Елизабет Адлър
Наследнички (33)

Глава 33

Конгресменът Джак Дилейни знаеше, че изглежда като Кларк Гейбъл. Достатъчно хора му го бяха казвали и вече беше повярвал в това.

— Единствената разлика е в ушите — казваше той, като приглаждаше назад черната си коса пред огледалото и се възхищаваше на добре оформените си, прилепнали уши. — А може би това е единственото нещо, което е по-добро у мен, а не у Кларк — добавяше винаги той и се засмиваше дрезгаво.

Вярно беше — той наистина приличаше на филмовата звезда. Но това беше прилика, която той внимателно и с много труд постигаше. Малките мустачки, изкривената на една страна усмивка, небрежната стойка, леката отпуснатост. Жените падаха в краката му още щом го видеха. Особено сега, когато беше „някой“.

Да стане „някой“, беше нещо, върху което той беше работил през целия си живот. Истината беше, че без влиятелните си познати, той отново щеше да стане „никой“. И то доста бързо. А все още не беше достатъчно високо в йерархията, нито на политическата стълба. Поне той самият не беше доволен от постигнатото.

Всъщност влиятелните хора, които стояха зад гърба му, го притежаваха. Това бяха гангстерите, които го бяха избутали до Конгреса, за да се грижи за техните интереси — да пречи на прокарването на законите против комара, да пречи на създаването на съюза на транспортните работници и така нататък. С техните пари и власт зад гърба му той лесно погреба миналото и опроверга обвиненията в корупция. Измъкна се чист от водата. Но за да спечели тази подкрепа, той работи много и упорито, изложи се на големи мъки и опасност. Спечели благодарение на разточителните избирателни кампании, проведени с техните пари; на приемите, дадени в къщата му в Хюстън — отново с техните пари; на щедрите дарения, които правеше и които отново бяха осигурени от гангстерите; на външния си вид, на искрената усмивка и на твърдото мъжко ръкостискане. Всичко това му помогна да стигне до сегашното положение.

Той седеше в просторния си и удобен офис в сградата на Сената. Краката му бяха вдигнати на широкото бюро, на което нямаше документи, които спешно да се нуждаят от вниманието му. Между зъбите си стискаше ароматна пура, а ръцете си беше скръстил зад главата. Мислеше какво би могъл да предприеме на настоящия етап. Знаеше, че притежава подходящата външност и професионалния чар, необходими му, за да стигне до върха. Знаеше и с какви методи да се придвижи нагоре. Можеше да издигне кандидатурата си за президент, но това можеше да му отнеме години, а той беше нетърпелив човек. Освен това Рузвелт все още беше здраво окопан в Белия дом. Не, помисли си Дилейни, Рузвелт щеше да царува още известно време. А на него му оставаше да се издигне, макар и бавно, до сенатор, когото да забележат и чиято дума да се чува. Но бавното напредване го изпълваше с мрачни мисли и неприятни чувства. Начинът на живот във Вашингтон не отговаряше на неговите нужди. Имаше моменти, когато копнееше за доброто старо време на забраната върху алкохола, когато и спиртните напитки, и жените, бяха изобилие в живота му.

Спусна крака на пода, извади пурата от устата си и въздъхна дълбоко. Онези времена наистина бяха добри. Но миналото му беше внимателно потулено от хората, които стояха зад гърба му. Сега го познаваха като вдовец, които толкова дълбоко скърби за съпругата си, Роузмари, че още не е намерил жена, достойна да заеме мястото й. Това въздействаше на избирателите му и той го използваше с успех в пропагандната борба — жените домакини го обожаваха заради сантименталността му, младите жени направо се влюбваха в него, а мъжете се възхищаваха от факта, че, като истински тексасец, той сам се е издигнал до върха. В най-дълбоката известна досега депресия, Джак знаеше как да им вдъхне надежда.

— Късметът няма сам да ви намери, приятели — повтаряше той в хилядите си речи, които беше произнесъл в хиляди прашни зали на хиляди анонимни градове, в които, искрено се надяваше, че няма да стъпи никога вече. — Трябва сами да го намерите и хванете. Да, така е. А аз съм човекът, който ще ви помогне. Гласувайте за мен и късметът, който аз ще намеря, ще работи и за вас.

И тогава местният оркестър започваше да свири оглушително. Сервираха безплатно бира, безалкохолни напитки, хотдози. За всичко това плащаха гангстерите. На бебетата даваха по една шапчица във весели цветове и по една звучна целувка. „Дори проклетите хотдози бяха сякаш потупвани по рамото“, мислеше мрачно Джак. Много често имаше чувството, че сритва хората по задниците. Винаги беше мразил хотдога. И понякога му се струваше, че хората мразят него. Кучетата не го обичаха. Те винаги ръмжаха с оголени зъби, когато го видеха, а поведението им правеше подозрителни техните стопани. Като че ли животните най-добре преценяваха човешките характери.

Единственият и вечно изпречващ се на пътя му към върха проблем беше фактът, че тълпата го притежаваше. Бяха платили за мястото му в Конгреса, а сега плащаха, за да се грижи за интересите им. А това просто не беше достатъчно. Джак се чувстваше като последния бедняк. В Сената имаше мъже, които бяха наистина състоятелни и които сами бяха спечелили парите си. Мъже, които, без да се замислят, похарчваха цял милион и дори повече за рекламните си кампании. Мъже с къщи в Ню Йорк, Саратога и Палм Бийч. Мъже с частни къмпинги в Адирондакските планини и с големи бели яхти, хвърлили котви на Бермудските острови. Съперникът му от Тексас беше точно такъв човек. По-богат от него, но също толкова корумпиран. Той застрашаваше мястото на Джак в Конгреса и беше готов на всичко, за да го измести.

Джак имаше чувството, че хората, които го поддържаха, охладняват към него. Телефонните обаждания вече не бяха толкова чести, нито толкова приятелски. Вече не го канеха толкова често на партитата, давани от хората, стъпили на върха. Всъщност, помисли си той и изпита неудобство и неувереност, сигурно щяха да го изритат и да дадат мястото на някой друг. Някой, който заемаше по-силна позиция и който можеше да предложи повече от него. Вярност — тази дума не съществуваше в речника на тълпата. Поне не в този смисъл. Когато нещо преставаше да бъде полезно, просто го изхвърляха.

Беше прочел в хюстънските вестници за нефта, открит в ранчото Маунтджой, и се питаше, както и в случая с Роузи, как да обърне това в своя полза. И, точно както преди, когато Роузи беше жива, знаеше какво да направи. Този път щеше да се погрижи за малката мис Ханичил веднъж завинаги. За нещастие, налагаше се да се отърве и от нейния съпруг. Не можеше да си позволи каквито и да било проблеми. Очакваше, че тръстът ще се противопостави и ще има борба, но той щеше да използва общественото си положение, за да узакони претенциите си за права над имението. И всичко, което трябваше да направи, беше едно телефонно обаждане, което да му осигури един добър обяд.

Джак харесваше хотел „Мейфлауър“. В бара беше тъмно, което осигуряваше дискретност на посетителите. Там човек спокойно можеше да изпие няколко уискита и да проведе спокоен бизнес разговор. Сервираната в ресторанта пържола беше точно такава, каквато той обичаше, с гарнитура от пържени картофи, придружена с две бири. И никакъв десерт.

— Спестете си сладките изделия за жените — казваше той, като отново играеше ролята на искрения конгресмен от Юга. — Аз съм тексасец. Ние обичаме пържолите и знаем как да ги приготвяме. Това е достатъчно за мен.

Фактът, че беше роден и израснал в източния квартал на Бостън, беше погребан преди много месеци. Сега той беше — и по рождение, и по възпитание — южняк.

Барманът му се усмихна и постави пред него обичайното двойно уиски. Джак пресуши чашата на един дъх и направи знак за още една, после тръгна към телефонния автомат във фоайето. Набра номера на телефонния оператор и даде номер в Ню Йорк. Зачака нетърпеливо, като барабанеше с пръсти по слушалката. Най-после му отговори мъжки глас.

— Вито — каза той остро, — къде, по дяволите, беше? Да, жената, с която си бил снощи, сигурно наистина си я е бивало. Слушай, човече, имам малък проблем, за който трябва спешно да се погрижим. Знаеш какво имам предвид, нали? Да, лично е, но ще платя същите пари. — Извади от джоба си листчето с адреса. — Слушай, момче — каза тихо, — време е да наденеш ръкавиците. Без грешки, разбираш ли ме? Окей, ето я и информацията. — Хвърли поглед през рамо, за да се увери, че никой няма да го чуе, и тихо даде на Вито имената и адреса на Хари Локууд и Ханичил, като добави и нейното описание — висока, руса, не можеш да я сбъркаш. — Чекът ще дойде по пощата — каза той и се усмихна на шегата. Разбира се, парите щяха да бъдат изпратени по куриер, така че никога да не бъдат свързани с него. — Сега половината, останалото — като свършиш работата.

Усмихна се, доволен, и се върна в бара, където прекара целия следобед в пиене на уиски и разговор с бармана за игрите, които можеш да наблюдаваш през уикендите. Махна весело за довиждане. Мина през ресторанта, където размени няколко приятелски думи с един познат, а останалата част от деня прекара с колега във фоайето. После се върна в ресторанта и изяде пържолата си с по-голям апетит, отколкото имаше през последните шест месеца.