Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Heiresses, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Силвия Нейкова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 23гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Елизабет Адлър. Наследнички
Английска. Първо издание
ИК „Калпазанов“, София, 2000
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Мариета Суванджиева
ISBN: 954-14-0197-3
История
- —Добавяне
Глава 38
Тази нощ Алекс не можа да заспи. Беше свикнал с безсънието. През последните няколко години имаше много такива нощи — нощи, в които крачеше из просторния си апартамент в Рим или из великолепната си къща в Лондон, или в тази в елегантния Манхатън, нощи, в които се питаше дали си е заслужавало И дали цената, която беше платил, не беше прекалено висока. И отговорът беше винаги един и същ.
Би дал всичко, за да върне времето назад. Но животът не предлагаше подобна възможност. Само в определени моменти на човек се предлага избор, а след като го направи, той трябва да живее с резултатите. Или поне да се преструва, че все още е жив.
Платната бяха издути от вятъра, но въпреки това бяха включили мотора, тихият шум от който се чуваше като фон на плясъка на вълните. Корабът се носеше леко, приятно. Алекс се облегна на перилата и се взря в индиговите води на морето, като че ли се взираше в дълбините на собствената си душа.
Не искаше и не биваше да се влюбва в Ханичил. Беше се борил с чувствата, по дяволите. Но не можеше да върне времето назад. Изборът беше направен още в онази първа нощ на лайнера, в мига, когато я беше видял да стои в началото на стъпалата, които водеха към трапезарията, така изплашена, много уязвима. И толкова млада и невинна.
Трябваше веднага да се досети, че мъже като него нямат право да се влюбват в такава невинност. Жените, които той избираше, никога не бяха невинни. Знаеха какво може да им предложи той — временна връзка, няколко мига на интимност, които му позволяваха да храни илюзията, че е още жив, че живее в реалния свят. Ханичил беше прекалено добра за него, тя заслужаваше повече.
Проблемът беше в това, че в Ню Йорк се бяха изложили на публичност и така бяха изгорили мостовете след себе си. Сега всички мислеха, че са любовници. Беше компрометирал Ханичил, за да я спаси. Но все още не можеше да се ожени за нея. Сега се канеше да й покаже истината. Така тя щеше да има своята възможност за избор. И той знаеше, в сърцето си, че ще я загуби. Че на всичко между тях ще бъде сложен край.
Вдигна глава, когато звънът на няколкото звънчета извести смяната на часа. Протегна ръце над главата си в опит да отпусне напрегнатите мускули на врата си, после прекоси палубата и се изкачи на мостика. На пост беше първата смяна. Мъжът отдаде чест и каза:
— Добър вечер, капитане.
Алекс му каза, че той поема поста, така че да отиде да поспи. Проучи картата само за миг и хвана кормилото. Харесваше нощната смяна. Беше сам в мрака, чувстваше силата на кораба под краката си, обичаше да усеща как яхтата пори вълните — гладко, като акула. Беше преминавал с нея през силни бури, когато яростните вълни я бяха подмятали безмилостно. Но не се беше страхувал. Знаеше, че смъртта е възможно решение, но решение, което не можеше да вземе сам. Той не беше мъж, който би се предал без борба. Беше се борил със стихиите и беше спечелил. Изглежда, беше човек, който не може да губи. Освен в случаите, когато беше замесено сърцето.
Когато хладното и мъгливо утро настъпи, „Атланта“ плаваше на север, близо покрай брега. Наближаваше целта на своето пътуване. Алекс предаде управлението на дежурния моряк и слезе долу, за да си направи кафе.
Ханичил беше влязла в кухнята преди него. Беше облякла бяла блуза и бяла пола, а косата й беше завързана на гърба със синя панделка, която много отиваше на цвета на очите й. Пиеше кафе, загледана в мъглата, която се стелеше над морето. Обърна се към него и той се усмихна.
— Изглеждаш като четиринайсетгодишно момиче — каза й той. — Хубаво ли е кафето?
— Силно е.
Той отиде до бюфета и си напълни една чаша.
— Добре ли спа?
— Очакваше ли, че ще спя добре?
Очите им се срещнаха. Нейните бяха тъжни, а неговите — уморени. Той вдигна рамене.
— На кораба е добре да се става с пукването на зората. — Протегна й ръка. — Ела на палубата. Вземи и чашата си с кафе. Искам да ти покажа нещо.
Стояха на палубата и гледаха как слънцето плахо осветява хоризонта. После неочаквано небето стана пурпурно розово, после — златно. Топлината на слънцето накара мъглата да започне да се изпарява. Тя се вдигаше от повърхността на водата на малки спирали. Тишината беше пълна — не се чуваше нито глас, нито крясък на птица. Дори морето беше притихнало.
— Всеки път, когато гледам изгрева, си мисля, че сигурно така е изглеждал първият ден на Сътворението — каза Алекс, удивен от красотата на природата.
Ханичил си спомни онези дни, когато самотна наблюдаваше изгревите над ранчото, където жаркото слънце започваше да прежуря още в мига, когато се покажеше на хоризонта, а горещият вятър се разхождаше като хищник из мъртвата трева. Там денят започваше за броени минути, а равнината и бездушният пейзаж проблясваха уморено, изтощени от безкрайната борба със сушата.
— Раят сигурно изглежда така — каза тя, учудена колко бързо се вдигна мъглата. Спокойното море отново блестеше яркосиньо на слънчевата светлина. Зелените скали висяха над водата, прилични на декор, в далечината. Въздухът беше толкова свеж и чист, та тя го вдъхваше с наслада между глътките кафе.
Като усети скоростта на кораба, тя го погледна въпросително.
— Закъде сме се разбързали така?
— За едно място, което познавам добре. — Погледна часовника си. — Ще пристигнем там следобед. Междувременно, какво ще кажеш за една питателна закуска? Марио вече подрежда масата на палубата. Ще има пресни плодове от Позитано, кафе от Рим, хляб, опечен от нашия готвач, и продукти от „Фошо“ в Париж. Или, ако искаш, американска закуска — горещи кифли, яйца и бекон, макар да не знам от коя част на света са продуктите.
Тя се засмя. Беше й леко на сърцето. Ако той отново се канеше да я нарани, тя предпочиташе това да стане по-късно, а ударът да бъде само един, макар и силен. Едва тогава ще мислят за случилото се.
Алекс отиде да вземе душ. Тя с облекчение си помисли, че той отново прилича на себе си. Никога не беше мислила Алекс за уязвим човек, може би защото той никога не позволяваше на хората да надникнат в душата му. Сега го познаваше по-добре.
Когато той се върна, закусиха с пресен хляб, масло, сирене и плодове. Разговаряха за красотата на пейзажа, за това, колко спокойна е утринта, за всичко и за нищо. Всъщност не засегнаха нито една важна тема — като например какво ще стане с тях двамата, помисли си Ханичил тъжно.
После той каза, че има важни работи, за които трябва да се погрижи, а тя облече бански костюм и легна на палубата с книга в ръце, над която почти задряма. Алекс не се появи, когато стана време за обяд, и тя, в лошо настроение, изяде сама салатата си.
В два и трийсет, Алекс изпрати стюарда да й каже, че ще пристигнат на мястото след около двайсет и пет минути. И че после ще излязат на разходка с кола. Ханичил побърза да се приготви, като се питаше, с известни страхове, защо е цялата тази тайнственост. Облече се набързо в синя памучна рокля и леки сандали. Прокара четката през мократа си коса, сложи си червило и излезе отново на палубата.
Алекс я чакаше. Имаше уморен вид — като човек, който не е спал.
— Ето те и теб — каза. — Точно навреме.
„Атланта“ беше вече хвърлила котва и малката гумена лодка ги чакаше. Той й помогна да се настани в нея и задържа ръката й, когато лодката започна да прекосява залива на път към малкото красиво пристанище, което сякаш спеше под горещото следобедно слънце. Чакаше ги кола — бърз и изключително скъп мерцедес. Ханичил погледна Алекс в момента, когато той хвана кормилото.
— Къде отиваме?
— В най-красивата къща, която ми е известна — отговори тихо той. — Да ти покажа причината, поради която никога няма да мога да те помоля да се омъжиш за мен.
— Алекс, недей — каза тя, внезапно изпитала страх. — Няма нужда. Знаеш, че те обичам. Не ме интересуват тайните ти. Моля те, нека не отиваме.
— Тя постави дланта си на ръката му — нетърпеливо, защото много искаше да го задържи.
— Трябва — настоя той, макар и нежно. — Искам да видиш с очите си резултата от моето отмъщение, цената, която платих за победата.
Пътуваха в тишина по криволичещото шосе, през хълмистата местност, осеяна с лозя и древни вили. Най-после той намали скоростта и зави в покрита с пясък алея, която водеше нагоре, а от двете й страни растяха тополи. Лозята се редуваха и приличаха на килим, наметнат върху хълмовете, а на върха, почти скрита зад маслиновите горички и стройните кипариси, се виждаше прекрасна, голяма, облицована с теракотени плочки, вила.
— Вила д’Омброско — каза Алекс — Къщата на сенките. Тук беше моят дом, мястото, което обичах най-много на света. Когато я купих, си помислих, че Господ не би могъл да ме дари с по-красива гледка, която да радва очите ми до края на живота ми.
Икономката, възрастна и усмихната жена, облечена в черно, им отвори вратата и ги поздрави.
— Ах, синьор — каза тя, — хубаво е, че ви виждаме отново. Добро утро, госпожо.
— Как вървят нещата при вас, Асунта? — попита той и влезе в хладното, облицовано с плочки, антре.
— Същото, както винаги, синьор — отговори тя. — Човек няма от какво да се оплаче. Може би госпожицата ще пожелае освежителни напитки. — Тя се усмихна на Ханичил. — Пътували сте дълго, а днес денят е особено горещ. Току-що приготвих лимонада, а има и малко бишкоти, ако желаете, господине.
Тя ги придружи до красив салон, където имаше удобни дивани и антични предмети. Френски прозорци водеха към просторна тераса, над която висяха виещи се лози. На нея имаше няколко маси и метални столове, покрити с удобни и меки възглавнички. Старо маслинено дърво хвърляше сянка над двора, който се ширеше зад терасата, а в неговия ъгъл имаше каменна глава на бог Бакхус, от чиято уста бликаше вода. Ромонът беше особено приятен.
Ханичил каза:
— Сега разбирам защо толкова много обичаш това място.
— Обичах — поправи я Алекс — Сега е паметник, който говори за моята унищожителна власт и сила.
— Казах на госпожата, че сте тук — каза Асунта, когато им донесе таблата с лимонада, кристални чаши и купичка лед. Докато оставяше таблата на масата, тя хвърли поглед на Ханичил. — Тук не идват много посетители — каза тя със съжаление. — Като се изключи синьорът, разбира се.
Чуха се тихи стъпки по облицования с плочки под и Алекс бързо се изправи на крака. Побърза към вратата, за да поздрави жената, която тъкмо влизаше. Притисна я до гърдите си, целуна я и по двете бузи, хвана я за ръката и я поведе към масата.
Тя беше болезнено слаба, красива жена, с дълга черна коса и бледо, като изваяно от скулптор, лице, което нямаше възраст. Облегна се на ръката на Алекс, защото вървеше бавно и с помощта на тръстиков бастун. Като че ли крайниците й бяха толкова слаби, та не можеха да издържат тежестта дори на крехкото й тяло. Ханичил забеляза, че беше красиво облечена и че на пръстите й блестят диаманти, а перли украсяват деколтето й. Когато двамата се приближиха, жената не я поздрави, нито дори даде да се разбере, че забелязва присъствието й. И Ханичил забеляза, че големите й тъмни очи са безизразни. Алекс каза:
— Бих искал да ти представя съпругата си. Синьора Отавия Скот.
Ханичил погледна първо красивата, но като че ли невменяема жена, а после, с огромно съжаление — Алекс. Сърцето й преливаше от жал и към двамата. Сега най-после разбра защо Алекс се държеше на разстояние. Знаеше, че никога няма да напусне Отавия, че любовта и съжалението ще го направят неин пленник завинаги.
— Отавия не може да разговаря с теб — каза Алекс, като погледна мрачно Ханичил. — Дори не сме сигурни, че разбира какво става около нея. Но поне знам, че иска да бъде тук, в тази къща. Може би живее със спомените за миналото, когато бяхме щастливи. Мога само да се надявам, че е така. Посещавам я толкова често, колкото мога. Винаги се надявам, че й е приятно да ме види, но повечето пъти тя изглежда доволна просто да си седи тук навън, на сенчестата тераса, и да слуша ромона на фонтана и песента на птиците.
Той помогна на съпругата си да седне на един от столовете. Празните очи се спряха на Ханичил за един кратък миг, после тя се обърна и не ги отдели от Алекс.
— Отавия, това е приятел — каза той, като че ли бяха нормални хора, които прекарват следобеда заедно, и то приятно.
Съпругата му не го слушаше. Тя се оглеждаше тревожно наоколо. Малка черна котка пробяга през градината. Скочи в скута й и тя я обгърна с ръце като да я защити, притисна я към себе си.
— Както виждаш, Отавия има малко приятели, които да й правят компания. — Гласът на Алекс изразяваше нежност. Той наля лимонада и държа чашата до устните на съпругата си, докато тя отпи колкото иска. После изтри устата й със салфетка и остана да седи край нея. — От петнайсет години вече Отавия не може да говори — каза той на Ханичил. — И сама виждаш защо не мога да я напусна.
— Разбирам — каза тя, преизпълнена с нежност.
Той поклати глава.
— Не, не разбираш. Но сега вече ще разбереш.
И като гледаше непрекъснато Отавия, той й разказа какво се беше случило преди много, много години.
— Това се случи година след като се срещнах с другия син на баща си — каза той тихо. — Бях му върнал корабите, недвижимата собственост, всичко, което му бях отнел. Бях изпълнил дълга си, с което бях успокоил съвестта си. И си мислех, че съм поправил злото. Срещнах Отавия на остров Капри. Тя беше там във ваканция, с майка си. Беше млада и фантастично красива — като вълшебница от приказките, с дълга черна коса и блестящи, топли, кафяви очи, изпълнена с живот. Беше много интересно момиче. Майка й беше крехка жена и страдаше от артрит. Отавия буташе инвалидната й количка по улиците на Капри, което тогава не представляваше никакво усилие за нея. Като я гледах, си мислех, че е несломима.
Бяха отседнали в същия малък хотел, в който бях отседнал и аз. Всяка вечер я гледах как вечеря сама. Попитах келнера и той ми каза, че майка й предпочита да се храни по-рано, за да може после да си почине. Отавия забеляза, че я гледам, и ми се усмихваше окуражително. Така един ден я попитах дали не иска да се разходим по площада и да изпием по едно кафе.
Тя беше дъщеря на лекар от Милано, който беше починал преди една година. Беше на деветнайсет години. Искаше да учи медицина, но ето че играеше ролята на медицинска сестра на майка си. Не че се оплакваше. Обичаше майка си дълбоко и искрено. Но у нея имаше много копнежи и мечти и тя често мислеше за това, какво би могла да направи в живота.
Не можех да откъсна очи от нея. Тя вървеше с походката на газела, беше също толкова лека и грациозна. Беше красива, мила и грижовна. Още същата нощ се влюбих в нея. Трябваше да се върна в Рим и да се погрижа за делата си, но останах на остров Капри, за да бъда с нея. В края на втората седмица, когато нейната ваканция свърши, аз я помолих да се омъжи за мен. — Алекс затвори очи, за да си спомни по-добре онзи миг. — Тя просто ме погледна в очите и аз видях любовта да грее в нейните. Сложи ръката си в моята с толкова доверие, та очите ми се просълзиха. В края на краищата, тя почти не ме познаваше. И каза „да“.
Оженихме се веднага — на следващата седмица — в малката църквица на острова. Нямаше грандиозна сватбена церемония. Единствените гости бяха нейната майка и моята. Тя беше облечена в семпла и все пак красива бяла памучна рокля, ушита от местна шивачка В ръцете си държеше малък букет, който бяхме купили от пазара. Нямах време да й купя венчален пръстен, но й обещах, че когато се върнем в Рим, ще й купя най-красивия диамант, който намерим. А междувременно тя си избра обикновена сребърна халка от магазина на площада. И в онзи ден аз я сложих на пръста й. — Очите на Ханичил бяха привлечени от ръката на Отавия, която продължаваше да гали котката. — И все този пръстен носи тя и днес — каза Алекс тихо. — Беше толкова сантиментална, че не искаше да го смени. Каза, че това ще й донесе лош късмет. Спомням си как се смеехме на това. Как въобще беше възможно да имаме лош късмет?! Бяхме млади, влюбени, бяхме златната двойка, която имаше всичко, каквото пожелаеше. Поне така мислехме, докато, година по-късно, тя ми каза, че е бременна. Тогава разбрах, че едва сега имаме „всичко“. Че това бебе ще ни направи завършено семейство, че вече ще бъдем напълно щастливи.
Живеехме в апартамент в Рим, но Отавия реши, че трябва да имаме къща в провинцията, след като щяхме да имаме дете. И така, тя се впусна в търсенето на къща и след няколко седмици намерихме вила д’Омброско. И двамата се влюбихме в нея от пръв поглед. Купихме я незабавно и месеците на бременност тя прекара в наглеждането на ремонтните работи. Когато се роди синът ни, всичко беше вече завършено.
Алекс направи пауза. Облегна се назад със затворени очи. Като че ли събираше смелост, за да продължи. Ханичил погледна Отавия, която все още галеше котката. Лицето й беше безизразно. Тя потръпна. Не искаше да чуе онова, което Алекс щеше да й каже, защото знаеше, че е нещо ужасно.
— Съвсем бях забравил и баща си, и сина му — каза Алекс. — Най-после бях успял да ги изхвърля от ума си. Затова бях много изненадан, когато той на свой ред започна да си отмъщава.
По-късно разбрах, че отишъл при бандитите, които живеят в далечното планинско село. Почерпил всички с ракия в кръчмата, наливал щедро. Казал им, че им прави услуга. Че знаел къде живее богат собственик на кораби, който има жена и дете. Казал, че ако съпругата и детето бъдат отвлечени, собственикът ще плати цяло състояние, за да си ги върне. После им дал пари и се върнал в Рим. Знаел, че трябва само търпеливо да чака.
Синът ми беше на четири месеца, когато бандитите дойдоха. Цели две седмици не чух нищо. Полицията не можеше да открие никакви следи. Бях полудял от тревога и мъка, виках, кълнях се, че ще убия всеки, по чиято вина падне дори косъм от главите им. Тогава ми изпратиха бележка, в която казваха какъв откуп искат. Направих точно това, което искаха от мен. Не уведомих полицията. Платих огромната сума, а те ми върнаха жената и детето. — Очите му бяха измъчени, когато погледна Ханичил. Най-после тя видя безкрайните дълбини на мъката му. — Бяха я изнасилвали многократно, бяха се отнасяли брутално с нея. Бяха отрязали езика й, за да не може да разкаже на никого за това. Синът ни беше мъртъв. Тя все още притискаше малкото му телце до себе си, когато ги открих — точно така, както прегръща котката сега. И беше загубила напълно разсъдъка си.
Алекс се изправи и застана зад стола на съпругата си. Сложи ръцете си на раменете й, като да я защити, а тя вдигна красивото си, но безизразно лице към него. Той каза студено, безстрастно:
— Мъжете, които й сториха това, бяха преследвани като диви животни, каквито всъщност бяха. Когато намериха телата им, те бяха с отрязани езици. Не знаеха кой го е извършил, а ако подозираха, никога не изказаха гласно съмненията си. — Очите на Ханичил срещнаха неговите. — Сега разбираш защо за нас няма бъдеще — каза той простичко, а мъката и съжалението, които изпитваше, бяха изписани на лицето му.
Целуна нежно съпругата си по двете бузи и извика икономката, за да се погрижи за нея.
— Ние ще тръгваме, Асунта — каза той, като погледна за последен път Отавия, която все още притискаше до себе си черната котка. — Грижи се за нея вместо мен.
— Разбира се, че ще се грижа, синьор. Винаги можете да разчитате на мен — успокои го тя.
Качиха се в мерцедеса и потеглиха надолу по хълма в мълчание. В подножието му, Алекс спря колата и се обърна, за да хвърли последен поглед на вилата.
— Правех това всеки път, когато ги оставях сами — каза той. — Отавия излизаше на терасата и ми махаше за довиждане. За да я помня, докато съм далеч от нея, и да знам, че е там и ме чака. — Той въздъхна. — И сега винаги спирам, надявам се, че по някакво чудо тя ще си спомни, ще ми се усмихне и ще ми помаха с ръка. Но, разбира се, чудеса не се случват. — Той сви рамене, тъжен, и колата отново потегли.
— И така, Ханичил — каза след малко, — какво мислиш сега за елегантния, богат и постигнал успех Алекс Скот? Сега знаеш истината: че той е човек, чието сърце крие много тайни, много вина. Вина, която нищо не може да заличи. За такъв човек ли ме мислеше?
— Ти си нещо повече — ти си човек, който има чест — каза тя тихо. — Човек, който има смелост, който не бяга от отговорностите си и не забравя колко много е обичал. Много бих искала… — Тя се поколеба.
Той я погледна.
— Какво би искала?
Тъкмо щеше да каже, че би искала и нея да обича толкова силно, но размисли и поклати глава. Останалата част от пътя изминаха в мълчание.
По-късно вечерта „Атланта“ плаваше, движена от силата на вятъра, отново към Позитано. Красивата вила д’Омброско и нейната тъжна обитателка като че ли принадлежаха на друг свят, който се намираше на много мили далеч от реалността — морето и слънчевата светлина. Тя знаеше, че има два избора: единия — да живее в сянка като любовница на Алекс Скот, втория — да живее на показ като богатата вдовица Маунтджой, която скоро ще си намери прекрасен нов съпруг, ще си роди деца и ще бъде щастлива.
Погледна се в огледалото Беше млада и приличаше почти на дете в бялата си копринена рокля. Но не така се чувстваше. Вече не беше наивното момиче, което Алекс беше срещнал на лайнера. Беше се омъжила и овдовяла, имаше своите собствени тайни и преживяна трагедия, беше предизвикала скандал в обществото и клюки. Сега беше жена, която няма какво да губи.
Съблече бялата рокля, която беше подходяща за млада девица, и облече златиста прозрачна дреха. Платът беше мек и прилепваше по тялото й като втора кожа. Украси шията си със златна верижка, на която висеше един-единствен диамант, а ушите си — с подходящи диамантени обеци. Вдигна косата си нагоре от двете страни и я забоде на върха на главата си с гардения. И отново се погледна в огледалото.
Приглади плата към бедрата си. Познаваше жената, която виждаше в огледалото. Не беше жената, която тя беше някога. Беше жената, в която се беше превърнала.
Нямаше нужда от парфюм. Ароматът на гарденията я обгръщаше. Нямаше нужда и от обувки, нито дори от сандали. Доволна, излезе от каютата и тръгна по коридора, застлан със син килим, към салона. Когато влезе, Алекс вдигна поглед към нея. Гледа я дълго, после се усмихна.
— Какво се е случило с моето момиче? — попита той с тъга и поклати глава.
— То порасна.
Той отиде до нея и взе ръката й.
— Когато те видях за първи път, си помислих какво смешно, обикновено момиченце си ти. После ти ми замая главата на бала, даден във ваша чест в къщата Маунтджой. А сега, само се погледни. Красива си. Ти си жена, която има много лица, мис Ханичил Маунтджой.
— Досега сигурно си разбрал, че искам да бъда само една жена — каза тя спокойно. — Твоята. — Той започна да протестира, но тя заглуши думите му с целувка. — Нищо не ме интересува — каза му. — Разбирам любовта ти към Отавия и се надявам, че ще я запазиш завинаги. От теб искам единствено да намериш място в сърцето си и в живота си и за нас двамата.
— Помисли пак, Ханичил — каза той, като се изтръгна от прегръдките й. — Само помисли какво означава това — клюките, опетнената ти репутация, фактът, че не мога да се оженя за теб, а никой няма да разбере защо не го правя, след като толкова много те обичам.
— Нищо от изброеното няма значение — каза тя. — И няма да има, докато ме обичаш.
Той я притисна до себе си.
— Знаеш, че те обичам — каза той и зарови лице в косите й с аромат на гардения, целуна врата й, раменете й, устните й. — Само ако знаеше колко много те обичам.
— Покажи ми, Алекс — прошепна тя.
И докато той я целуваше, тя разбра, че бъдещето й е предопределено. Може би никога нямаше да стане съпруга на Алекс Скот, но винаги щеше да бъде обичаната от него жена.
Чу се ударът на гонга, което означаваше, че вечерята е сервирана, и телата им се разделиха. Тя подреди косата си, той я прегърна през раменете и двамата излязоха на задната палуба точно в мига, в който червеното слънце се скри зад аквамаринения хоризонт.
Седяха на светлината на свещите, държаха се за ръце и отгризваха по малко от зеления аспарагус, хапваха от пресните раци и ароматните червени ягоди, пиеха шампанско и все така се държаха за ръце… И бяха доволни.
След вечеря се разходиха по палубата и гледаха лунната пътека, която сякаш разрязваше индиговите води на две, наслаждаваха се на лекия бриз и на близостта си. Все още се държаха за ръце.
Най-после прекосиха смълчания кораб и влязоха в каютата му. Алекс се спря пред вратата и я погледна въпросително. Тя я отвори и влезе вътре.
Нощна лампа със зелен абажур хвърляше тъмнозелени отблясъци по ниското легло, по красивата картина на Мане, на която беше изобразена лятна градина, по позлатената повърхност на малката масичка. Морските води се удряха в корпуса на яхтата, а тя се полюшваше леко, докато се носеше през тях Ханичил започна бавно да разкопчава роклята си.
Алекс гледаше всяко копче, което се освобождаваше, като хипнотизиран. И когато, с леко копринено шумолене, роклята най-после се плъзна на земята, той погледна жената, която обичаше. Разтвори прегръдки и тя се сгуши в тях. Той я занесе до леглото и покри цялото й тяло с целувки. И тя разбра, че най-после е открила любовта и щастието, за които цял живот беше копняла.