите и извика:

— Лаура, ти ли си?

Никой не й отговори. Изненадана, тя изтича долу и надникна в трапезарията Гладис беше запалила лампите, преди да си тръгне, но трапезарията беше празна. Озадачена, тя отново се заслуша. И отново го чу — не много висок шум. Запита се дали не са кучетата, които си идват у дома. Тръгна към кухнята. Беше на половината път, когато осветлението угасна.

— О! — възкликна тя, като спря и притисна ръка до сърцето си. — Сигурно са изгорели бушоните — каза си тя и осъзна, че въобще не знае къде се намира кутията за осветлението. И тогава отново чу шума.

Изведнъж по гръбнака й полазиха тръпките на страха. Стоеше и се вслушваше в мрака, в тишината. Казваше си, че не бива да се държи като глупачка. Трябва просто да телефонира на Суейн в кръчмата и да му каже какво се е случило. Пристъпи предпазливо напред в тъмното. Знаеше, че телефонът е на масичката в коридора, а тя се падаше от дясната и страна. Протегна ръка към слушалката.

Друга ръка покри нейната и й попречи. Джак Дилейни я държеше здраво.

— Не е ли като едно време? — прошепна той в ухото й. — Аз и ти отново заедно, Ханичил. Липсва ни само Роузи. И твоят съпруг, разбира се.

Краката й се подкосиха от страх и паника. Имаше време само да си помисли, че Алекс се беше оказал прав и че Джак ще я убие. И тогава той я удари по главата с ръжена, който беше взел от кухнята. Всичко се завъртя около нея само за секунда. Гневът заля вените й.

— Ти, копеле! — извика тя, изтръгна се от ръцете му и побягна към вратата. Той я настигна и протегна ръка да я хване. Тя затръшна вратата така, че да притисне ръката му, и побягна несигурно надолу по входните стъпала. Искаше да се скрие в нощта.

Чу стъпки по покритата с чакъл алея зад себе си и се скри в храстите. Спря за минута и се ослуша. Сърцето й биеше толкова силно, че не можеше да чуе нищо. Сети се, че Суейн ще се върне от кръчмата, а Алекс ще пристигне от Йорк. Ако успееше да се скрие, можеше да ги дочака. Те щяха да пристигнат съвсем скоро. Но дали щеше да е достатъчно скоро, за да я спасят?

Съвсем близо до нея едно клонче се счупи под нечий крак и я накара да подскочи. Тя падна на колене и запълзя из храстите, без да забелязва острите камъчета, които раздираха кожата по коленете и лактите й. Излезе на брега на поточето, където мързеливо беше прекарала слънчевия следобед в мисли за това, колко щастлива беше. Скри се зад един от клоните на голямата върба и се взря в мрака. Сърцето беше заседнало в гърлото й, а ръцете й трепереха от страх. Поточето бълбукаше весело, но тя чуваше само собственото си дишане. „Алекс, О, Алекс! — молеше се наум. — Моля те, ела скоро. Не искам да умра и да те загубя.“ Затвори очи и си представи лицето му. Искаше той да дойде и да я намери.

И тогава Джак я сграбчи.

— Не! — изпищя тя. — Не, не, не…

Стори й се, че чу кучешки лай в далечината. Джак отново я удари. Тя падна на земята, стиснала главата си с ръце, почувствала лепкава кръв по пръстите си.

— Не! — простена отново. — Не, моля те, не…

От храстите долетя шум и той извърна глава за секунда. Ханичил не разбра как успя да го направи, но се изправи на крака и побягна.

— Помощ! — изпищя тя и затича по брега на поточето. — Помогнете ми… — Но знаеше, че Джак е зад нея и че ще я настигне, защото тя е слаба, толкова слаба…

От храстите встрани се разнесе ниско ръмжене и шпаньолът се хвърли върху Джак. Заби зъбите си в ръката му и въздъхна доволно — като че ли беше постигнал амбицията на живота си. Джак изрева от болка и се опита да освободи ръката си от кучето, което буквално висеше на нея. То обаче не искаше така бързо да се предаде.

Суейн си пробиваше път през храстите към тях. Забеляза Ханичил, която лежеше на земята, и шпаньола, впил зъби в ръката на Джак, и се впусна в действие. Удари Джак по врата с разтворена длан — нещо, което беше научил в Хонконг по времето, когато беше полицай. После изви ръцете му на гърба, сложи му белезниците и въздъхна доволно. Погледна шпаньола, чиито зъби бяха все така впити в ръката на Джак.

— Добра работа, момчето ми — каза доволен. После погледна бедната Ханичил, от чиято глава капеше кръв. — Страхувам се, че ви разочаровах, мис Ханичил — каза той, изпълнен със съжаление.

Ханичил започна да се смее. Джак, който едва не я беше убил, стоеше там, с белезници на ръцете, а Суейн като че ли й се извиняваше, че я е спасил. Никога не би могла да се научи да се изразява като англичаните.

Ето, че се появи и Алекс, и тя се озова в прегръдките му. Той я притисна до сърцето си, което биеше толкова диво, колкото и нейното собствено. И тя разбра, че най-после всичко отново е наред.