Елизабет Адлър
Наследнички (31)

Глава 31

Беше четвъртък вечер и Ханичил беше сама в къщата Маунтджой. Беше останала вкъщи, защото беше настинала. Чувстваше се самотна и се самосъжаляваше. Анжу беше отишла на танци в „Кларидж“ с група млади хора, а Лаура беше в къщата в провинцията за уикенда, но всъщност прекарваше цялото си време с Били. Или поне такава част от него, каквато леля Софи й разрешеше. А лорд Маунтджой беше в Шотландия, за да нагледа блатата си. Планираше лов на диви гъски през август.

Топъл ветрец изду завесите на отворения прозорец и в стаята нахлу шумът от лондонското улично движение и ароматът на цветята от предния двор. Ако затвореше очи, Ханичил можеше да си спомни нощните шумове на ранчото, които бяха доста по-различни. Можеше да чуе как горещият вятър шуми из изгорялата трева, свирката на влака, мученето на жадните говеда. То й се струваше толкова далеч. Като че ли принадлежеше на спомените на друг човек, живял друг живот. И все пак беше завинаги заключено в сърцето й. Със затворени очи, тя извика в съзнанието си образа на Ализа, застанала до огромната фурна, наглеждаща гърнетата и тенджерите, джезветата и другите съдове, докато приготвяше закуската. Спомни си как Фишър лежеше под масата, за да събира отпадъците. Спомни си как Том изпиваше набързо кафето си, за да може по-рано да започне работния си ден. Копнееше да се върне по-скоро при тях, те много и липсваха. Точно тогава Джонсън почука на вратата. На сребърната табла, която й подаде, лежеше телеграма. Тя го погледна изненадана.

— Защо ли ще ми изпращат телеграма от Тексас? — запита разтревожено и побърза да отвори плика. Прочете я бързо веднъж, а после и втори път.

— Надявам се, че новините не са лоши, мис — каза Джонсън и зачака отговора й.

— Лоши новини? — Тя го погледна изненадано. — О, не. Не, новините не са лоши.

— Ще изпратите ли отговор, мис?

Тя отново прочете телеграмата, като все още не можеше да повярва.

— Не — каза. — Не сега. Трябва да помисля.

Джонсън излезе, а тя се отпусна в креслото. Чете телеграмата отново и отново, и отново, докато накрая думите зазвучаха сами в главата й:

„Голям нефтен извор в ранчото Маунтджой. Сега можеш да се върнеш у дома.

Том, Ализа.“

Как така са открили нефт в ранчото, чудеше се тя. Бяха спрели да копаят още преди години, когато не откриха нищо. Телефонът иззвъня. Беше Андерсън, адвокатът от Сан Антонио.

— Трябваха ми дни, за да се свържа с теб — обясни Андерсън. — Но предполагам, че вече си получила телеграмата на Том и Ализа?

— Да — каза Ханичил изненадана, че чува отново гласа му. Не беше го виждала от онзи ден, когато беше отишъл в санаториума да й се извини, че е подписал документа за попечителство.

— Е, този път мога да ти кажа, че това е самата истина, Ханичил. Ако не беше Том, който непрекъснато правеше дупки в земята и търсеше вода, можеше никога да не открием нефта. Онези самодоволни глупаци от компанията така и не успяха. Сигурно са копали на грешно място през цялото време. А Том, вместо да открие вода, откри нефт. Телефонира ми и аз отидох там, за да видя всичко с очите си. На следващия ден заведох добре оборудвана бригада на мястото. Копаха може би седмица и от мъртвата земя бликна черен нефт. Бликаше и бликаше, като че ли нямаше край. И, очевидно, Ханичил, наистина няма да има край. Експертите твърдят, че ранчото Маунтджой вероятно е едно от най-големите нефтени полета в Тексас. Ти ще бъдеш много богата.

Ханичил си представи познатите пасища, осеяни с грозни нефтени кули, от които бликат пари. Замисли се за Том, който беше открил нефта, и за Ализа. И за това, че ако тя забогатее, те също ще бъдат богати. Замисли се и за Андерсън, който почти беше съсипал живота й. Знаеше, че не може да му има доверие.

— Вече съм планирал всичко — говореше Андерсън и тя долавяше задоволството в гласа му. — Ще направим добра сделка с компанията, която ще експлоатира земята. Както направихме и преди. Няма да ти се наложи да се тревожиш за каквото и да било, Ханичил. Само трябва да ме упълномощиш за твой адвокат, да ми позволиш да водя всичките ти дела. Не чакай прекалено дълго, Ханичил — предупреди я той, когато тя отговори, че трябва да си помисли. — Компаниите ги сърбят ръцете да започнат да добиват нефт. Колкото по-скоро подпишеш договор, толкова по-скоро парите ще започнат да текат в банката.

Ханичил застана до прозореца и втренчи поглед в осветената от лампите улица. Чудеше се как да постъпи. Андерсън вече си имаше работа с друг човек, а не с изплашеното и наивно момиче, което преди беше подписало документа с правата на компанията. Беше по-възрастна и по-мъдра сега, Роузи вече не беше до нея, готова да продаде всичко при първото предложение, за да похарчи веднага готовите пари. Знаеше, че Андерсън няма търпение да напълни собствения си джоб. Ако го направеше свой пълномощник, той ще може да си разиграва коня на свобода, без дори тя да знае. Как й се искаше чичо Маунтджой да е тук, за да я посъветва. Замисли се дали да не му телефонира в Шотландия, но беше прекалено късно, а и знаеше какво ще й каже той — да изчака да се върне в Лондон, за да помислят заедно.

Закрачи из стаята. Не можеше да чака. Беше прекалено развълнувана, прекалено нервна. Изтича до телефона и се обади в Сакстън Моубрей, откъдето обаче й казаха, че Били и Лаура са на вечеря с танци някъде близо до Бат и ще се върнат много късно.

Ханичил знаеше, че има още само един човек, когото можеше да помоли за помощ. Най-добрият избор от всички. Опитният бизнесмен, който ще знае какво точно да се направи. Погледна часовника си. Беше почти полунощ. Вдигна телефонната слушалка, помисли минута и отново я остави. Не беше говорила с Алекс от деня, когато бяха обядвали заедно, а това беше преди месец. Беше късно, той можеше да е с някого. Но трябваше да го види. Ще вземе такси до Бъркли скуеър, после ще мине пеш край къщата му, за да види дали свети. Ако имаше запалени лампи, ще позвъни и ще попита портиера дали Алекс е сам. Ако с него имаше някого, просто ще си тръгне и той никога няма да узнае, че е ходила там.

Знаеше, че е най-добре да изчака до утре. Но пък утре трябваше да каже на Андерсън решението си. Но също така знаеше, че това е само половината истина. Търсеше извинение, за да види отново Алекс. Усмихна се и се преоблече в красива рокля, вчеса старателно косата си и се парфюмира леко с „Шанел 5“.

 

 

Анжу беше в клуб „Флорида“ на Бъркли скуеър. Беше се измъкнала от танците в „Кларидж“ с Арчи Рейнълдс. Гледаше нетърпеливо Арчи, който беше неин съучастник в престъплението. Мислеше за това, колко непривлекателен е той с тези розови бузи, руса коса и кръгли сини очи. И колко отегчителен. Беше успяла да го убеди да я заведе в Сохо. „Чиро“ беше блестящо заведение, с добър дансинг. Оттам бяха отишли в Cafe de Paris, а после бяха дошли във „Флорида“, което беше грешка, защото заведението беше почти празно. Танцуваха само няколко възрастни двойки. Анжу мислеше, че идеята не е била толкова добра, колкото й се беше струвала първоначално.

Замисли се за всички мъже, които беше срещнала. Колко лесно беше да ги подчинява всичките на чара си, да им обещава всичко с очи, да ги довежда до състояние на лудост, когато са готови да извършат дори престъпление заради нея. Но всички те бяха толкова досадни и предсказуеми. Анжу винаги беше предпочитала забранените неща независимо дали са хора, нощни клубове или секс. В нейната природа като че ли имаше нещо перверзно, нещо, което можеше да се наслаждава само на удоволствието от дълбоко потулените тайни.

Мислеше и за Алекс Скот, който й се изплъзваше. Този мъж не й излизаше от ума. Алекс Скот беше неуловим. Нито една жена не беше успяла да го хване, въпреки че, бог беше свидетел, мнозина се бяха опитали.

Анжу отново погледна младия Арчи, който се потеше на светлината на свещите. С всяка минута той й изглеждаше все по-млад и по-непривлекателен. А тя мислеше за Алекс, който беше много по-опитен и много по-желан. И за това, какво огромно удоволствие й доставят предизвикателствата, особено ако е примесена и малко опасност.

Неочаквано, Анжу се изправи.

— Довиждане, Арчи — каза тя и си тръгна, като го остави да гледа втренчено след нея, с ококорени от шока очи.

Анжу взе пелерината си от черно кадифе от гардероба, после отиде в дамската тоалетна. Излезе след десет минути с току-що поставено червило, напудрени страни и с аромата на любимия си парфюм.

Беше мъгливо и тя се загърна плътно в пелерината. Отказа предложението на портиера да й извика такси и започна да се разхожда по Бъркли скуеър. Беше намислила нещо.

Алекс беше в кабинета си. Беше останал да работи до късно. Току-що беше взел душ и беше по халат, когато звънецът на входната врата иззвъня. Погледна, изненадан, часовника си. Беше след полунощ и слугите си бяха легнали отдавна. Въздъхна раздразнено. Чудеше се кой ли може да е по това време на нощта. Прекоси фоайето и отвори входната врата.

— Анжу! — възкликна той, наистина шокиран. — Какво, по дяволите, правиш тук?

— Бях във „Флорида“, точно срещу къщата ти — каза тя, като си придаде колкото се може по-отчаян вид. — Случи се нещо. Аз… Трябва да говоря с теб, Алекс. Ти си единственият човек, който може да ми помогне.

— Много е късно — каза той, но изглеждаше загрижен. — Трябва да се прибереш у дома, Анжу. Ще ти извикам такси. Ще поговорим утре сутринта.

— Не, не, това не може да чака. — Тя мина покрай него и влезе във фоайето. Беше много красива с черната пелерина, върху която се разстилаше дългата й червена коса, с тесните зелени очи, които не се отделяха от него. После тя бързо тръгна към кабинета му и стигна там, преди той да е успял да я спре.

Анжу огледа с любопитство спартанската стая, огромното бюро, рафтовете книги и хартии, удобния диван пред камината. На масата до дивана лежеше отворена книга. Имаше и отворено шише скоч и пълна до половината чаша.

— Значи това е бърлогата на лъва. Чудех се как ли изглежда — каза тя усмихната. Странно, но приличаше на котка, която току-що е изпила млякото. — Е? Няма ли да ми предложиш питие?

— Анжу, ситуацията е доста компрометираща. Веднага ще ти извикам такси. — Алекс вдигна телефонната слушалка. — Онова, за което искаш да поговорим, може да почака, сигурен съм.

— Не. — Тя отиде близо до него. — Моля те, Алекс. Само ме изслушай. — Постави длан на ръката му и погледна умолително в очите му. — Алекс, обичам те. О, знам, ще кажеш, че съм много глупава млада жена, но не мога да престана да мисля за теб. Стоях на разстояние от теб, защото мислех, че се интересуваш от Ханичил, но сега знам, че не е така.

— Анжу, за Бога! — възкликна той раздразнено. — Нима си дошла тук по това време на нощта, за да направиш това смешно изявление за любов?! То просто не отговаря на истината. — Обърна се към телефона и набра номера на таксиметровата служба, която беше на ъгъла.

Тя каза тихо и нежно, застанала зад гърба му.

— Дойдох тук, за да ти докажа любовта си. Ще разбереш колко много те обичам, Алекс. — Той се обърна към нея, а пелерината й се свлече на пода.

— Мили Боже! — каза той и остави слушалката с трясък. — Луда ли си?

— Не съм луда, Алекс, ти си луд. — Тя се усмихваше съблазнително. Обгърна го с ръце.

 

 

Ханичил слезе от таксито на ъгъла на Бъркли скуеър и плати на шофьора. Сега, когато вече беше тук, не беше сигурна дали постъпва правилно. Беше много късно. Алекс най-вероятно си е легнал. Или пък се забавлява. Разходи се по улицата и намали крачка, когато наближи неговата къща. Сърцето й подскочи, когато забеляза, че един прозорец на долния етаж свети. Сигурно беше в кабинета си и работеше, а това означаваше, че е сам. Каза си, че все пак има основателна причина да иска да говори с него. Изкачи стъпалата, но сърцето й биеше бясно. Знаеше, че това се дължи на предстоящата среща с него.

Входната врата беше открехната. Изненадана, тя почука и след минута влезе. Усети аромата на познат парфюм. Светлината идваше отляво, а и тази врата беше открехната. Знаеше, че не бива, но я отвори и надникна вътре.

Шокирана, втренчи поглед в жената, която беше в прегръдките на Алекс. Така се беше увила около тялото му, че приличаха на едно цяло. Като се изключат сандалите с високи токчета, беше гола — такава, каквато майка я е родила.

Погледът на Алекс срещна разширените й от ужас очи.

— Ханичил! — извика той отчаяно. — Мили Боже, Ханичил!

Изненадана, Анжу също се обърна да погледне.

— Mon Dieu! — каза тя и се усмихна победоносно, доволно. — Не е ли това самата мис Тексас?!

Ханичил се обърна и побягна. Чу Алекс да вика зад нея, но не се обърна. Изтича вън от къщата, надолу по стъпалата, излезе на улицата, а сълзите се стичаха по лицето й. „Как е възможно — питаше се, — как е могъл, как е могъл…“

 

 

От другата страна на улицата беше клуб „Флорида“, откъдето излязоха няколко души, които весело разговаряха, смееха се и махаха на минаващите таксита. Хари Локууд каза на двамата мъже, с които беше, че предпочита да върви, и се сбогува с тях.

Нощта беше много топла, макар и малко мъглива. Хари се чувстваше изключително добре, защото по-рано същата вечер беше спечелил хубавичката сума от пет хиляди лири от човек, за когото беше сигурен, че повече няма да може да нарече свой приятел, въпреки че беше спечелил честно. Беше беден, но все още джентълмен поне що се отнасяше до тези неща Беше много добър в играта на покер и обичаше комара.

Докато вървеше през площада, Хари си каза, че ако някога извади истински късмет и се ожени за богата жена, ще може щастливо да прекара остатъка от дните си край игралните маси на Монте Карло, където всички ще забележат ръцете му, отрупани с диамантени пръстени. Някои хора ги смятаха за прекалено показни и безвкусни, но той на всяка цена ще демонстрира богатството си, след като толкова много години е бил беден. Почти усещаше тръпката да залагаш милиони само на една карта. Ето това, помисли си с копнеж, ще бъде истинско преживяване — преживяване, което си струва. Да рискуваш всичко, без да те интересува дали ще спечелиш, или ще загубиш. Да играеш заради чистото удоволствие от играта, а не защото трябва да платиш проклетите сметки.

Вдигна глава, защото чу стъпки. Млада жена тичаше към него. Русата й коса се развяваше, а по лицето й се стичаха сълзи. Тя се препъна и той я хвана, за да не падне.

— Господи, Ханичил Маунтджой? — възкликна той, силно изненадан — Какво се е случило?

Побърза да махне на таксито, което точно тогава минаваше по улицата. Настани Ханичил в него, каза на шофьора просто да кръжи наоколо, докато му кажат къде ще отидат, и седна до нея.

— Сложи главата си на рамото ми, Ханичил — каза й. — Щом трябва, поне се наплачи. А после ще ми разкажеш всичко, ако искаш.

Тя продължаваше да плаче, а той се питаше какво ли прави Ханичил Маунтджой сама на Бъркли скуеър посред нощ. Не знаеше отговора, но предполагаше, че ще е много интересен.

След малко Ханичил се поизправи. Той й даде носната си кърпичка, тя избърса сълзите си и го погледна нещастно. Той си помисли, че тя изглежда ужасно — като че ли за нея вече няма бъдеще. Хари каза на шофьора да ги закара на ъгъла на „Лайънс“ и „Ковънтри“, а на Ханичил каза:

— Напудри си носа, мила. Ще ти дам лекарството панацея на англичаните — онова, което лекува всички болести. Чаша горещ чай.

Ханичил вече беше успяла да се справи със ситуацията. Той я заведе до тиха маса в ъгъла, поръча чай и бисквити. Каза й, че няма нужда да бърза, че може да му каже какво не е наред, когато пожелае. После зачака умът й да се върне, защото му се струваше, че е доста замаяна.

Чаят беше точно онова, от което тя имаше нужда. Тя отпиваше бавно, като че ли предпазливо, руменината постепенно се върна на бузите й и тя вече нямаше вид на момиче, което всеки момент ще припадне. Той задъвка една от бисквитите и каза, явно с желанието да завърже разговор:

— Когато бях ученик, мама ме водеше тук през ваканциите. Като специална награда. Оттогава обичам тези бисквити.

Ханичил нищо не отговори. Тя просто го гледаше как си налива още чай и как си взема още една бисквита.

— Е, това място не е точно такова, където да заведеш едно момиче. Но при тези обстоятелства си помислих, че…

— Много си мил, Хари — каза тя импулсивно. — Не знам какво щях да правя без теб.

— Е, тогава наистина се радвам, че се оказах на пътя ти — каза той галантно. Поколеба се, докато я гледаше. Ханичил не беше неговият тип. Беше прекалено искрена, наивна. Предпочиташе по-загадъчните жени. Всъщност добави той с усмивка, харесваше жените, които са секси. Като братовчедка й Анжу. Тя беше истинска жена. — Още чай? — Той напълни повторно чашата й, извика сервитьора и поръча още бисквити. И погледна Ханичил с очакване в очите. — И така? Ще ми разкажеш ли какво се случи?

Ханичил го погледна малко подозрително.

— Мога ли да ти имам доверие? — попита тя треперливо. Гласът й не приличаше на нейния.

Хари изпита облекчение, че тя най-после проговори. Вече си мислеше, че ще седят така цяла нощ, а това щеше да му създаде проблеми с лорд Маунтджой. Старецът дори можеше да я лиши от наследство, ако откриеше, че е била с него посред нощ.

— Ханичил — каза той и погледна прямо в очите й, подути от плача. — От всичките мъже в Лондон аз съм единственият, на когото можеш да имаш доверие. Нямаш представа — добави той с усмивка — колко много жени са ми доверявали най-съкровените си тайни. Не съм издал нито една. — Не й каза обаче, че признанията са ставали обикновено в леглото и че част от успеха му с жените се дължи на неговата дискретност И че беше дискретен по простата причина, че ако не беше, нямаше да бъде поканен в нито една вила по Средиземноморието и на нито едно парти в провинцията. — Хайде, мила — каза той нежно, — защо не започнеш от самото начало и да ми разкажеш всичко. И ще видим какво може да се направи.

Ханичил отпи от чая си, пое си дълбоко дъх и му разказа за нефта, който бяха открили в ранчото й, и за това, колко богата ще бъде. Хари я гледаше с уважение, съвсем ново за него. Тя щеше да бъде милионерка и без парите на стария лорд Маунтджой От думите й можеше да се съди, че ще стане дори по-богата от лорда И изведнъж Ханичил стана много по-привлекателна за него. Каза му, че няма доверие на Андерсън и че имала нужда от съвета на Алекс Скот. И че отишла да го види, за да го попита за мнението му. Хари повдигна скептично едната си вежда.

— Господи, мила Ханичил, не е ли много късно за посещение при мъж? — Той поклати неодобрително глава.

Тя се изчерви от срам.

— Сега ми се иска да не бях ходила — прошепна тя. — Само да не бях ходила…

Хари придоби разтревожен вид.

— Нищо не се е случило, нали? Искам да кажа, Алекс не се е възползвал от теб… или нещо такова? Нали?

Тя поклати нещастно глава.

— Той беше с…

Хари се наведе през масата по-близо към нея, за да долови прошепнатото име. Мислеше си, че това може да се окаже полезно по-късно, кой знае. Но беше наистина изненадан, когато тя каза тихо и измъчено:

— Той беше с Анжу.

Хари си спомни своето малко преживяване с Анжу. Тя беше малко секси котенце и той вече познаваше игрите й. Знаеше, че Анжу е легнала с него, защото е била много отегчена, защото й се беше удала възможност и тя се беше възползвала. Освен това той правилно беше доловил, че двамата си приличат — и двамата живееха заради радостта и възбудата. Той й се възхищаваше, но тя го презираше, защото е беден. Беше й се обадил няколко пъти след това, защото от ума му не излизаха парите на Маунтджой, но Анжу беше прекалено умна, за да се хване. Не беше отговорила на обажданията му и той беше разбрал какво означава това. Тя преследваше големите риби — по-висока титла и повече пари от тези, които предлагаше той. Но ето, че Ханичил се беше изпречила на пътя му, и той може би щеше наистина да прекарва дните си в Монте Карло и пръстите му щяха да са обсипани с пръстени.

— Не искам да виждам Алекс никога вече — каза Ханичил, а гласът й трепереше — И не мога да застана лице в лице с Анжу утре сутринта. О, Хари, какво да правя? — Тя го погледна умолително.

Имаше две неща, по които Хари беше експерт — комарът и жените. Замисли се за нефтените кладенци, които щяха да бъдат разкрити в ранчото Маунтджой. Знаеше, че ако изиграе умно картите си, парите могат да бъдат негови. Ханичил беше слаба и уязвима. Знаеше как да я изиграе. Беше нежен, очарователен — рицарят в бляскави доспехи. Винаги готов да помогне на дамата в беда.

— Ще направя всичко, което мога, за да ти помогна — каза той и беше искрен. — Мисля, че дори знам как. Имам приятел в Ню Йорк. Той е адвокат и има важна клиентела. Офисът му е на Парк Авеню. Наистина е много уважаван. Не е човек, който преследва собствени облаги — като Андерсън. Жак Ламон ще те посъветва най-добре. Предполагам, че в момента той е в Париж. — Погледна часовника си. — Два часът е. Можем да хванем ферибота в седем и да бъдем при него в късния следобед. — Ханичил втренчи поглед в него полуизненадана, полуразтревожена. Тогава той изигра коза си. — И, което е най-доброто нещо, така ще можеш да се махнеш от тук. Няма да ти се наложи да се срещаш нито с Алекс, нито с Анжу.

Видя как съмненията й бяха изместени от облекчението. После тя каза разтревожено:

— Но аз нямам никакви пари.

Хари благодари на Бога за петте хиляди, които беше спечелил и за които знаеше, че сутринта ще бъдат в банковата му сметка. Каза:

— Надявам се, че ще ме удостоиш с привилегията да се погрижа за всичко.

Тя отново придоби разтревожен вид, затова той й се усмихна мило и искрено.

— Не се тревожи, мила — каза й. — Ще наема етап в два различни хотела, а и ти ще се върнеш на другата сутрин, ако искаш. За разлика от твоя приятел Алекс, аз не искам да компрометирам жените.

Тя го погледна доверчиво.

— Как въобще ще ти се отблагодаря за това, че ме спаси? — Хари си помисли, че се сеща поне за дузина начина. — Ти си истински приятел — каза тя с благодарност. — Никога няма да го забравя.

— Опаковай си бързо нещата и — край на проблемите ти — обеща й той.

Знаеше прекрасно как да играе играта, кога да бъде нежен, кога да се опита да я очарова с мъжкия си чар. Беше добър актьор, а тази роля беше играл през целия си живот. Беше готов да се обзаложи, че Ханичил Маунтджой ще стане лейди Локууд още преди да се е усетила.

 

 

Лорд Маунтджой не беше доволен, когато слезе от нощния експрес Единбург — Лондон, два дни по-късно, и чу вестникопродавците да крещят името му. Погледна заглавията: „ЕДНА ОТ НАСЛЕДНИЦИТЕ МАУНТДЖОЙ ИЗБЯГАЛА С ГОДЕНИКА СИ В ПАРИЖ“ и пребледня. Седна в ролса и прочете, че Ханичил е избягала с известния комарджия и женкар Хари Локууд. И, за първи път от смъртта на съпругата си, му се доплака.

— Защо? — питаше се с тъга отново и отново. — Защо го е направила?

Зададе на Анжу и Лаура същия въпрос, когато се прибра в къщата Маунтджой, и веднага ги извика в библиотеката.

— Кажете ми какво се е случило — нареди им. — Нямаше ме само няколко дни. Всичко ми изглеждаше прекрасно, а ето, че Ханичил е избягала с този негодник Локууд. Защо, питам ви?

— Тя го е пазила в тайна от мен — побърза да каже Анжу. — Предполагам, че се е влюбила.

Лаура я изгледа скептично.

— Аз знам в кого е влюбена тя. И ти го знаеш, Анжу. И това със сигурност не е Хари.

— Кой тогава? — запита лорд Маунтджой. Чудеше се как е възможно под покрива му да се плетат толкова интриги, а той нищо да не знае.

— Тя беше влюбена в Алекс Скот — каза Лаура. — Разбира се, знаеше, че от това нищо няма да излезе. И мисля, че дори вече не се виждаше с него. — Втренчи поглед в Анжу. — Ти вероятно знаеш повече от мен.

Анжу отново каза доста прибързано:

— Единственото, което знам, е, че разговарях с нея, преди да отида на танци в „Кларидж“ в четвъртък вечерта. Тя беше настинала и не искаше да дойде. Прибрах се у дома късно и спах до късно на следващата сутрин. Дори не съм я виждала след това и нямам ни най-малка представа, защо е избягала с Хари.

Избягваше погледа на Лаура. Знаеше, че Лаура подозира, че е замесена по някакъв начин. Тя обаче нямаше никакво намерение да разказва на когото и да било какво се е случило. Помисли си, настроена отмъстително, че щом Ханичил е толкова глупава да избяга с Хари, значи си го заслужава.

Маунтджой гледаше тъжно телеграмата, която му съобщаваше за тяхната женитба. Въздъхна дълбоко, защото отново се замисли за лошата репутация на Хари като комарджия. Каза си, че никога няма да успее да разбере жените. От всички момичета, Ханичил беше последната, от която очакваше такава безотговорност. Можеше само да се надява, че Хари няма да разбие сърцето й. Защо, о, защо, запита се отново с огромна мъка, защо го е направила?