Елизабет Адлър
Наследнички (30)

Глава 30

— Лаура и Били са направо неразделни тези дни — каза Анжу, като че ли ревниво. — Не мога да разбера какво вижда тя в него. Та той дори заеква от време на време и тогава с него не може да се разговаря. Сигурно намира парите му за така привлекателни.

Бяха отишли в Маунтджой Парк за уикенда. Стоеше, кисела, до прозореца на големия салон със скръстени ръце и отегчено изражение. Гледаше Лаура, която тъкмо влизаше в малката спортна кола на Били, марка „Триумф“. Двамата потеглиха по алеята. Без съмнение, пак отиваха до конюшнята. Анжу не беше забравила, че Били Сакстън я беше отблъснал. Използваше всяка възможност да подронва репутацията му.

Ханичил въздъхна. Понякога просто не разбираше Анжу. Тя можеше да бъде много мила и приятна, а в следващия миг се превръщаше в истинска кучка — прозвището, с което Ханичил я беше нарекла при първата им среща.

— Наистина, Анжу, защо трябва да бъдеш толкова откровено подла? — попита я тя — Знаеш, че Лаура е влюбена в Били и че той е влюбен в нея. Обзалагам се, че той ще я помоли да се омъжи за него тази седмица. Освен това — добави тя, — Били заеква само когато разговаря с непознати или е много развълнуван. Или ако наблюдава конно надбягване. Или ако е с хора, които не харесва, а предполагам, че ти влизаш в това число.

Ханичил седеше на големия диван, тапициран със синя дамаска. Носеше безупречно отрязани и вталени бричове за езда и ръчно правени ботуши за езда, яркожълт пуловер с поло яка и сако от туид. Бомбето й беше на дивана до нея. Изглеждаше много различно от покритото с прах момиче, облечено неизменно в работен гащеризон. Чакаше чичо Маунтджой. Щяха да яздят заедно. Той беше обещал, че ще й позволи да язди новата кобила, която Били беше купил за него и за която го уверяваше, че някой ден ще излезе победител в надбягванията. Удряше разсеяно с камшика по ботушите си. Обичаше уикендите в провинцията. Те й даваха възможност да язди превъзходни коне — поне едно нещо, на което не трябваше да се учи тепърва. Дори винаги критичната Лаура не можеше да намери недостатък в ездата й. Уикендите й даваха възможност също така да избяга от Лондон и от Алекс.

След деня, който бяха прекарали заедно, й се струваше, че го вижда непрекъснато. Но винаги от разстояние — сред публиката в театъра, в тълпата по време на танците, през няколко маси в ресторанта. Лондон приличаше, в това отношение, на малък градец. Всички си разменяха клюки, особено в дамските тоалетни. Всички момичета казваха, че са влюбени в него. Където и да отидеше Алекс Скот, клюките го следваха. Всички знаеха къде е бил и с кого и тайно завиждаха на жената, която е била с него.

— Той е най-добрата партия на десетилетието — казваха те. — Сега, след като Уелският принц вече не е на брачния пазар.

Но бащите им не мислеха така. Те мислеха, че Алекс Скот е чужденец и негодник. В противен случай, как е могъл да забогатее толкова много още толкова млад?

— Господи, ако знаеш колко съм отегчена! — извика Анжу раздразнено. — Кажи ми защо съм тук! Затворена в тази къща, която прилича на мавзолей, насред затънтената провинция, където единствената компания са конете. Мразя конете, мразя провинцията, никога вече в живота си не искам да видя дори стръкче трева.

Ханичил втренчи любопитен поглед в нея. Наистина не разбираше какво вбесява толкова Анжу.

— Ти просто ревнуваш, това е всичко — каза тя. Това беше изстрел в тъмното, но, изглежда, попадна право в целта.

Анжу застана пред дивана и я загледа право в очите.

— Eh bien, а какво имаш ти, че си толкова самодоволна и надменна, мис Тексас? — попита я тя бясна. — Милият Алекс… „Моя приятел“ го наричаше ти, онзи, който те целунал. Къде е той, ха?! Да ти кажа ли къде? Той е в Бленхайм за уикенда с дъщерята на италианския посланик, ето къде е. Той те отхвърли, малка мис Тексас, защото сигурно те намира толкова отегчителна, колкото те намирам и аз.

Ханичил не знаеше дали да плаче, или да се смее. Анжу изглеждаше толкова смешно, с лице, зачервено от гняв и разочарование. Знаеше, че Анжу всъщност не иска да каже това. По-късно тя щеше да отиде разкаяна при нея и да й се извини. Винаги така правеше. Но това не намаляваше болката от думите, които беше изрекла.

— Излизам. — Тя се изправи и мина спокойно край Анжу.

— О, по дяволите, отивай да яздиш глупавия си кон! — извика Анжу след нея. — Знаеш, че онова, което казах, е истина.

Ханичил знаеше, че Анжу мрази всички животни, особено конете. Тя потреперваше от отвращение при самото им споменаване.

— Само тези луди англичани обожават конете — казваше сприхаво тя. — Ако можеха, сигурно щяха и в леглото да лягат с тях.

Но Анжу, разбира се, никога не приказваше така в присъствието на лорд Маунтджой. Беше достатъчно умна да не го прави. Анжу имаше лице за пред хората, на които искаше да се хареса, и друго, което беше нейното истинско лице. Понякога се държеше толкова необяснимо, беше такава егоистка, че Ханичил си мислеше, че никога не би могла да й прости. А после ставаше толкова сладка и мила, толкова искрено съжаляваше, че Ханичил, разбира се, й прощаваше.

Може би това беше част от проблема с Анжу, мислеше Ханичил по-късно, докато препускаше до чичо си. Независимо колко лоша беше, всички й прощаваха.

— Пусни кобилата да препуска на воля — извика й чичо Маунтджой, който яздеше малко зад нея. — Да видим на какво е способна.

Тя заби пети в хълбоците на коня и препуска на воля повече от миля. Забрави Анжу и се отдаде напълно на удоволствието от високата скорост.

— Кобилата наистина е чудесна — мърмореше си под нос, доволен, чичо Маунтджой. — Момичето също се държи прекрасно на седлото. Джорджи яздеше така. Тя му е одрала кожата, няма никакво съмнение.

Той се замисли за Лаура, която също яздеше добре като мъж, дори и по-добре от някои мъже. И изпита силна гордост, която стопли сърцето му. Да, можеше да се гордее с „момичетата си“, каза си той с усмивка и се сети за Анжу, която можеше да върти всекиго на малкия си пръст — дори старец като него. Анжу не можеше да язди, но притежаваше повече чар от всички останали момичета. Тя щеше да сключи блестящ брак, беше сигурен в това. А ето, че младата Лаура щеше да се сгоди за Били Сакстън. Били беше помолил за неговото разрешение снощи, след вечерята в Сакстън Моубрей, докато отпиваха от превъзходното „Тейлъс Порт“, реколта 1894 и се наслаждаваха на сиренето „Стилтън“. Били Сакстън винаги сервираше само превъзходна храна. Семейството му беше забогатяло благодарение на търговията, но той беше прекрасен човек. Не като Алекс Скот, за когото Анжу твърдеше, че Ханичил се интересува от него. Той беше като че ли невъзпитан човек, простак. Хората говореха, че направил милиони, преди да навърши двайсет и една. Сега беше един от най-богатите хора в света. „Не можеш да имаш доверие на такъв човек“, каза лордът сам на себе си. Нещо сигурно не беше наред, но, изглежда, никой не знаеше какво точно. Но той виждаше, че Ханичил не е щастлива, и това го тревожеше. Маунтджой въздъхна и погледна Ханичил, която бавно се връщаше към него. Съжаляваше я, защото се беше влюбила в неподходящ човек. Може би трябва да измисли някакво забавление, за да отвлече мислите й от Алекс. Да развесели бедното момиче. Жените понякога наистина бяха смешни — да се влюбват така и всичките тези глупости. Той никога през живота си не се беше влюбвал. И не познаваше мъже, които са се влюбвали. Женеха се за момичетата, за които трябваше, изпълняваха дълга си и това беше всичко.

Отново въздъхна. Времената се меняха. Предполагаше, че и дори тези неща са се променили. Когато се върне в къщата, ще повика Софи и ще я помоли да организира годежно парти в Маунтджой Парк. Ще трябва да поканят наистина очарователни кавалери за Ханичил и Анжу. Всичките им съседи щяха да дойдат за танците, беше сигурен. Как се казваше онзи ръководител на оркестър, по когото младите толкова много бяха полудели? Амброуз? Или Каръл Гибънс? Софи сигурно знае. Ще пускат и фойерверки над езерото, ще бъде красиво.

Лорд Маунтджой си спомни студения януарски ден само преди няколко месеца, когато седеше във влака от Бат за Лондон. Тогава беше неговият седемдесети рожден ден и той беше самотен, чувстваше се много стар. Засмя се на глас и препусна коня в галоп. Започнаха да се надбягват с Ханичил. Вече не беше самотен и, което беше още по-важно, вече дори не се чувстваше стар. Чувстваше се като нов човек.

 

 

Били така и не помоли Лаура да се омъжи за него. Пътуваха в червения „Триумф“ от Маунтджой Парк към Сакстън Моубрей. Той спря, за да могат няколко крави да влязат в пасището, а тя се обърна към него и каза.

— Няма нужда да падаш на едно коляно в краката ми, Били. Ще се омъжа за теб независимо дали ще ме помолиш, или не.

Той се засмя, целуна я и каза:

— Господи, какво облекчение е това за мен!

После извади малка синя кутийка от джоба си и й показа красивия пръстен с безупречен диамант, който беше купил за нея.

— За теб е, моя прекрасна Лаура — каза извънредно тържествено и го постави на пръста й. Погледна я и добави: — Давам ти го с цялата си любов.

— О, Били! — извика тя и го целуна — Красив е, прекрасен е! — Погледнаха се, усмихнаха се и тя каза: — Представи си само, ако не те бях срещнала във влака онзи ден! Можеше никога да не се запознаем. Какво щях да правя без теб?

— Аз щях да те намеря — каза той и отново я целуна. — Щях да те забележа в някоя бална зала в Лондон, погледите ни щяха да се срещнат над главите на тълпата и веднага щяхме да разберем, че сме създадени един за друг.

Тя се засмя.

— Само че не стана така. Ти трябваше да ми заемеш носната си кърпичка, за да си избърша сълзите, и да изслушаш оплакванията ми от бедния Хадън.

— Той никога няма да разбере какъв е глупак — съгласи се Били. Точно тогава и последната крава влезе в пасището и фермерът затвори вратата. Двамата потеглиха и забравиха за Хадън. Той нямаше място в живота им. Все едно че никога не беше съществувал.

 

 

Годежът на Лаура и Били беше обявен в „Таймс“ на следващата седмица. Лаура прочете обявата по време на закуската в Маунтджой Парк, докато отхапваше от препечената си филийка и отпиваше от горещото кафе. И си помисли, с облекчение, че най-после всичко е законно. Погледна огромния кръгъл диамант, който Били й беше подарил. Той имаше много бижута, останали от майка му, които се съхраняваха в банката, включително нейния годежен пръстен, но искаше да й подари нещо, което да е само нейно и което да ги свързва завинаги. Лаура прегледа цялата колонка с годежите. Тя не беше много дълга. Последната обява гласеше, че годежът на лейди Даяна Гилмор и мистър Хадън Фокс се е състоял съвсем наскоро.

— Мили Боже! — възкликна тя изненадана. И после: — Бедният Хадън! — И наистина го имаше предвид. Беше толкова щастлива, че искаше всички други също да са щастливи. Но докато шофираше към Сакстън Моубрей, забрави за него, защото щеше да огледа отново конюшните и да направят план на двора, където Лаура щеше да тренира Крекър и Саша. Забрави дори за клетвата да отмъсти на Хадън — това просто не беше важно вече.

Годежното парти се състоя в Маунтджой Парк след няколко седмици. Организираха го леля Софи и Лаура, която не искаше то да бъде прекалено официално. Искаше просто да се позабавляват добре и да се посмеят, затова поканиха само добри приятели, които да останат и да преспят. Някои от тях бяха настанени в Сакстън Моубрей. После всички околни големи имения дадоха партита. Градинарите на Маунтджой бяха заети с внасянето в къщата на цветята и саксиите с малки декоративни дръвчета от оранжериите. Електроинженерите също се трудиха цяла седмица, за да поставят специалните жици. На моравата зад къщата беше издигнат огромен навес с дървен под, където да танцуват. Бяха наети фокусници, жонгльори, гадатели и магьосници, за да забавляват гостите. Цялата къща беше украсена с лампички, както и дърветата около езерото. Като огледа всичко преди пристигането на гостите, Лаура каза на чичо си, че никога досега не е виждала нещо толкова красиво, великолепно, истинско чудо, което те кара да затаиш дъх.

— Последния път, когато цялото имение беше осветено така, беше за моя годеж с Пинелъпи — каза чичо Маунтджой. — Но не си спомням да е било толкова прекрасно.

Джини Суинбърн също дойде, остана и се превърна в звездата на събитието. Изглеждаше очарователно в новата си рокля „Рейчъл“ от фирмата „Хароугейт“. Роклята беше прекрасна, въпреки че трябваше да я ушият набързо, за да стане навреме. Беше от виолетово кадифе, с дълги тесни ръкави и леко разширяваща се пола. На врата си Джини носеше диамантената огърлица, която Адриана Фиоралди беше подарила на майката на Лаура в нейния сватбен ден. Цветът на диамантите подсилваше синевата на очите й и руменината на бузите й. Беше прибрала във висок кок сребристата си коса и, според Лаура, приличаше на кралица.

Мадам Сюзет беше наистина най-елегантната жена на партито. Леля Софи се беше погрижила да я сложи по време на вечерята между член на френския дипломатически корпус и италианския посланик, у когото тя, изглежда, намери сродна душа.

Анжу вероятно беше най-красивото момиче на партито. Беше облечена в рокля от зелен шифон, с много смело изрязан гръб, която повтаряше точно цвета на очите й. На врата си беше сложила смарагдовата огърлица, дадена й от чичо Маунтджой. Цяла опашка нетърпеливи мъже чакаха, за да танцуват с нея. Съревнованието кой ще спечели танца преди късната закуска беше оспорвано, но Анжу го разреши. Каза, че ще седне до един млад шотландец, когото виждаше за първи път и който я беше заинтригувал. Той беше висок, със сластолюбив поглед и говореше с очарователен акцент.

Ханичил беше облечена в синя и мека копринена рокля с много дълга пола и изрязано деколте, която леля Софи намираше за доста шокираща, макар и не за чак толкова скандална, колкото беше роклята без гръб на Анжу. Но перлената огърлица, дадена й от чичо Маунтджой, покриваше доста голяма част от гърдите й. В косата си беше забола бяла гардения. Всеки танц танцуваше с различен мъж, но й се искаше да танцува само с Алекс.

Лаура беше облечена в кремава копринена рокля, щампирана с рози. Тя самата приличаше на красива английска роза, грейнала от щастие. Очите й блестяха също толкова ярко, колкото и годежният и пръстен. Всички забелязаха, че Били просто не може да откъсне очи от нея. Лорд Маунтджой, доволен, каза на леля Софи, че двамата са идеалната двойка.