Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heiresses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 23гласа)

Информация

Сканиране
strahotna(2014)
Разпознаване и корекция
egesihora(2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Наследнички

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2000

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-14-0197-3

История

  1. —Добавяне

Глава 28

След няколко седмици лорд Маунтджой седеше в библиотеката, пиеше вечерната си чаша уиски и слушаше врявата около себе си. Най-модният танцов хит зазвуча от грамофона. Едно момиче започна да му приглася, две други започнаха да спорят, тръшна се врата, телефонът започна да звъни, както правеше непрекъснато тези дни. И винаги за някое от неговите момичета. Къщата Маунтджой отново беше жива, изпълнена със смях, а понякога и със сълзи. Хора влизаха и излизаха. След посещенията на театър се организираха партита. Млади мъже непрекъснато се появяваха на прага и той изпиваше с тях по чашка, преди те да отведат момичетата на театър. Образуваше се група, разбира се. Той не позволяваше на момичетата да излизат сами с младежите. Изключение правеше, разбира се, обядът. Тогава, ако Софи разрешеше, те можеха да излизат сами с по един ухажор. Понякога им разрешаваха да посетят някой нощен клуб, отново в компанията на другите момичета. В такива случаи той първо телефонираше и нареждаше на главния келнер в полунощ да напомни на момичетата, че е време да си тръгват.

Тази вечер беше голямото събитие — представянето им в двора. Лорд Маунтджой погледна поканата, оставена на полицата над камината:

„Лорд Чембърлейн, по нареждане на техни величества, кани лейди Софи Маунтджой и госпожиците Анжу, Лаура и Елоиз Маунтджой в Бъкингамския дворец. Дамите трябва да бъдат облечени в дворцово облекло, да носят пера и рокли с шлейфове. Господата — в пълно дворцово облекло.“

Поканата звучеше наистина грандиозно. Той се тревожеше малко, но Софи го увери, че всичко е под контрол, че момичетата по цял ден са репетирали реверанса и как да се движат в дългите рокли с шлейфовете.

Беше осем часът и лорд Маунтджой беше вече облечен в пълно дворцово облекло, с бели и ужасно тесни бричове, които отнеха доста време на него и камериера му, докато успеят да ги надянат на краката му. Беше обут във високи кожени ботуши, излъскани до огледален блясък. Носеше още тясно червено сако с висока яка, златни еполети и златни копчета, украсени с военни мотиви. Белите ръкавици го чакаха в преддверието. Чувстваше се ужасно неудобно, но се надяваше, че си заслужава. Заради момичетата.

Знаеше, че е подранил. Представянето щеше да започне в девет и половина, но шумовете на суетня и радостна възбуда, които долитаха отгоре, му доставяха удоволствие. За разлика от навечерието на бала, този път беше сигурен, че те няма да го изложат и ще привлекат всеобщото внимание.

Докато отпиваше от уискито, доволно мислеше, че момичетата на Маунтджой се превърнаха в сензацията на Лондон. Канеха ги на вечеря и танци, на партита през уикендите, на които, бяха му казали, Ханичил учела другите гости да играят покер, където тя и Лаура изумявали всички с умелата си езда, а склонната към флиртове Анжу винаги изглеждала великолепно. За момичетата Маунтджой пишеха редовно в светските хроники на „Дейли експрес“ и „Мейл“. На него му се струваше, че те тичат от едно събитие на друго и че се връщат у дома само за да сменят дрехите си. А той оставаше в сянка, но всичкото това оживление го радваше.

Да, къщата Маунтджой отново беше жива. Но времената се меняха, признаваше той. И, слава Богу, жарът на момичетата му помагаше и той да се променя, да се нагажда към новото време. А не да чезне самотен, докато стане време да легне в семейната гробница при останалите.

 

 

Леля Софи влезе величествено в стаята. Отново приличаше на кралица в роклята екрю, украсена с дантели. Бродираният шлейф беше преметнала елегантно през ръката си.

— Изглеждаш много добре, Уилям — каза тя одобрително. — Винаги съм обичала да гледам мъжете, облечени в дворцово облекло. То подчертава добрата фигура, а ти си запазил формата си въпреки годините.

— Благодаря ти, Софи — каза той, — но човек не може да се чувства удобно в тези тесни бричове. Спомням си, когато бях млад, безкрайните усилия, с които се напъхвах в тях ми се струваха приятни. Предполагам, че тогава съм бил надут като пуяк. Като младежите, които днес извеждат момичетата ми. — Той я огледа и каза възхитено: — Ти също изглеждаш извънредно добре. Да, наистина много добре.

— Благодаря ти, Уилям — Леля Софи нагласи диамантената си тиара и наведе глава, за да огледа многото бижута, с които беше украсена едрата й гръд. Каза: — Момичетата ще слязат всяка минута.

Лорд Маунтджой погледна, както винаги, стария часовник над камината. Но тази вечер момичетата не закъсняха.

— Ето ви и вас — каза той доволен, когато те влязоха бавно през вратата, красиви в светлите си сатенени рокли, с преметнати през ръцете шлейфове. Носеха високи кожени ръкавици, а шапките им бяха украсени с пера. Носеха само по един наниз перли и обеци в тон с перлите, които им беше купил специално за случая. В ръцете си държаха и малки букети рози и момини сълзи. Лорд Маунтджой се усмихна, като ги видя. — О, наистина добра работа, бих казал. Изглеждате — той потърси най-точната дума — зашеметяващо. Да, това е — зашеметяващо.

— Надявам се, че няма да се унижим, като настъпим шлейфовете си или пък паднем, докато правим реверанс — каза Лаура и се засмя, като си представи подобна сцена — Всички около нас са толкова нервни.

— Няма нужда от нерви — каза силно лордът — Говори се, че младата кралица е много мила, а кралят е добър човек, сърдечен. Познавам го от години.

— Време е да тръгваме. — Леля Софи се изправи. — Хайде, момичета.

Слугите се строиха в редица в преддверието, за да ги изпратят. Усмихваха се, възхитени от вида на младите си господарки, и махаха, докато ролс-ройса изчезна от погледа им по Кързън стрийт. Прекосиха целия Мейфеър, „Сейнт Джеймс“ и Мел.

Уличното движение беше натоварено. Улиците бяха задръстени от коли с дебютантки, тръгнали към двореца. Тротоарите бяха претъпкани със зрители, които нетърпеливо надничаха през прозорците на колите. „Като че ли ние самите сме кралици“, помисли си Лаура, изненадана и объркана от цялото това внимание. Но на Анжу то много се харесваше. Тя се усмихваше в отговор и дори махаше с ръка, докато леля Софи не й се скара строго. И най-после пристигнаха.

Колата спря под огромните порти в двора на двореца, където стоеше и охраната в живописни червени униформи. Като влязоха през голямата двойна врата в Бъкингамския дворец, Ханичил пожела да можеше Ализа да я види сега. Странно, но беше сигурна, че баща й я вижда, горе от небето. Знаеше още, че той би се гордял с нея.

Заеха местата си в тройната зала, огледаха се и се усмихваха, когато видеха позната физиономия. Военен оркестър свиреше силно в далечния край на стаята. Двата трона, покрити с червено сукно, очакваха краля и кралицата. Както ги чакаха и момичетата, които щяха да бъдат представени, и техните семейства. В стаята имаше и много членове на дипломатическия корпус, както и военни от сухоземната армия и флотата в пълни униформи, придружени от съпругите си в красиви облекла и с тиари на главите.

Забиха барабаните. Всички се изправиха на крака, когато оркестърът засвири националния химн. Лаура развълнувано смушка Ханичил, когато влязоха крал Джордж и кралица Елизабет, следвани от членовете на кралското семейство и придворните дами.

— Ето че тръгнахме — прошепна Лаура, когато всички момичета, които щяха да бъдат представени, нервно закрачиха по дългия коридор. Когато дойде техният ред и имената им бяха обявени, и поведени от леля Софи, те застанаха пред двата трона, лице в лице с техни величества, те отметнаха шлейфовете колкото можеха по-грациозно и направиха дълбоки реверанси. Имаха време само да зърнат прекрасната и мила усмивка на кралицата и красивата й кремава рокля, украсена с дантели, и да си помислят, че кралят наистина изглежда много мил човек и стана време да отстъпят, за да направят място на следващите.

Когато представянето приключи, бяха сервирани сандвичи и напитки. Лорд Маунтджой с огромно удоволствие представи племенниците си на старите си приятели и колеги, които казаха, че момичетата са най-красивите сред присъстващите и той наистина е късметлия, че не е сам на света. Като всички останали, те се разходиха из огромните зали на Бъкингамския дворец, възхитиха се на предметите на изкуството и картините. Но Анжу се възхищаваше повече на мъжете, които намираше за много секси в тесните бричове.

Изчакаха колата да ги вземе и да ги закара при кралския фотограф на „Пикадили“, където тълпа развълнувани млади жени чакаха реда си, за да бъдат снимани. Пиха кафе и говориха за това, колко вълнуващо е било събитието, за това, колко сигурни били, че ще паднат, докато правят реверансите, и ето, че дойде и техният ред. Бяха снимани по отделно и всичките заедно, после всяка от тях се снима с леля Софи, след това — всичките се снимаха с леля Софи. Струваше им се, че снимките са по-изтощителни и от представянето пред техни величества.

Когато всичко най-после приключи, те се върнаха в къщата Маунтджой, вечеряха и пиха шампанско, за което лорд Маунтджой каза, че са си го заслужили.

Анжу беше доволна, че взема участие в толкова престижни събития, но беше отегчена от непрекъснатите обществени ангажименти. Жадуваше за повече вълнения и беше открила начин да ги получи — беше започнала отново своите „бягства“. Понякога, като се върнеше вкъщи след театър или танци, тя пожелаваше лека нощ на лорд Маунтджой, който винаги бодърстваше, докато момичетата се върнат. Изкачваше великолепното стълбище, обръщаше се на върха му, изпращаше въздушна целувка на чичо си и отново му пожелаваше лека нощ. После изтичваше по коридора, слизаше по стълбите за слугите в задната част на къщата и излизаше през слугинската врата на алеята, където я чакаше някой млад мъж. После отиваха на номер четиристотин на Лейчестър скуеър, където Рене, главният келнер, вече я познаваше добре, или пък в парижкото кафене на Ню Ковънтри стрийт, в „Синята лагуна“, или пък в „Куалинос“. Анжу познаваше добре всичките тези местенца, както ги наричаше.

Лаура я предупреди, че й се носи репутацията на „лесна жена“, но Анжу само вдигна рамене и отговори, че това са просто клюки. Каза, че не е единствената дебютантка в нощните клубове и че ако те притежават дори само половината от нейния дух, ще отидат с нея и ще видят всичко с очите си, вместо да мърморят. Лаура, ядосана, поклати глава. Вече беше научила, че няма смисъл да спори с Анжу. Не можеше да си представи до каква степен се отегчаваше Анжу, не познаваше неспокойния й дух, който винаги я караше да търси върховни удоволствия и силни вълнения. Ако нещо беше забранено, Анжу веднага го пожелаваше.

Анжу започна да харесва партита в провинциалните имения, защото те й даваха пълна възможност да се държи лошо. Тя проявяваше достатъчно мъдрост да стои далеч от нетърпеливите млади мъже, които много искаха да я вкарат в леглото си. Да спи с женени мъже, беше по-безопасно, защото те никога нямаше да разкажат на никого. Беше и по-вълнуващо, защото беше два пъти забранено, а и те бяха по-опитни. А Анжу обожаваше правенето на любов. Беше и заядлива. Винаги се опитваше да примами приятелите на другите момичета, смееше се, когато те се поддаваха на чара й и изоставяха момичетата си. Те падаха в краката й само за да получат студен присмех.

— Защо го правиш? — питаше я гневно Лаура. — Какво не е наред с теб? Разбиваш сърцата на хората без никаква причина.

— О, това е просто игра — отговаряше безгрижно Анжу. — Освен това не причинявам зло никому.

Но Лаура, на която се беше наложило да успокоява няколко от изоставените момичета, знаеше по-добре.

— Анжу винаги иска това, което не може да има — каза тя на Ханичил един следобед в Сакстън Моубрей. Яздеха два от прекрасните коне на Били. Връщаха се към конюшните, които се намираха в източната част на къщата. — Не знам какво не е наред при нея. Наистина е хубаво, че чичо Маунтджой и леля Софи не знаят какво всъщност става. Чичо си мисли, че тя е идеална — толкова красива, толкова сладка, направо очарователна, така казва той. Ха! — възкликна гневно тя. — Колко малко я познава! Въобще няма да се изненадам, ако започне да преследва и Били, само и само за да ме подлуди.

— Когато завиха зад ъгъла, тя загледа втренчено, изненадана, как Анжу излиза от конюшнята, следвана от Били. — Мили Боже! — възкликна. — Какво прави тя тук? Анжу мрази конете и никога не се приближава до конюшня.

 

 

Анжу се усмихна лукаво на Лаура и започна яростно да приглажда полата на памучната си рокля. Лаура изгледа подозрително първо нея, а после и Били. Той сви рамене и задържа коня й за юздите, докато тя скочи на земята.

— Реших, че ще е добре да дойда да видя какво правите вие всички тук, далеч от ястребовите очи на леля Софи — каза невинно Анжу и най-спокойно се отдалечи.

Може и да изглеждаше спокойна, но вътрешно кипеше от гняв. Всъщност не намираше Били привлекателен, но все пак се беше опитала да го прелъсти, за да докаже властта си над Лаура, така да се каже. Беше се промъкнала в яслата, където той тимареше един от конете.

— Това истинската любов на твоя живот ли е? — беше го запитала закачливо. Той се завъртя към нея, изненадан, че я вижда, а тя го беше прегърнала и целунала. — Или може би аз мога да бъда любовта на живота ти? — беше пошепнала в ухото му.

Били й се беше присмял.

— Страхувам се, че не си моят тип — беше отвърнал и сърдит, се беше отдръпнал от нея.

Тя не беше свикнала да я отхвърлят. Особено мъже, които намираше непривлекателни. Каза си, ядосана, че има поне половин дузина мъже, които биха се оженили за нея, ако поне малко ги окуражи. Това не беше съвсем вярно. Бяха четирима, двама от които притежаваха титли. Обеща на себе си, че ще обърне гръб на Били завинаги и че някой ден ще му го върне. Междувременно Камила Стантън щеше да им гостува през следобеда, отново без съпруга си. За изненада на всички, тя щеше отново да пристигне със „заместника на съпруга си“, Хари. Може би все пак щеше да се позабавлява тази вечер.

— Какво искаше Анжу? — попита Лаура, изпълнена с подозрения.

— Нищо, за което да се тревожиш. Дойде да види Доон Крекър — отговори Били весело. — Анжу е безобидна, знаеш ли, малко досадна, това е всичко. Но знае как да ядоса вас, момичетата.

— Да, наистина знае — съгласи се Лаура.

Ханичил ги остави сами. Лаура гледаше как върви по моравата към къщата с наведена глава. Изглеждаше толкова тъжна и самотна. Лаура, разтревожена, каза на Били:

— Били, какво се е случило с Алекс Скот? Ханичил не е получила нито едно писмо от него, а аз знам, че той отново е в Лондон, защото го видях в театъра онази вечер. А един ден го видях да се разхожда из парка „Сейнт Джеймс“. Тя се кълне, че той я обича, но той, изглежда, я избягва.

Били поклати глава.

— Говорят, че Алекс е такъв. Обича жените, но винаги ги изоставя. Това, изглежда, му е правило. Макар че не знам защо е избрал Ханичил. Обикновено има връзки с по-възрастни, по-опитни жени. Бедното момиче — добави той, изпълнен със съчувствие. — Ще трябва да помисля с кого да я запозная, за да отвлека мислите й от Алекс.

— Можеш да опиташ — каза Лаура, но се съмняваше. Целуна го бързо с мисълта, какъв прекрасен човек е той. — Но аз съм сигурна, че тя никога няма да го забрави.

Все пак Били сложи Ханичил до един свой стар приятел по време на вечерята. Чарлс Маршъл беше американец. Беше различен, интересен и забавен. Ханичил се забавляваше, макар да не беше забравила Алекс. По-късно Маршъл успя да я победи на покер.

— Точно както и Алекс — каза си тя, изпълнена с тъга, и се запита дали ще го види някога отново.

Камила Стантън държеше Анжу под око. Анжу изглеждаше погълната от играта на покер с Хари. Но Камила беше проницателна жена и веднага съзираше съперниците си. Вместо да обръща внимание на нея, въпреки че тя го беше довела в Сакстън Моубрей (защото, без нея, той не би могъл да мине дори през вратата на къщата), Хари не се отделяше от Анжу.

Камила беше на трийсет и седем години, руса и привлекателна. Съпругът й беше петдесетгодишен, военен, погълнат от задълженията си към армията, и често отсъстваше безкрайно дълги седмици. Още рано в брака си тя се беше научила сама да си намира забавления и страст другаде. Хари със сигурност не беше първият й любовник. Но й беше постоянен партньор и тя нямаше намерение да го отстъпи на Анжу.

Двамата седяха до прозореца, пиеха шампанско и, както й се струваше, повече разговаряха, отколкото играеха карти. Тя отиде при тях и многозначително каза:

— Лека нощ, Анжу. Лека нощ, Хари, скъпи. Става късно и започва да ми се доспива. Отивам да си легна.

Хари се изправи на крака.

— Лека нощ. Камила, приятни сънища — каза той и я целуна бързо по бузата.

Анжу се усмихна, когато Камила ги изгледа многозначително за втори път. Беше разбрала намека и беше сигурна, че и Хари го е схванал. Гледаха как тя върви към вратата. На прага тя се спря и им хвърли поглед през рамо. Анжу се засмя.

— Време е за лягане, Хари — закачи го тя. После се прозина, като покри малката си уста с красивата си ръка с грижливо поддържан маникюр. — Май и аз съм доста уморена. Може би също трябва да ти пожелая лека нощ. Ще си легна, както направи Камила.

Той се наведе към нея и прошепна:

— Но Камила ще чака мен, а ти — няма.

— Откъде знаеш? — прошепна тя сластно и го дари с най-дяволитата си усмивка. — Освен ако не се опиташ да разбереш, естествено — добави тя и се отдалечи.

Анжу беше привлечена от Хари, макар да разбираше, че той не е добър човек и не разполага с пари. Малък флирт беше всичко, което тя искаше. И му даде ясно да разбере това, когато след половин час почука на вратата й. Той влезе и веднага я прегърна. Беше облечена в сатенена нощница, която със сигурност не беше избрана от леля Софи, защото повече разкриваше, отколкото закриваше тялото. Но Хари бързо я съблече, защото не беше от търпеливите любовници.

— Чакам този миг още от момента, когато те видях за първи път — пошепна той в ухото й, когато двамата паднаха върху леглото. — Знаех, че е въпрос на време, защото ние си приличаме, Анжу. И двамата обичаме забавленията и приемаме всяка възможност за такива. Точно затова бих могъл дори да се влюбя в теб, ако ме улесниш поне малко.

Анжу покри устата му с дланта си.

— Никаква любов — каза тя. Много добре знаеше, че Хари иска да се добере до парите на Маунтджой. Както и самата тя. — Нека просто правим любов.

Хари беше отличен любовник, майстор на любовната игра. Зад гърба си имаше години практика. Беше и майстор, също като Анжу, в бързото изчезване след това. Никой дори не заподозря, че е бил в стаята й. С изключение на Камила, разбира се, която никога вече не проговори на Хари. Но разтръби из цял Лондон абсолютната си увереност, че младата Анжу Маунтджой прилича на дядо си, пройдохата и разгулника, и че не е по-добра от него.

Следващата седмица, когато се върнаха в града, Анжу отиде на театър с Ханичил и Лаура. Били и американският му приятел, Чарлс Маршъл, ги придружаваха. Лори Фостър, най-младият син на един граф, беше придружител на Анжу. Всъщност Анжу се забавляваше извънредно добре — той беше привлекателен и забавен. По време на второто действие Анжу видя Алекс Скот, който седеше няколко редици по-нататък. Хвърли поглед на Ханичил и видя, че тя също го е забелязала. С раздразнение си помисли, че Ханичил няма никаква защитна обвивка — изглеждаше така, сякаш е дошъл краят на света просто защото мъжът, в когото се е влюбила, е с някоя друга. А той дори не й беше телефонирал след партито в Сакстън Моубрей.

— Онова там не е ли Алекс Скот, Ханичил? — запита я най-невинно тя. — Чудя се с кого ли е? Тя е много красива, не мислиш ли?

Лаура я изгледа предупредително, но вече беше много късно.

— Той е с Джина Матео — каза Били. — Те са стари приятели. От Италия.

Ханичил тъжно се запита какво беше сторила. Какво беше казала, че Алекс не искаше повече да я вижда. В един миг той беше мил и явно влюбен, а в следващия изчезна от живота й, като че ли никога не беше съществувал. Внимаваше да не поглежда към него и Джина, докато бавно ставаха от местата си след края на пиесата. Опита се да не дава израз на тъгата си и да бъде забавна в Cafe de Paris, където отидоха след това. Но изпита радост, когато вечерта приключи и най-после й беше позволено да се затвори в стаята си, за да прекара още една безсънна нощ. И да се пита къде беше сбъркала. Сега поне знаеше, че Алекс се е върнал в Лондон. Надяваше се, че може да й се обади. Но седмиците минаваха, а той не се обаждаше. Лаура заведе Били в Суинбърн за уикенда да се срещне с баба й. Помоли и Ханичил да отиде с тях. Анжу щеше да ходи на танци в Глочестършир. Ханичил знаеше, че ще остане сама у дома и ще мисли само за Алекс, който, вероятно, ще е някъде с Джина или с някоя друга. Ханичил беше сигурна, че поне дузина жени умират от желание да излязат на вечеря с него.

— Ще бъдеш нашата придружителка — каза Лаура, за да я убеди. — Освен това няма смисъл да тъгуваш тук сама и да чакаш Алекс да се обади. Той вероятно също ще отиде някъде за уикенда. Като всички останали — добави тя.

Ханичил с радост каза „да“, защото щеше да се срещне с Джини Суинбърн.

А всъщност се влюби в Суинбърн Мейнър.

— Това не е истинско имение — беше им обяснила Лаура във влака. — Не прилича на Сакстън Моубрей, нито на Маунтджой Парк. Къщата е малка. Първият й собственик се е казвал Брадфорд и е бил търговец на вълна. Малко е старомодна, тук-там порутена, но аз я обичам. — Погледна тревожно, защото силно искаше и те да я харесат.

И не беше изненадана, когато желанието й се сбъдна.

— Как бихте могли да не я харесате? — попита ги тя, изпълнена с гордост.

Времето беше топло, небето — синьо, слънцето осветяваше сивите камъни, от които беше построена къщата, а Джини ги чакаше на вратата, за да ги поздрави.

— Ханичил, мила моя — каза тя, като я прегърна. — Чувствам те близка, като че ли вече те познавам. Лаура ми е разказвала толкова много за теб. — Погледна изпитателно Били със светлите си сини очи, после топло каза: — Виждам, че изборът на Лаура е добър. Тя винаги е била разумна. Поне — поправи се, като мислеше за катастрофата с Хадън Фокс — повечето пъти е разумна.

Лаура вдигна очи към небето, после погледна Били и се засмя.

— Мисля, че Били е много доволен от моя избор, бабо — каза тя. — Но той също ме избра, нали разбираш.

— Тогава се радвам, че го е сторил — отговори Джини мило. — Той е добре дошъл в къщата ми.

— Ще целуне и тебе още преди да се усетиш, Били — предупреди го Лаура. — Тя много обича да целува хората, тази моя баба.

— Значи ето откъде си наследила своята склонност към целуване — каза той весело и всички се засмяха. Надвечер стана хладно, както често ставаше в Йоркшир Дейлс. Вечеряха до камината заедно с трите колита, които се бяха излегнали в краката им с надеждата да се докопат до остатъците. Ханичил си помисли, че това е най-уютното местенце, напомнящо дом, в което е била. И го каза на Джини.

— Знам, че си много далеч от родния си дом, мила. Така че, можеш да смяташ моята къща и за твой дом — отговори Джини топло.

На следващата сутрин Лаура ги заведе да им покаже конюшнята и кобилата, която беше купила от Хадън за двайсет лири. Били внимателно огледа кобилата от всички страни, прокара длани по хълбоците й, разходи я из двора, прегледа краката й.

— Направила си добра сделка — каза той впечатлен. — Трябва да ги съберем с Доон Крекър, да бъдат в една конюшня И да видим чий кон ще спечели — добави той с усмивка.

Лаура потупа Саша по врата, а тя зацвили от удоволствие, когато й подадоха ябълка.

— Ще ги тренирам и двамата, ако ми позволиш — предложи Лаура.

— На никого другиго няма да позволя да се приближи до тях. Ще трябва да разширим конюшнята и да направим подходящ за тренировки двор.

— Наистина ли? — възкликна тя изненадана. — Но кога?

— Скоро — обеща той. — Когато се омъжиш за мен.

— Но ти още не си ме помолил — каза тя и се засмя.

— Не се тревожи, ще го направя — отговори той. — Първо ще трябва да измоля разрешението на чичо ти, а леля ти Софи ми каза, че трябва малко да изчакам, защото чичо ти можел да възрази, че не се познаваме достатъчно добре.

— Баба ми не мисли така — каза Лаура.

Той отново й се усмихна.

— Знам. Вече я попитах и тя каза, че, разбира се, мога да се оженя за теб.

Лаура щастливо въздъхна.

— Защо мене трябва да попиташ последна? — зачуди се тя. — Та нали аз съм бъдещата ти годеница, предметът на твоето желание и копнежа ти, тази, която обичаш?

— Първо трябва да събера смелост, да купя пръстен, а после да коленича в краката ти. Аз съм човек, който обича да прави нещата както трябва — добави той.

Тя въздъхна и каза:

— Тогава ме целуни, както трябва. Били, преди да си забравил, че ме обичаш, докато вършиш всичко, както трябва.

 

 

По-късно същия следобед отидоха с колата в Хароугейт да купят някакви лекарства, от които Джини имаше нужда, и да покажат на Били градините около антикварния магазин. Пиха чудесен чай в „При Пети“. Връщаха се към колата, когато буквално се блъснаха в Хадън, който тъкмо влизаше в заведението.

— Мили Боже, Сакстън, нима това си ти? — каза той сърдечно и му подаде ръката си. — Какво правиш пак тук? Дошъл си отново да видиш конюшните ми, нали?

— Как си, Хадън? — отвърна Били, като да бяха стари приятели — Не, не, не съм дошъл да търся треньор. Вече си намерих.

— Мили Боже, Лаура! — Той я погледна изненадан. А после отново погледна Били. — Искаш да кажеш, че Лаура ще бъде твоят треньор?

— Точно така — отговори Били и се усмихна. — И не бих могъл да се сетя за по-добър.

— Довиждане, Хадън! — извика Лаура през рамо, докато се отдалечаваха по улицата. — Благодаря ти — каза тя на Били. — Но това всъщност не е истина. Аз не съм твоят треньор, защото ще тренирам само Крекър и Саша.

— Това ще бъде само началото — обеща й той и стисна ръката й.

Джини се натъжи, когато стана време да тръгват на следващия ден.

— Обещай ми, че ще идваш често — каза тя на Били и той обеща, че ще го прави. — Ханичил, мила моя, идвай тук да ми гостуваш, когато пожелаеш.

 

 

Следващата седмица в Лондон настана ужасна горещина. Анжу стана още по-неспокойна. Мислеше непрекъснато за Алекс, но, за разлика от Ханичил, беше готова да направи нещо по въпроса. Прегледа телефонния указател и намери адреса на офиса на Скот в „Шипинг лайнс“ на Сейнт Джеймс.

Усмихна се на отражението си в огледалото, облече се в лека копринена рокля без ръкави, нагласи косата си да пада по сексапилен начин над едното око, напръска се с любимия си парфюм и взе такси до Сейнт Джеймс.

— Мистър Скот, моля — каза тя на момичето зад бюрото в приемната. То я изгледа някак странно и Анжу предположи, че приятелките на Алекс обикновено не посещават офиса му. — Кажете му, че мис Маунтджой е дошла да го види — нареди тя. Закрачи нетърпеливо по красивия килим, като се питаше какво ли ще каже Алекс, като я види.

— Последвайте ме, мис — каза й момичето и я поведе по стълбите, покрити със син килим, към офиса на Алекс.

Той чакаше на вратата. Втренчи изненадан поглед в Анжу. Тя мина бързо край него и влезе вътре, преди да е успял да възрази, и каза:

— Знам, че си очаквал Ханичил, но това съм само аз, Алекс. Помисли си, че можем да обядваме заедно и да си поговорим за нея. Знаеш ли, тя е много тъжна напоследък. И се тревожи, че не й се обаждаш.

— Анжу, какво правиш тук? — попита я той. Беше ядосан. — Благодаря ти за поканата, но не мога да обядвам с теб. Много съм зает. И не искам да говоря за Ханичил нито с теб, нито с някой друг. Моля те, ще си тръгнеш ли, преди да съм се ядосал още повече?

Тя знаеше, че той ще отвори вратата, и затова се облегна на нея.

— Моля те, Алекс, не ме изхвърляй така — каза му нежно. — Аз не съм като Ханичил. Не съм наивна и не е така лесно да ме нараниш. Мога да разбера мъж като теб.

Въпреки гнева си, Алекс се засмя.

— Ти си много глупаво момиче — каза той строго. — Ако чичо ти узнае, че си тук, ще се ядоса И то много.

— Но той не знае и никога няма да узнае — настоя тя. — Моля те, Алекс! Искам само да обядваме заедно.

Той отиде до бюрото си и натисна бутона, с което извика помощника си. Анжу беше принудена да се отмести от вратата, когато някой я натисна отвън.

— Моля те, покажи пътя на мис Маунтджой, Ставрос — каза той студено. — Мисля, че отива на обяд.

Анжу смръщи вежди.

— Още не съм свършила с теб, Алекс — закани се тя. Заканата много приличаше на обещание. — Някой ден ще обядваш с мен.

И като го погледна сластно за последен път, тя излезе от офиса и слезе по стълбите, покрити със син килим.

След това на Алекс се струваше, че Анжу го следва навсякъде, където и да отиде. Не знаеше как го постига, но винаги се появяваше пред очите му. И всеки път се доближаваше до него и шепнеше в ухото му, канеше го на обяд, на коктейл или на вечеря. Той я намираше забавна, но безразсъдна и опасна. Освен това тя не го интересуваше. Не беше момичето Маунтджой, което го привличаше.