Елизабет Адлър
Наследнички (29)

Глава 29

Алекс Скот не можеше да изгони Ханичил от мислите си. Тя беше последното, за което мислеше нощем, преди да заспи, и първото нещо сутрин, за което се сещаше, докато се бръснеше. Виждаше в огледалото нейното лице, а не своето. Сега, в офиса си на Сейнт Джеймс, той гледаше втренчено през прозореца и пак мислеше за нея.

Денят беше красив, небето — синьо. Ярката слънчева светлина придаваше на всичко по-добър фокус, острота на очертанията. Той би трябвало да мисли за това, дали да направи предложение на капитана на гръцкия танкер, но за първи път в живота си просто не можеше да се концентрира.

Извърна се нетърпеливо от прозореца и си каза, че не бива да става смешен. Седна зад бюрото си и се насили да погледне документите, които помощникът му Ставрос беше подредил на спретната купчина. Прокара разсеяно длан по повърхността на бюрото и си спомни деня преди двайсет години, когато го беше купил — деня, в който мъжът, когото беше мразил през целия си живот, най-после беше съсипан. Бяха разпродали на търг обзавеждането на офисите и на къщите му. Алекс още усещаше сладко-горчивото удоволствие, което му беше доставило отмъщението. А сега беше останала само красотата на дърворезбата и инкрустациите и патината, която придаваше на повърхността особен, мек блясък. Удоволствие вече нямаше.

Той се изправи и закрачи из голямата красива стая, обхождайки с поглед нещата, които беше спечелил по време на войната, която беше водил — копринения килим от Исфахан, бюрото в стил Чипъндейл, огледалото от времето на Италианския ренесанс. Всички тези предмети бяха трофеи, за които беше водил дълги битки, и които, за кратко време на сладко заблуждение, беше смятал, че е завоювал. Искаше да възпроизведе офиса на онзи старец, да използва неговите неща, да повтори живота му, може би. Но това не му беше донесло радост. В цялата стая единствените неща, които беше купил с любов, а не заради омразата, бяха картините. Вгледа се по-внимателно в предметите на изкуството — картините на Каналето, Джото и трите картини на Леонардо. И най-новата си придобивка — малка картина на Мане, изобразяваща лятна градина, в която се беше влюбил от пръв поглед. Веднага беше разбрал, че не би могъл да живее без нея. Разрешението беше много лесно. Беше влязъл и платил исканата сума без колебание, защото художник, който можеше да докосне душата му, беше безценен. Но нямаше също толкова лесно разрешение на проблема, свързан с любовта му към Ханичил Маунтджой. Всъщност нямаше никакво разрешение.

Седна отново зад бюрото и прегледа чертежите и диаграмите, внимателно приготвени от Ставрос. Но погледът му все бягаше към лятната градина на Мане, а умът му — към нещата, за които не искаше да мисли. Поне не сега. Въздъхна и се облегна назад в креслото. Протегна се уморено, скръсти ръце зад главата си, завъртя креслото така, че да може да вижда през прозореца върховете на дърветата и синьото небе. Не беше добре това, че не можеше да разсъждава трезво. Ще отиде да се поразходи, за да се проясни главата му и да види с какво разполагат търговците с предмети на изкуството на „Бонд стрийт“.

Извика Ставрос и му каза, че ще излезе за час-два, оправи италианската си копринена вратовръзка, облече сакото си и леко изтича надолу по широкото, застлано със син килим, стълбище.

Разходи се по „Пикадили“ и по „Олд Бонд стрийт“, като се спираше тук-там да разгледа изложеното по витрините на скъпите магазини. Беше стигнал до „Кларджис стрийт“, когато млада русокоса жена се появи иззад ъгъла и връхлетя върху него. Шапката й падна под колелетата на минаващото точно в този миг такси. Чантата й също падна, но на тротоара, разтвори се и от нея изпадаха червила, компактни пудри, телефонен указател, химикали, гребени и монети. Всички те се разпиляха по паважа.

— Ханичил! — възкликна той и се засмя. Струваше му се, че сънят му се е сбъднал — той я държеше в прегръдките си.

— О! — възкликна тя изненадана и погледна право в очите му. — О, Алекс! — каза след това толкова нежно, че сърцето му се разтопи.

— Закъде бързаш толкова?

Тя придоби объркан вид, но само за миг. Като че ли беше забравила закъде е тръгнала.

— Отивам на фризьор. Закъснявам, затова тичах. Имам късмет, че се блъснах в теб, а не в някой непознат.

— Страхувам се, че въобще нямаш късмет. — И двамата погледнаха сламената шапка, сплескана от миналото върху нея такси, засмяха се и се наведоха да съберат разпилените по тротоара неща.

Алекс вдигна шапката и я подаде.

— Мислиш ли, че може да бъде възстановена? Или вече за нищо не става?

Тя отново се засмя. Смехът й приличаше на весели вълнички и той също се засмя.

— Страхувам се, че прилича на баница, както би казала Лаура. Но няма значение. Не обичам да нося шапки. Нося ги, защото леля Софи настоява и защото, според нея, така е прилично.

Стояха, гледаха се и се усмихваха. Тя беше облечена в лятна рокля с цвета на хиацинта, който беше точно като цвета на очите й. На краката си носеше бели сандали, а на ръцете — малки бели ръкавички. Дългата й до раменете пшенично руса коса блестеше на слънчевата светлина и според него въобще нямаше нужда от намесата на фризьора. Тя беше просто съвършена, както винаги.

— Бих искал да те поканя на обяд — каза той, макар да знаеше, че не бива да го прави. — Но ти отиваш на фризьор.

— Бих предпочела да съм с теб — каза тя искрено, като продължаваше да го гледа право в очите.

— Добре тогава. — Той я хвана за ръката и махна на едно такси да спре. Чувстваше се като човек, който е изгорил всички мостове след себе си. Отвори й вратата на колата и каза на шофьора: — „Бъркли“, моля.

Седяха, гледаха се и продължаваха да се усмихват.

— Виж колко доволни от себе си сме — каза той. — Като две деца, които са избягали от училище. Трябва да работя, а ти трябва да се погрижиш за косата си. Сигурно слънцето е много силно днес, та така ни е замаяло главите.

— Това е съдба. — Тя го погледна с глава, наклонена на една страна. Усмивката все още красеше лицето й. — Не вярваш ли в съдбата, Алекс?

Очите му срещнаха нейните.

— Само в дни като този.

Таксито спря пред „Бъркли“. Униформеният портиер побърза да им отвори вратата.

— Добър ден, мис Маунтджой — поздрави той весело и й се усмихна.

— Добър ден, Джоузеф. Как е съпругата ти? Надявам се, че се чувства по-добре?

Усмивка премина по лицето на Алекс, като се сети за обърканото и срамежливо момиче, което беше срещнал преди месеци на лайнера. Сега тя беше изискана и красива млада жена, която портиерът на един от най-добрите лондонски хотели поздравяваше по име. Вместо да поздрави него. Изчака търпеливо Ханичил да получи всички подробности по възстановяването на съпругата на Джоузеф.

— Толкова се радвам, че тя е по-добре — каза Ханичил в края на разговора. — Сигурно много сте се тревожили.

Алекс беше сигурен в искреността й.

— Казвал ли ти е някой, че си много приятна и мила? — попита я той в ресторанта, където заеха една маса в ъгъла, до прозореца.

— Само ти. — Тя се усмихна и добави: — И чичо Маунтджой.

— Ти, изглежда, много го обичаш?

— Да, разбира се. О, той си придава строг и недоволен вид, за да държи хората на разстояние. Но го прави само за да прикрива самотата си. Мисля, че прекалено дълго е бил самотен и затова вече не знае как трябва да се държи с хората.

Той я погледна изумен.

— Как е възможно да си толкова млада и толкова мъдра?

— Не съм мъдра — каза тя тихо. — Само че имам опит със самотата.

Погледите им се срещнаха над масата.

— Ти също — каза тя. — Веднага познавам, че познаваш самотата, Алекс. Защо? Мъж като теб, който има всичко?

— Външните неща заблуждават — каза той остро. Тогава дойде келнерът и те трябваше да прекъснат разговора си. Поръчаха си яйца на очи, сьомга и салата и бутилка бяло бордо. То беше любимото му вино и той й обеща, че и на нея ще й хареса.

Той седеше и я гледаше. Все още не можеше да повярва на промяната, която беше настъпила в нея. Беше така пораснала, толкова уверена в себе си. А в същото време си беше пак същата — пряма и наистина очарователна. Той я слушаше, докато тя му разказваше за любовта на Лаура и Били, за това, колко щастлива е Лаура, за партита, на които са ходили, за това, колко се е подобрила играта й на тенис. Не разговаряха за нищо важно, помисли си той със съжаление, когато краят на обяда наближи. Забавиха се с десерта — ягоди в сметанов крем — и с последната чаша вино.

— А ти, Ханичил? — запита я той и хвана ръката й през масата, както беше направил и на кораба, когато за първи път вечеряха заедно — Кажи ми: щастлива ли си?

И веднага между тях се почувства напрежение.

— Днес, да — каза тя тихо — Точно в тази минута съм щастлива, знам го.

Време беше да си тръгват, а той не искаше да се раздели с нея. Предложи й да се поразходят в парка. Беше готов да направи всичко, само да я задържи още малко. Ще си позволи лукса да бъде с нея, пък било и само няколко часа.

Хората се бяха изпънали на тревата или в шезлонгите си, наслаждаваха се на слънчевата светлина и слушаха оркестъра, който изпълняваше нашумели шоу мелодии и военни маршове. Той съблече сакото си. Седнаха под един кестен и започнаха да наблюдават хората, които се разхождаха. Продавачите на сладолед печелеха добри пари, а наоколо радостно тичаха деца, които хранеха патиците в езерото или пък пускаха в него лодки от хартия.

— Когато видя тук, в Англия, толкова много зеленина, винаги си мисля за моето бедно ранчо — каза Ханичил, изпълнена с копнеж. — Там земята е изтощена, гола. Само вятърът се разхожда из нея. А когато татко беше жив, и тя беше жива. Като този парк.

— И някой ден отново ще бъде — каза Алекс. — Когато лорд Маунтджой ти завещае парите си.

Тя откъсна стрък трева и го захапа.

— Понякога това вече не ми се струва толкова важно — отговори. — Признавам, дойдох в Лондон, защото имах нужда от пари. И все още имам, но сега е различно. Наистина обичам чичо Маунтджой и се тревожа за него. И Лаура обичам. Предполагам, че обичам и Анжу, макар че тя много често ме подлудява. Разбира се, искам чичо Маунтджой да ми даде пари, да спаси моето ранчо, само че вече не мога да му ги поискам. Той вече прояви великодушност и щедрост. Мисля, че ни обича и е истински загрижен за нас.

Излегна се на тревата, като подложи ръцете си под главата. Алекс нави сакото си и го положи под главата й, за да се чувства тя по-удобно. Ханичил го погледна и каза:

— Ти знаеш всичко за мен. Е, почти всичко. А аз не знам нищо за теб. С изключение на клюките. Мислиш ли, че това е справедливо?

— Враговете ми в бизнеса казват, че аз не съм справедлив човек.

Тя се усмихна.

— Това не е бизнес. А и аз не съм твой враг. Ти си като д’Артанян от „Тримата мускетари“. Странен и изплъзващ се. Никой не знае кой си всъщност или откъде си. Кой си ти, Алекс?

— Понякога и аз самият се чудя — каза той и в гласа му се долавяше горчивина. — Но ако наистина искаш да знаеш, ще ти кажа. — Ханичил стреснато се изправи до седнало положение и обгърна коленете си с ръце. Гледаше го, наистина заинтересувана. — Роден съм в Рим — каза Алекс. — В малка болница, съществуваща благодарение на благотворителните организации. На остров Тиберина, разположен в средата на река Тибър. Майка ми била гъркиня. Била в Италия с родителите си. И срещнала мъжа, който станал мой баща. Той бил красив, аристократичен и по-възрастен от нея. По-опитен. Тя била млада и наивна. И много влюбена. А той се възползвал от това. Тя, разбира се, забременяла. Когато му казала, той отговорил, че отговорността не е негова. Казал, че не бил първият й любовник, нито пък единственият. Че жена като нея очевидно сигурно допуска дузина мъже в леглото си и че детето няма нищо общо с него. Изоставил я и тя нямала друг избор, освен да каже на баща си и да го помоли за милост. Но той не й простил. Доброто му име означавало за него повече от дъщеря му. Лишил я от наследство и я оставил сама в Рим.

Алекс замълча. Никога и на никого не беше разказвал това. Раните бяха още пресни, все още изпитваше гняв, макар отдавна да си беше забранил да мисли за тези неща. А ето, че разказваше на Ханичил за смелостта на майка си да застане твърдо на краката си и да продължи да живее.

— Майка ми се казвала Кристина Андреос — продължи Алекс, — но добавила Скот с надеждата, че английското име ще накара хората да я уважават повече. И, естествено, да заличи роднинските си връзки с баща си. Започнала работа в кафе-бар. Било й трудно, но храната била добра. Научила се да готви макарони и сос. Работила, докато бременността й не напреднала и не й станало трудно. Спестявала всеки цент, живеела в малка и тъмна стаичка в стара къща на мрачна и тясна улица в Трастевере. Седмица след раждането започнала да продава цветя в Кампо де Фиори през деня и на улиците пред големите хотели през нощта. Бебето вземала със себе си. Безупречно бялата престилка и черният шал, които носела, били символ на нейната бедност, а не на селски произход, защото Кристина не била селянка. Баща й бил професор в университета в Атина. Тя говорела три езика, познавала класическите гръцки и латински произведения, говорела и латински — езика на императорите и кралете. Кръстила ме на един от императорите, Александър, с надеждата, че някой ден ще добия част от величието и блясъка на този велик човек.

Когато съм пораснал достатъчно, за да може да ме поверява на грижите на съседите, майка ми се върнала на работа в кафе-бара, където работела нощем. А през деня продължила да продава цветя по улиците. Работеше по осемнайсет часа на ден, шест дни в седмицата. Свободния си ден, неделя, прекарваше с мен. Научи ме на латински и гръцки, на английски и френски, окуражаваше ме да вярвам, че мога да бъда такъв, какъвто пожелая. Да постигна всичко. Но всички в квартала знаеха, че тя няма съпруг и че синът й е незаконен. Заемах най-долното стъпало на стълбицата дори по скалата на ценностите на тези хора „il bastardo“ — копелето.

Като дете стоях по цял ден пред ресторанта, където майка ми работеше. Помагаше в кухнята. Когато навърших девет, дадоха и на мен подходяща работа. Почиствах масите. Усетих сладостта да печелиш сам парите си, радвах се на монетите, които дрънкаха в джоба ми в края на седмицата. Знаех, че за мен парите са единственият път към свободата и независимостта.

Наблюдавах всичко: богатите матрони, техните изискани маниери, как деликатно се хранеха. Забелязвах дрехите им и колко елегантно — небрежно ги носят. Слушах ги как говорят и упражнявах техния надменен акцент у дома, когато оставах сам. Наблюдавах как мъжете се държат с жените, как се отнасят с тях като с крехки и скъпоценни предмети на изкуството. Толкова различно от грубите обноски и дрезгавите гласове на моите съседи, които вечно навикваха жените си. Наливах прекрасните вина в чашите на гостите и се учех, усъвършенствах се. Но никой не трябваше да ме учи как се ръководи бизнес. Това ми беше вроден инстинкт. „Гърците винаги са били родени търговци“, каза майка ми, когато пораснах и морето започна неудържимо да ме привлича. Тя взе пари на заем от двойка редовни клиенти на ресторанта. Те го посещаваха от години и я познаваха добре. И станах собственик на малка рибарска лодка. — Алекс сви рамене. — И така положих началото на фирмата си — „Скот лайн“ — каза той, като все още продължаваше да се учудва на това начало, което не обещаваше големи успехи. — Началото беше поставено от шестнайсетгодишно момче и стара ръждясала лодка в малкото рибарско селце в покрайнините на Рим. Седалището и днес си е там, само че сега моите кораби кръстосват света, пътуват през панамския и гибралтарския проход, стигат чак до Япония. След два месеца вече бях продал лодката и си бях купил по-голяма. Наех двама мъже да ловят риба за мен, както и втора лодка, с която излизах в морето сам. Така почти удвоих печалбите си. Още две години правех все това — продавах и купувах лодки, наемах други, докато не спечелих своя собствена малка флотилия — дузина лодки и трийсет мъже, които работеха за мен. После продадох всичко и с парите си купих стар товарен кораб. Започнах да пренасям сяра от Картаген в Испания. Никога не забравих миризмата на този мой първи кораб, тя ще живее в паметта ми винаги — каза той горчиво. — Аз също миришех на сяра, миризма, която много прилича на тази на развалените яйца. Миризмата се беше пропила в дрехите ми, в косата ми, в кожата ми. Но печелех добри пари. Купих втори товарен кораб само след година.

С печалбата от тази два кораба купих на майка си малък ресторант на Пиаца Навона с малък апартамент на втория етаж. Най-после тя имаше дом, макар и малък. Тя беше известна с уменията си готвачка и скоро „Тина“ постигна успех. Там се хранеха само богати хора.

И все пак не ми харесваше това, че тя работи толкова много и упорито. На следващата година, вече с три кораба, които пренасяха желязо и стомана от Германия, успях да й купя спретната вила в живописната Тоскана — място, където тя да си почива, когато горещото лято се настани в Рим. Но тя не можеше да мързелува дълго време. Работеше в лозето, което си беше засадила, и сервираше виното, първокачествено „Монталчино“, в ресторанта си. Виното постепенно започна да придобива известност. Вложих повече пари в лозето, засадих нови лози, наех човек да надзирава производството. И бизнесът започна да процъфтява. — Алекс погледна Ханичил и се усмихна. — Струваше ми се, че всичко правя извънредно добре. Изглежда, не можех да сбъркам в нищо. Майка ми обичаше малкия си ресторант. Клиентите й бяха верни — на нея, на добрата храна и първокачественото вино. Тя успяваше да устоява на изкушението да разшири бизнеса си. „Тина“ си остана малък ресторант, но с изключително богата и изискана клиентела. За да влезеш там, трябваше предварително да си направиш резервация. Сега майка ми е вече пенсионерка, оттегли се от бизнеса. Времето си прекарва между лозето в Тоскана и апартамента си в Рим. Най-после може да си почине, да бъде спокойна и изискана дама, каквато винаги е мечтала да бъде. Е, сега вече знаем всичко един за друг — каза той и се изправи на крака. Хвана Ханичил за ръката, помогна й да се изправи и за един кратък миг я притисна до себе си. Усети аромата на свежест, който струеше от кожата й, парфюма й. Тя беше свежа и дъхава като тревата.

— Благодаря ти, че ми разказа всичко това — каза шепнешком Ханичил, развълнувана от доверието, с което той се беше отнесъл към нея — Чувствам, че вече те познавам по-добре. Нямаме тайни.

Но Алекс знаеше, че не й е доверил всичките си тайни. Върнаха се на огрения от слънцето Мейфеър. Дърветата хвърляха сянка върху нагорещения паваж, а от градинките полъхваше ароматът на шибой и кученце. Алекс беше мълчалив и Ханичил му хвърляше тревожни погледи. Питаше се дали не съжалява, че й е говорил за миналото си. Чувстваше се толкова близка с него, като част от живота му. А ето, че той отново беше далечен и недостижим. Понякога й се струваше, че той нарочно издига бариери между тях двамата.

Спряха пред къщата Маунтджой.

— Няма ли да влезеш? — усмихна се тя с надежда. — Ще ти сервирам чай, за да се освежиш след дългата разходка. После можеш да се върнеш в офиса си.

Той каза студено:

— Трябва да ти кажа довиждане, Ханичил. Много се зарадвах на възможността да бъда с теб днес.

Тя го погледна с очакване в очите, с надежда. Полуусмихната зачака да я покани на вечеря или на театър — каквото и да е, само и само да бъдат заедно.

— Не искаш ли чай? — попита го и се засмя.

Алекс въздъхна. Не му беше лесно да направи онова, което трябваше.

— Ще бъде по-добре да не се виждаме повече — каза той остро. — Ти си млада. Наслаждавай се на живота, срещай се с очарователни млади мъже. Те могат да ти дадат всичко, което аз не мога. Забрави ме — каза той, изпълнен със съжаление. Обърна се рязко и се отдалечи.

— Алекс, Алекс… — Тя изтича след него. Сграбчи го за ръката, без да забелязва любопитните погледи на минувачите. Огромните й сини очи го гледаха умолително. — Защо? Защо, Алекс?

— Съжалявам, ако неволно съм те заблудил — каза той тихо. — Наистина съжалявам.

Тя видя израза на лицето му, който й даваше да разбере, че решението му е окончателно. Пусна ръката му и загледа след него.

— Никога няма да те забравя, Алекс — прошепна. — Винаги ще те обичам.

Това бяха същите думи, които беше казала и на баща си на неговото погребение. Тогава беше малко момиченце и се надяваше, че татко ще се върне за нея. А сега знаеше, че нито баща й, нито Алекс Скот, ще се върнат при нея. Всичко беше свършило дори преди да е започнало.