Елизабет Адлър
Наследнички (34)

Глава 34

Алекс Скот заемаше запазения за него апартамент на кораба „Кралица Мери“. Плаваше за Ню Йорк. Както винаги, пътуваше в строго уединение. Едва на третата вечер от отплаването той отиде в коктейл — бара, където негов познат даваше парти. И срещна Анжу.

Стоеше на прага, гледаше тълпата елегантно облечени хора и съжаляваше, че е дошъл, когато познат глас каза зад гърба му:

— Bon soir, cher Алекс. Чудех се кога ще се измъкнеш от бърлогата си.

Той се обърна и очите им се срещнаха. Не беше говорил с Анжу от нощта, когато тя беше отишла в къщата му, а той я беше загърнал в пелерината й и я беше изпратил до дома й. Тя го беше молила през целия път, беше повтаряла, че не е искала да причини зло никому, че съжалява, че всичко е било само шега и че наистина го обича. Той я беше слушал с каменно изражение на лицето и в пълно мълчание чак докато стигнаха до къщата Маунтджой, където беше казал с леден глас:

— Анжу, ти не знаеш значението на думата любов. Ти си егоистка, жена, която винаги си прави добре плановете. Нарани Ханичил много силно, а дори не го осъзнаваш. Но това е така просто, защото ти нямаш чувства. Жените като теб се плъзгат по повърхността на живота, излагат на показ външността и чара си и винаги получават онова, което искат.

Беше й отворил вратата на колата и тя се беше измъкнала навън, беше се загърнала плътно в пелерината и го беше погледнала с уплашени очи.

— Не мисля, че съм чак толкова лоша — беше започнала отново да го моли. — Може да съм палава и малко заядлива, но не съм лоша. Дойдох при теб, защото те обичам. Толкова много те желаех, а ти дори не ме забелязваше. Просто трябваше да направя нещо, за да привлека вниманието ти.

— Довиждане, Анжу — беше казал студено той, беше влязъл в колата и затворил силно вратата. Наведе се през прозорчето и добави: — И ако чуя дума от някого за това, ще отида при лорд Маунтджой и ще му кажа истината за случилото се. Ще му разкажа и каква малка кучка си.

Беше потеглил В огледалото за обратно виждане беше забелязал как Анжу гледа втренчено след него, а по бузите й се стичат сълзи.

Като гледаше сега красивите й зелени очи и невинната й усмивка, той с болка си помисли за Ханичил, която беше омъжена за Локууд Знаеше, че виновна за това е Анжу.

— О, хайде, Алекс. — Тя постави длан върху ръката му и го погледна умолително — Да оставим миналото, да го забравим. Обещавам да се държа добре.

— Няма нищо, което бихме могли да си кажем — каза той студено, отблъсна ръката й и се отдалечи, като с мъка си пробиваше път през тълпата. Чувстваше гневния й поглед в гърба си. Помисли си, че тя е жена, която наистина не знае кога е нежелана и в кой момент трябва да остави хората на мира. Запита се защо ли тя отива в Ню Йорк и дали предварително е знаела, че той ще бъде на борда. По-късно попита домакин — касиера с кого пътува мис Маунтджой, който го осведоми, че се е качила на борда с лорд и лейди Малвет и тяхната дъщеря.

Алекс я избягваше успешно през останалата част от пътуването, но усещаше недоволството и присъствието й в трапезарията, където тя седеше на няколко маси от него. На два пъти мина покрай нея и дъщерята на Малвет, докато се разхождаше по палубата. И двата пъти кимна студено с глава и отмина.

Късно през нощта той си позволяваше да мисли за Ханичил и за това, колко ли наранена е била, та е избягала и се е омъжила за Хари. Мисълта, че тя е в прегръдките на Хари, го караше да стене на глас. Знаеше, че трябваше да й каже истината за себе си, но верността и предаността бяха запазили тайната му. Не искаше никой, дори тя, да знае.

 

 

На следващия следобед Ханичил беше сама у дома, когато телефонът иззвъня. Тя погледна безучастно апарата. Предполагаше, че се обажда Хари, който иска да й обясни защо снощи не се е прибрал у дома. Въздъхна дълбоко, когато вдигна слушалката.

— Ханичил, Алекс е — каза той и сърцето й се преобърна. Трябваше да остави слушалката, твърдо да го отреже. Но не можеше. — Трябва да те видя — каза той. — Не мога да те оставя цял живот да мислиш, че онова, което видя, е мое дело. Ханичил, позволи ми поне да ти обясня. Само за това те моля. — Поколеба се и добави: — Не, това не е вярно. Не мога да бъда в същия град и да не те видя. Искам да знам как си, дали си заета, как живееш?

— Не — отговори тя шепнешком. — Не съм заета. Въобще не съм заета.

— Значи ще се срещнем?

— Къде? — Толкова много искаше да го види, че нямаше търпение.

— В „Плаца“? В пет?

Тя кимна — като че ли той можеше да я види.

— Ще бъда там.

Той беше подранил доста. Седеше с очи, впити във вратата, за да може веднага да види любимата жена. Стотици пъти си беше повтарял, че не я обича, че това не може да е любов. Но когато я видя, разбра, че се е опитал сам себе си да лъже. Тя му се стори по-слаба отпреди, много изтънчена, истинска нюйоркчанка в черната си ленена рокля и широкопола черна сламена шапка. Носеше перлите, подарени й от чичо Маунтджой. Пшенично русата и коса падаше свободно по раменете, а в сапфирените й очи гореше нетърпение.

— Слава богу, че дойде — каза той с облекчение. — Страхувах се, че няма да дойдеш. — Огледа пълната с хора зала и каза: — Да се махаме оттук.

Хвана я за ръката и почувства коприненомеката й кожа да изгаря неговата. Излязоха да се разходят в Сентръл парк. Там също имаше много хора, но те дори не ги забелязваха. Струваше им се, че са единствените двама души в целия свят. Той й каза, че непрекъснато мисли за нея. Още от онази съдбоносна нощ. Все така хванати за ръце, седнаха на една пейка и той й каза истината за Анжу. Покрай тях минаваха деца на велосипеди, тичаха безпризорни псета, бавно минаваха влюбени, но той не сваляше очи от Ханичил. А тя мислеше за бъркотията, в която се беше превърнал животът й. Каза, изпълнена с тъга:

— Как е могла да го направи? Та тя ми беше като сестра!

Той поклати глава, въздъхна и каза:

— За нас е трудно да разберем жените като Анжу. Тя може и да те обича, но нищо не може да застане между нея и онова, което иска. Анжу би пожертвала дори собствената си майка. Тя дори не разбра за каква катастрофа е станала причина. За нея всичко е било просто шега. За нея — тя е най-важното нещо на света. — Той взе ръката й. — Какво ще ми разкажеш за себе си, Анжу?

Тя сви рамене.

— Вярвам, че Хари е щастлив. Всяка нощ прекарва навън и играе на комар. През по-голямата част от времето дори не знам къде е. Истината е, че не ме интересува. Знаеш, че те обичам, Алекс, така че, в известен смисъл, аз го мамя — така, както той мами мен. — Тя въздъхна уморено. — Това вече няма значение. Проявих се като млада глупачка. Направих ужасна грешка и сега трябва да живея с последствията.

— Има и друга алтернатива.

— Развод? О, да, мислих и за това. Всеки път, когато той се върне у дома, полупиян, и започне да ми разказва за победите си на карти, мисля за развод. — Тя го погледна. Беше искрена. — Защо не ме помоли да се омъжа за теб, Алекс?

— Има причина. Не мога да говоря за това. Да кажем, че това е моето наказание. — Той обгърна раменете й с ръце и я придърпа към себе си. — Не защото не те обичам, Ханичил. Знаеш, че те обичам. И ако някога имаш нужда от мен, просто ми се обади.

Той я целуна. Тази целувка, тя го знаеше, беше печатът на съдбата й. Винаги щеше да обича Алекс Скот, въпреки че той не искаше да се ожени за нея.

Държаха се за ръце в таксито, с което тя щеше да се върне у дома си. Той не я целуна отново, когато се сбогува с нея, и не я помоли да се видят пак. Тя стоеше на стъпалата, които водеха към входната врата на къщата й, и гледаше как жълтото такси изчезва зад ъгъла. Погледна визитната картичка, която той й беше дал и на която беше адресът му на Пето авеню и телефонът му. И се запита как ще устои на изкушението да му се обади.

Когато отвори вратата, телефонът звънеше. Изтича, за да вдигне слушалката. Дъхът й секна от изненада, когато чу гласа на Анжу.

— Ханичил, cherie, твоята разкайваща се братовчедка се обажда, за да ти се извини. О, Ханичил, знам, че ти причиних болка — каза тя искрено. — Направих го, без да искам. Стана глупава грешка. Не знаех, че ти и Алекс се виждате. Той не означава нищо за мен, честно. Моля те, моля те, кажи, че ми прощаваш.

Ханичил ясно виждаше дяволитата й котешка усмивка, зелените й очи, присвити от удоволствието да причинява болка, главата й, умолително наклонена на една страна — Анжу, толкова сигурна, че отново ще й простят.

— Cherie, говори ми. — Сега гласът на Анжу звучеше раздразнено. — Позволи ми да дойда да те видя, да ти се извиня лично, за да разбереш, че наистина съм искрена. Моля те, моля те — придумваше я сладко тя. — Наистина ми липсваш. Освен това чичо Маунтджой ме помоли да те посетя и да разбера как си. Той ще страда, ако се върна и му кажа, че прекрасната ми братовчедка е отказала да ме види.

Ханичил си спомни какво й беше казал Алекс и за първи път успя да устои на чара на Анжу. Този път нямаше да се остави да я придумат. Всичките й проблеми и беди се дължаха на Анжу.

— Върви си. Не искам да те виждам никога вече. — И постави обратно слушалката.

Трепереше, докато слизаше надолу към стаята си. Включи климатичната инсталация и отвори прозорците, за да влезе свежият нощен въздух. Разтри ръцете си, за да ги стопли. Не знаеше на какво се дължи изстиването на дланите й — дали от захладнелия въздух навън, или от обаждането на Анжу. Взе душ, после неохотно се облече за вечеря. Двамата с Хари щяха да ходят на ресторант. Не й се ходеше, но знаеше, че няма начин да го избегне. Беше по-лесно да прави онова, което той искаше. По този начин спестяваше и на двамата по-нататъшни разногласия, които винаги завършваха със сълзи от нейна страна. А той винаги излизаше, като затръшваше силно вратата след себе си и се връщаше чак на другата сутрин, ако не и по-късно. Облече се в красива червена рокля от тънък шифон, сложи любимите си обеци — изработени в Русия и с рядка антикварна стойност. Хари също ги харесваше, защото така всички забелязваха колко са богати. Сложи си и пръстена с огромния диамант, който Хари й беше подарил, и с горчивина си спомни думите му, че „диамантът е толкова голям, колкото и любовта ми“. Всъщност по-скоро големината му беше като егоцентричността на Хари. Парфюмира се с „Шанел 5“ и се огледа в огледалото. Искаше й се да се облича така за Алекс. Алекс, който ще я погледне и ще й каже, че е много красива тази вечер Алекс, в чието легло би спала с удоволствие.

— Ханичил? Къде си, по дяволите? — извика Хари от подножието на стълбите.

Ханичил редовно се питаше дали слугите знаят за техните разногласия, но тази вечер това не я интересуваше. Тази вечер, спомни си тя, слугите бяха освободени.

— Тук съм, Хари — каза тя и заслиза по стълбите към него.

Той я изгледа от главата до петите.

— Къде ще ходиш, че си се облякла така? — запита я недоволно.

Тя веднага разбра, че е пил. Връзката му висеше накриво, а русата му коса беше разбъркана — явно беше прокарвал многократно длани през нея. Което пък означаваше, че е ядосан.

— Ти каза, че ще вечеряме с Джеймисънс — отговори тя спокойно.

Той трепна, после си спомни и се плесна с длан по челото.

— Да, по дяволите. — Влезе в трапезарията и тръгна към барчето с напитките. — Къде, по дяволите, е ледът? — изръмжа недоволно и високо, като си наля щедра доза скоч. — Казах на камериерката да сложи нова купа с лед точно в шест тази вечер.

Ханичил погледна часовника си.

— Сега е осем часът, Хари. Предполагам, че ледът се е стопил и тя е прибрала купата, преди да си тръгне.

Той отпи, като я гледаше замислено.

— Ти си тази, която отговаря за слугите, нали? Защо не си й наредила отново да я напълни? — Той се засмя. Смехът му беше кратък и приличаше на кучешки лай. — Предполагам, че за едно момиче, отгледано в бордей, е малко трудно да разбере психиката на слугите. Все пак твоите слуги те смятат за „семейство“. Ще ти кажа нещо, Ханичил: ако не бяха черни, наистина бих си помислил, че сте едно семейство, защото така се държите.

Тя седна в едно от креслата и с досада го загледа. Трудно беше да се прецени точно колко пиян е Хари. Той никога не залиташе. Просто ставаше все по-агресивен и по-агресивен. Започна да обикаля в кръг около нея. Беше препълнил чашата си и от нея по килима капеше скоч. Оглеждаше я критично.

— Смяташ ли, че този тоалет е достатъчно добър, за да вечеряш с приятелите ми? — попита я сприхаво. — Изглежда ми по-добър за вечеря в ранчото, което толкова много обичаш.

— Тоалетът е от „Мейнбокър“ — каза тя тихо. — Един от най-добрите американски дизайнери.

— Ха, американци, какво знаят те за стила? Те мислят само за пари.

— Та нали точно заради това нося твоя пръстен, Хари. За да знаят американците колко си богат. И това е единствената причина, поради която го купи.

Той приближи лицето си плътно до нейното.

— Понякога се питам дали не се ожених за неподходящото момиче Маунтджой — измърмори недоволно. — Понякога се питам защо не се ожених за Анжу. Та нали тя също е на опашката за парите на стария лорд. А тя е и много красива. И много достъпна.

— Защо тогава не се ожени за нея? — запита го тя гневно.

Той се изправи и отпи голяма глътка от скоча си. Въздъхна раздразнено и каза:

— Защото, мила моя, вече бях опитал стоката. И бях малко загрижен за точния брой мъже, които са имали щастието да вкарат Анжу в леглото си. — Усмихна се неприятно и изгледа Ханичил от главата до петите. — Докато за теб знаех, че си девствена.

Ханичил го гледаше втренчено, ужасена.

— Анжу…? — заекна неуверено тя.

— Точно така, мила. Сексапилната малка Анжу. — Той се засмя. — Остава ми само едно от момичетата Маунтджой и ще имам цялата колекция. Представям си малката Лаура. Сигурно е върховна, след целия този опит в ездата. Която и да е от тях, ще бъде по-добра от теб, Ханичил.

Тя се изправи и приглади полата на роклята си. Погледът, който му хвърли, беше убийствен.

— Бих могла да те убия, Хари — каза му тя презрително. — Всички казваха, че не си стока. И се оказаха прави. Как съм могла въобще да си помисля, че си моят рицар в бляскави доспехи, дошъл, за да ме спаси. Не знам.

Извади пръстена от пръста си и го хвърли на пода между двамата.

— Ето какво мисля за твоето „преизпълнено с любов сърца“, Хари. И за теб самия. Ти не струваш колкото праха под краката на мъже като Том, лорд Маунтджой, Били Сакстън и Алекс Скот. Там, където съм отраснала, казват: „Не струваш пукнат грош“, Хари.

Той погледна, изненадан, първо пръстена, който проблясваше на светлината на лампата върху белия килим, после — нея.

— Къде отиваш? — запита я, когато тя беше вече на прага.

Ханичил не отговори. Изтича нагоре по стълбите и влезе в общата за двамата спалня, съблече красивата рокля от шифон и я захвърли на пода. Облече се бързо в пола и блуза, грабна сакото и чантата си. Беше готова да избяга. Но разбра, че няма къде да отиде, и отчаяно се отпусна на леглото. Сложи главата си на възглавницата и отчаяно се запита какво да прави. Старото плюшено мече, което баща й, й беше подарил, лежеше до нея. Тя протегна ръка и го погали по лицето. Едното му ухо липсваше, на много места то беше кърпено от любящите ръце на Ализа, но все още беше нейната връзка с татко — мъжа, когото никога не беше познавала истински, но много искаше да бъде тук сега, за да й помогне. Изправи се, въздъхна и отново слезе долу. Хари я чакаше в трапезарията с чаша в ръка. Погледна я. Явно нямаше настроение.

— Ами вечерята с Джеймисънс? — запита.

— Ти върви, Хари — каза тя и мина покрай него на път за входната врата.

— Не мога да отида сам. Очакват и двама ни.

— Тогава я отложи. Кажи им, че съм болна.

Той я сграбчи грубо за раменете.

— Къде отиваш?

— Навън. — Тя отвори бързо вратата и изтича надолу по стъпалата.

— Не си прави труда да се връщаш! — извика той след нея.

— Няма да се върна, Хари — обеща тя през стиснати зъби.

Вървя дълго, струваше й се, че е изминала много мили. И непрекъснато си повтаряше, че няма да се обади на Алекс. Тя сама се беше омъжила за този човек и сега сама трябваше да се измъкне. Представи си Хари и Анжу в леглото. Знаеше, че й е казал истината. Замисли се къде би могла да отиде, какво би могла да направи. Знаеше, че тя и Алекс нямат бъдеще. Беше съвсем сама в света.

Беше вече много късно, когато влезе в едно заведение. Взе чаша кафе от автомата и седна до малка маса в ъгъла. Загледа другите посетители — всичките сивокоси и уморени, — които бавно и мълчаливо дъвчеха евтината храна. Не изглеждаше на място със скъпото си сако и пола. За първи път, откакто научи за нефта, се почувства богата. Пред очите й мина целият й живот — крайната бедност, мръсотията. Спомни си как посрещаше всеки ден с надежда и как тя се изпаряваше и на нейно място се възцаряваше отчаянието. Спомни си колко упорито работеше, за да запази ранчото. А после си помисли за Хари, който харчеше парите й толкова лесно, който ги залагаше на комар, макар да бяха изкарани с пот на челото. Заскърца със зъби от яд. Реши да се разведе с Хари. Ще го подкупи с щедра сума пари. Ако откаже, ще стигне чак до Върховния съд, но ще си получи обратно всеки цент, цялото наследство. Най-после осъзна властта, която дават парите. Сега можеше да направи онова, което татко й би очаквал от нея. Ще основе благотворителна организация „Маунтджой“, за да даде образование на деца, които като нея имат мечти и идеи, но нямат средства, за да ги реализират. Ще построи болници, за да помага на жените в нужда. Имаше толкова много неща, които можеше да направи с парите. Сега имаше цел в живота и беше решена да работи упорито, за да я постигне.

Както винаги, мислите й отново бяха обсебени от Алекс. Картичката с телефонния му номер и адресът му като че ли я изгаряше. Очите й не се отделяха от обществения телефон в ъгъла. Трябваше само да набере номера му. Но не биваше. Алекс й беше дал ясно да го разбере миналия следобед — за тях двамата нямаше бъдеще. Отиде до автомата и си взе още една чаша кафе. Седна тихо до масата и загледа как другите посетители идват и си отиват. Мислеше как да се справи с Хари. Мислеше и за новата си идея.

 

 

Анжу беше отегчена. Както винаги. Беше в стаята си в „Сейнт Реджис“ на Петдесет и осма улица. Лорд и лейди Малвет и тяхната дъщеря бяха отишли в провинцията за уикенда. Беше лесно да ги убеди, че има среща със стара приятелка на майка си и че ще бъде наистина в безопасност, макар да е сама. Беше успяла да осъществи едно от „бягствата“ си, но всичко се беше объркало.

Мъжът, когото беше срещнала на кораба и с когото си беше уредила среща, се беше обадил, за да каже, че годеницата му е пристигнала неочаквано и че тяхната среща се отлага. Тя дори не знаеше, че той има годеница. Знаеше само, че е богат и че силно я привлича. Помисли с копнеж, че ако някога реши да се омъжи, ще бъде за мъж като този. Или като Алекс, който вечно й се изплъзваше.

Импулсивно вдигна телефонната слушалка и набра номера на Алекс. Остави телефона да звъни дълго, но никой не й отговори. Остави неохотно и раздразнено слушалката. Реши, че той също е извън града, придружен от някоя пищна красавица.

— Merde, oh merde^[1] — каза тя и закрачи, ядосана стаята. Ето я, съвсем сама и свободна, в Ню Йорк. И затворена в стаята си. Каква досада!

Погледна часовника. Почти десет и половина. Замисли се за Ханичил и Хари. Ако са излезли на вечеря, вече сигурно са на път за вкъщи. Не можеше първо да се обади, защото Ханичил отново ще й затвори телефона. Ще отиде направо там — така ще бъдат принудени да я пуснат. Ще каже на Ханичил колко искрено съжалява и ще й напомни, че са братовчедки. Ще я убеди, че трябва да забравят миналото. А после може би ще успее да ги убеди да я заведат в някои нощен клуб.

Бързо се преоблече във вечерна рокля — права и придържана само от две тесни презрамки. Вчеса грижливо червената си коса, като остави бретона да пада сексапилно над едното й око, парфюмира се щедро с „Джики“ и си сложи смарагдовата огърлица, подарена й от лорд Маунтджой. Взе пелерината си и вечерната си чанта и се погледна доволно в огледалото. Като слезе долу, портиерът й извика такси. И само след секунди тя пътуваше към Бикмън Плейс.

 

 

Хари лежеше на дивана във всекидневната стая, когато звънецът на входната врата иззвъня. Зачака икономът да отвори, но си спомни, че персоналът има свободна вечер. Изръмжа недоволно, стана, обу пантофите си и отиде да отвори вратата.

— Мили Боже! — възкликна и втренчи поглед в Анжу. — Какво правиш тук?

Тя му се усмихна.

— Дойдох да видя Ханичил и теб. Няма ли да ме поканиш вътре?

— Дошла си да изкупиш греховете си, нали? — попита я той злобно.

Анжу се засмя. Остави чантата си на масичката в антрето и свали пелерината си.

— Предполагам, че Ханичил ти е казала? За Алекс?

— Разбира се, че ми каза, това глупаво момиче. Ако не беше го направила, сега нямаше да съм тук. — Той добави замислено: — Мисля, че на теб трябва да благодаря за сегашното си добро състояние.

— Наистина, Хари. А в замяна искам една дребна услуга.

Той повдигна недоверчиво вежди.

— Само малка услуга ли, Анжу? Господи, как се менят времената!

— Лорд Маунтджой не знае, че между нас двете има проблем. Той мисли, че ще си прекарам славно с Ханичил. И специално ме помоли да му разкажа всичко, което успея да науча за нея.

— Ти говори ли с нея?

— Днес следобед. Тя ми затвори телефона.

Хари се засмя с онзи кратък, подобен на лай смях, който показваше по-скоро сарказъм, отколкото веселие.

— Питам се защо.

— Казах й, че съм дошла да й се извиня. И наистина исках да го направя. Разбира се, че тогава не съжалявах. Мислех, че е много глупава, задето не преследва Алекс, след като толкова много го иска. Мислех, че е задръстена с момичешки идеали. И че това не й носи добро. Както и да е, къде е Ханичил? — Тя го погледна и в очите й имаше очакване.

Хари наля джин и вермут в скъпи кристални чаши. Добави маслина и й подаде чашата. Отдавна и добре познаваше вкусовете на Анжу.

— Излезе — каза той и сви рамене. — Избяга от мен, без дори да каже довиждане.

Очите на Анжу се разшириха от изненада.

— Искаш да кажеш, че те е напуснала?

— Точно така, мила. Изглежда, думите „в добро и зло“, казани на френски в Нормандия, не означават нищо за нея. Предполагам, че ще се върне в онова отвратително ранчо в Тексас.

Анжу огледа удобната и луксозно обзаведена стая с красивите картини по стените, със скъпите украшения, подредени по масичките и рафтовете.

— Същото ранчо, което поддържа стила ти на живот, скъпи Хари? Нали има една стара поговорка — не хапи ръката, която те храни.

— Дори и да има, не искам и да знам за нея — каза той с усмивка. — Сега съм богат. Петдесет на петдесет гласи брачният ми договор с добрата малка Ханичил. А това, мила моя Анжу, ме прави наистина много богат.

Анжу затвори очи шокирана. После ги отвори и го изгледа, като да не вярваше на очите си.

— Ханичил ти е дала петдесет процента от нефта, открит в ранчото? Мили мой Хари, със сигурност ми дължиш повече от една малка услуга. Дължиш ми наистина много. Ако не бях аз, все още щеше да лягаш с жените, за да си изкарваш прехраната, и да играеш на комар, за да изплащаш дълговете си. Не че си мисля, че нещата са се променили много — добави тя злобно. — Защо иначе би те напуснала Ханичил?!

Хари сви рамене.

— Кой го интересува. А ти ще получиш онова, което иска сърчицето ти. — Прекоси стаята и вдигна пръстена, захвърлен от Ханичил. — Ето — каза той, като го тикна под носа й. — Какво ще кажеш за това?

Тя го грабна от ръката му, огледа го критично на светлината на лампата и каза, изпълнена с възхищение:

— Великолепен е.

— Задръж го — каза той небрежно. — Ханичил вече не го иска.

Анжу се усмихна и сложи пръстена на пръста си. Знаеше, че струва цяло състояние. Сложи плоча на грамофона. Прозвучаха началните акорди на песента „Димът влиза в очите ти“. После отиде до Хари и се сгуши в прегръдките му.

— Танцувай с мен, Хари, мили — каза тя и го дари с прословутата си усмивка.

Той я притисна до себе си и двамата започнаха да танцуват почти на място. Просто стояха прегърнати. Той галеше голия й гръб.

— Кожата ти е толкова гладка — шепнеше в ухото й. — Толкова си секси. — Целуна я по врата и вдъхна аромата на парфюма й. — Ммммм… Анжу… — Тя го целуна по устните, после пъхна езика си в нетърпеливата му уста. — Ммммм — каза той отново. — Да вярвам ли, че ще ми покажеш своята благодарност, Анжу?

Тя се усмихна дяволито.

— Аз съм добре възпитана млада дама — каза тя. — Научили са ме винаги, когато получа подарък, да благодаря.

Тя се усмихна, сложи дланта си в неговата и двамата се качиха в спалнята, като от време на време спираха за по една дълга целувка.

 

 

Ханичил се върна в ранните утринни часове. Беше седяла в евтиното заведение, беше мислила за живота и бъдещето си, после беше решила да се прибере у дома.

Беше изтощена, краката я боляха. Въздъхна, когато влезе и затвори вратата след себе си. Лампата във всекидневната стая светеше и тя се зачуди дали Хари си е у дома. После видя дамската чанта на масичката в антрето. Приближи се и я разгледа внимателно. Усети парфюма. Остър, изискан, упойващ аромат, който й беше добре познат. С чувството за дежа вю, тя стоеше в антрето, заслушана в тишината на къщата. Изкачи бавно стъпалата и отвори вратата на спалнята.

Сърцето й се сви и тя отскочи назад. Стоеше, онемяла от ужас. Не можеше дори да крещи. В краката й лежаха останките на плюшеното мече, покрити с кръв. А там, където трябваше да бъде главата на Хари, зееше дълбока червена дупка. Кръвта и мозъкът му бяха оплескали всичко — бялата копринена кувертюра на леглото, стените, килимът.

Шокът и ужасът я удариха като силна взривна вълна. Обърна се и изтича надолу по стълбите, после навън на улицата. Тичаше, като да имаше криле на краката. И плачеше истерично. Спря, когато видя обществен телефон на ъгъла. Започна безумно да рови в чантата си за монета и картичката с номера на Алекс.

Той веднага вдигна слушалката.

— Хари е мъртъв — проплака тя. — Алекс, моля те, о, моля те, трябва да ми помогнеш.