Елизабет Адлър
Наследнички (27)

Глава 27

Лорд Маунтджой беше единственият, който слезе долу на следващата сутрин. Точно в осем и трийсет за закуска в малката трапезария. Слугите се бяха трудили неуморно и къщата отново беше в безупречен ред. Той сам си взе задушени бъбреци от сребърната купа и седна начело на масата. Започна да отпива от кафето си и да преглежда сутрешните вестници.

— Мили Боже, това са моите момичета! — Беше толкова изумен, че започна да си говори на глас. Гледаше голямата снимка, която заемаше почти цялата страница на светската хроника на „Таймс“ и на „Експрес“. Под нея пишеше: „Братовчедките Маунтджой на бала, даден в тяхна чест от прачичо им, лорд Маунтджой, в резиденцията му в Мейфеър снощи.“

На гърлото на Маунтджой заседна буца, докато гледаше снимката, направена от Сесил Битън. Всяко едно от момичетата заемаше театрална поза, съобразена с особеностите на роклята му. Всичките бяха изумително стройни и като че ли трепереха от едва сдържана енергия и младост — една русокоса, една червенокоса и една тъмна. И всяка една неустоимо прекрасна. Ханичил се беше надвесила над бледорозов шезлонг и ястребовият й профил беше полуобърнат към камерата. Русата коса се спускаше над раменете й. Тя беше завъртяла перлената огърлица около пръста си и гледаше в пространството. Лаура, много изящна и красива, гледаше братовчедка си Ханичил, докато красивата Анжу гледаше смело направо в камерата с широко отворени очи — готова за онова, което светът щеше да й поднесе. Тя изглеждаше зашеметяващо. Над снимката им в „Експрес“ пишеше: „Момичетата, които всеки иска да познава.“

— Мили Боже! — възкликна Маунтджой повторно. — Те са известни! — Сети се за предсказанието на принцеса Матилда, разтревожи се, но все пак се надяваше, че тя няма да се окаже права. Семейство Маунтджой никога и с нищо не беше ставало известно. По мнението на всички членове на фамилията да се появи името ти в пресата беше недопустимо, освен ако не е свързано с обявите за годежи, бракове, раждания или смърт.

Партито наистина беше хубаво, помисли със задоволство лорд Маунтджой. Така пишеше и във всички вестници В десет часа звънецът на входната врата започна да звъни и започнаха да пристигат цветя за момичетата. Малко след това започна да звъни и телефонът. На него му се струваше, че звънът никога няма да престане.

Всички искаха да се запознаят с тях. Обществото искаше да знае всичко за тях, пресата — също.

— Като че ли сме филмови звезди — каза Ханичил, изумена от вниманието, което им се оказваше, и от снимката във вестниците. Тя незабавно я изряза и я изпрати на Ализа заедно с дълго писмо, в което й разказваше за бала и още пишеше, че е влюбена в „прекрасен мъж“. Ализа й беше казала, че скоро ще се влюби, и ето че така бе станало.

Джини Суинбърн видя снимката в „Експрес“ и веднага телефонира на внучката си. Беше силно развълнувана.

— Гледах снимката ти и си мислех: може ли това да е моята Лаура? Но, разбира се, винаги съм знаела, че ти си прекрасно момиче. Просто никога не бях те виждала в хубави дрехи. Само в онези, с които ходиш в конюшнята.

— Приготви се за най-лошото, бабо — каза Лаура весело. — Намерих мъж, който има по-големи и по-добри конюшни от Хадън Фокс И имам чувството, че ще прекарвам ужасно много време там.

— Къде? — попита Джини. — Помни, предполага се, че трябва да бъдеш в Лондон и да се забавляваш И да намериш млад мъж, който да отвлече ума ти от Хадън.

— О, аз вече го намерих, бабо! — увери я Лаура. — Той е точно онзи, който притежава конюшни.

Джин и въздъхна.

— Е, просто се надявам, че той ще се окаже по-добър човек от Хадън.

— Обещавам ти, че е по-добър — отговори Лаура и нещо в тона й накара Джини да й повярва.

Анжу прочете всяка думичка, която беше написана за тях, поне десет пъти. И особено пасажа: „Красивата мадмоазел Анжу д’Аранвил Маунтджой, дъщеря на контеса д’Аранвил, изглежда зашеметяващо в роклята си от бледозелен сатен от «Хартнел».“

Облегна се на възглавницата си и се усмихна щастливо. Точно в този момент влезе Агнес с подноса със закуската. Но Анжу мислеше само за мъжете, които беше срещнала и с които беше танцувала. Реши, че Джеймс Матрингтън е интересен. Той беше седнал до нея по време на късната закуска и й беше разказал всичко за провинциалното си имение в Глостършир, където яздел и ловувал винаги, когато можел. Помисли си, разочарована, че страстта на англичаните към конете ще й дойде малко повечко, отколкото може да понесе. Ето например Лаура — конете бяха единственото, за което мислеше, а сега, като срещна Били, сигурно щеше да го сложи в края на редицата от коне, които непрекъснато се въртяха из главата й. Замисли се за Хари. Знаеше, че той е женкар и негодник, но поне беше забавен. А нея пък само това я интересуваше. Но предпочиташе пред него Алекс Скот, загадъчния мъж. Той беше мъж, който заслужава интереса на жената. Тя знаеше, че много жени са по петите му. Красиви жени, много от които богати и известни. Знаеше се, че той ги води на вечеря, на партита, че някои от тях кани на яхтата си. Но нито една не беше успяла да го хване, да го оплете в мрежите си, а това го правеше още по-интригуващ.

Както казахме, букетите цветя започнаха да пристигат в десет часа. До обяд къщата беше пълна с тях и не можеше да се диша. Но за Лаура единствените, които имаха значение, бяха розите, пристигнали по влака чак от градините на Сакстън Моубрей. „Ти влезе в живота ми свежа и прекрасна като тези градински рози“, пишеше в картичката. Не беше си представяла, че Били е толкова поетичен. Притисна разчувствана картичката до устните си.

Ханичил беше в стаята, която използваха само сутрин, и преглеждаше вестниците, когато леля Софи й подаде кошница теменужки от Алекс Скот. Картичката беше малка, а думите — съвсем прости: „Никога няма да забравя миналата нощ.“ Лицето й грейна от щастие. Тя зарови нос в ароматните цветя, за да скрие вълнението си. Но леля Софи никога не пропускаше да забележи, когато едно момиче се изчерви. Обикновено зад руменината имаше цяла история.

— От кого, за Бога, са теменужките? — попита тя, изпълнена с подозрения.

— О, от Алекс Скот — отговори Ханичил. Положи големи усилия думите й да прозвучат нехайно.

— Алекс Скот ти е изпратил цветя? — каза леля Софи, направо изумена. — Дори не знаех, че се познавате.

— Срещнахме се на кораба, с който дойдох — побърза да обясни Ханичил, за да отклони подозренията й. — Сприятелихме се. А снощи седнахме един до друг на късната закуска.

— Колко необичайно. — Леля Софи се зачуди как е могла да пропусне такова нещо, после реши, че къщата беше така претъпкана с хора, че й беше извънредно трудно да държи непрекъснато момичетата под око. — Той ми се струва хубав човек — каза тя, — въпреки онова, което говорят за него.

Ханичил се зачуди какво ли точно хората говорят за него, но реши да не пита. Беше толкова щастлива заради цветята и думите „никога няма да забравя“. Искаше да остане сама, за да преживее отново всеки миг, прекаран с него.

Телефонът иззвъня. Влезе една от камериерките и каза, че е за леля Софи. Тя отиде в кабинета, за да се обади. Когато се върна след няколко минути, устните й бяха извити в доволна усмивка.

— Лаура, мила — каза тя, — на телефона беше Били. Ще даде голямо провинциално парти в Сакстън Моубрей този уикенд. Покани всички ни. Каза, че ще празнува рождения си ден, и обеща, че ще бъде много забавно.

Лаура въздъхна облекчено, защото не беше сигурна, че леля Софи ще им разреши да отидат. Но тя, изглежда, одобряваше Били.

— Той има няколко прекрасни коня в имението си — каза тя, развълнувана и нетърпелива — Лъки Денсър и Игъл Ридж. Двата коня, които спечелиха надбягването в Дерби преди години. Сега вече не се състезават, затова са на паша в Моубрей. Той ми обеща, че ще ми позволи да ги яздя.

— Наистина вълнуващо, особено за теб, мила — Леля Софи се усмихна одобрително. — Но там няма да има само коне, нали знаеш. Ще има грандиозна вечеря по случай рождения му ден в събота вечер. И танци, предполагам. — Тя въздъхна, защото, за съжаление, не беше вече млада и можеше само да се надява, че ще успее да поддържа темпото заради трите млади момичета, които беше взела под крилото си.

Алекс беше изненадан, когато Били му се обади и го покани на партито си.

— Ще празнувам рождения си ден — обясни Били. — Купих си сам подарък — ново жребче. Мисля, че може би ще искаш да го видиш, защото, по мое мнение, той ще стане победител. И, между другото, всичките момичета на Маунтджой ще дойдат.

— Разбира се, ще дойда, Били — отговори Алекс топло. — Нямам търпение да видя новия ти кон. — Но когато остави телефонната слушалка, и той, и Били знаеха, че всъщност беше признал, че няма търпение да види отново Ханичил.

Сакстън Моубрей беше красива къща от времето на кралица Ан, построена от червени тухли, чийто цвят обаче беше избледнял с времето и сега беше бледорозов. Бяха прибавени две нови крила от цветен камък, които би трябвало да бъдат в несъответствие с главната сграда, но странно, вместо да загрозяват сградата, й придаваха необичайна красота. Беше по-уютна, създаваща интимност къща, за разлика от Маунтджой Парк. Лаура веднага се влюби в нея — също както се беше влюбила в Били.

— Дори по-бързо — каза му тя на шега, — защото в къщата се влюбих от пръв поглед, а нашата любов беше любов от втори поглед.

Беше разположена сред красив парк, осеян с великолепни дъбове и брястове. Тук-там имаше и брези, които се белееха като сребро. Задната страна на къщата беше обградена от тераса с каменни перила. Тя гледаше към морава за крокет и тревен тенис корт, розова градина и фонтани. Дълга маса, застлана с бяла покривка, беше сложена под огромен кестен. Сервитьорки в сини рокли и бели престилки сновяха между къщата и масата с подноси сандвичи, препечени питки и торти, лимонада и огромни руски самовари чай.

Семейство Маунтджой пристигнаха едни от последните. Някои от гостите вече се излежаваха мързеливо на вълнени рогозки на моравата, други седяха на групички край масата. В летния въздух се носеха смях и весели закачки. Лаура си помисли, че всичко е идеално.

А Били си помисли, че Лаура е съвършена в розовата си памучна рокля, с блестящата тъмнокестенява коса и блестящи очи с цвета на уискито. Беше дори по-красива отколкото в роклята си в нощта на бала, въпреки че тогава носеше огърлица от рубини.

— О, Били, просто съм влюбена в това място! — извика тя. — Красиво е като в Суинбърн.

— Ще се омъжиш ли за мен само заради къщата ми? — попита я той шепнешком.

Тя се замисли за миг и после дяволито каза:

— Не. Но мога да се омъжа за теб заради новия ти кон.

— Ще ти го покажа по-късно — обеща той. — Не си ли разбрала, че аз всъщност още не съм те целунал? — попита той тихо, защото леля Софи се обърна и ги изгледа многозначително.

Тя придоби скромен вид.

— Конюшнята не е подходящо място за първа целувка, не мислиш ли? — прошепна в отговор, а той стисна ръката й. После побързаха да се присъединят към останалите.

Ханичил се огледа набързо. Търсеше Алекс. Сърцето й се сви, когато видя, че той не е там. Надяваше се, че не е променил решението си.

Анжу също се оглеждаше около себе си. Реши, че някои от хората, с които ще прекара уикенда, са повече от приемливи.

Били ги представи на всичките си гости. За изненада на Ханичил хората като че ли наистина се интересуваха от живота й. Тя седна на моравата с Лаура и Били и група негови приятели и им разказа за Тексас и ранчото си, за обиколките, които правеше на земята си, за пазарите на говеда и други неща от ежедневието си.

— Утре трябва да пояздиш някой от моите коне, Ханичил — каза Били. — Можеш сама да избереш кой, макар да ми се струва, че двете с Лаура ще се скарате за победителя от Дерби. Те все още са прекрасни коне и ездата с тях е особено приятна.

Ханичил се развълнува при мисълта, че ще има възможност да поязди кон, спечелил конни надбягвания. Разказа им за жребеца си порода Апалуза и прекрасните коне, които баща й отглеждаше, за Ализа и Том и за това, как почти са открили нефт в земите й.

Леля Софи я наблюдаваше и се ядосваше, защото Ханичил беше забравила уроците и предупрежденията й по-малко да говори и повече да слуша. Спомни си думите на Ализа, предадени й от Ханичил, че детето винаги „си отвари прекалено често устата“. Сега разбра какво е имала предвид чернокожата жена. Момичето просто не можеше да запази нищо за себе си, но странно, това като че ли вече нямаше значение, защото всички я слушаха с възторг, като че ли омагьосани от нея и от факта, че тя е толкова различна от тях.

Анжу се разхождаше по терасата. Знаеше, че е особено привлекателна със сламената си шапка и бяло-зелената памучна рокля. Усещаше мъжките погледи върху себе си, когато се облегна на каменните перила и започна да разглежда моравата и розовата градина, както и парка, който се простираше в далечината. Ревниво си помисли, че Лаура има късмет, задето така лесно завладя Били, без дори да полага усилия. Той беше добра партия, в това нямаше никакво съмнение. Спомни си, че и Алекс трябваше да е тук. Беше сигурна, че трябва само малко да го окуражи, за да дотърчи при нея, както правеха всички мъже. А той беше още по-добра партия от Били.

 

 

Алекс караше бентлито спортен модел доста бързо по виещия се провинциален път, който водеше към Сакстън Моубрей. Двигателят беше двеста конски сили, с два карбуратора, и развиваше скорост от сто трийсет и пет мили в час. Той обожаваше тази кола. Но, за първи път, умът и сетивата му не бяха изцяло отдадени на шофирането. Караше бързо, защото, в противен случай, можеше да обърне колата назад. Което и знаеше, че трябва да направи.

Мислеше за Ханичил, от която го деляха само няколко минути сега. Трябваше да я види. Какво имаше у нея, питаше се той, почти ядосан, че го привличаше толкова силно. Като че ли съдбата и боговете бяха решили, че са един за друг, въпреки волята му. Той знаеше, че не е подходящ за нея, но беше обсебен от нея, не можеше да спре да мисли за нея. Точно заради това беше приел поканата на Били. Идеята да прекара един дълъг уикенд в провинцията с нея го изкуши.

— Дяволите да го вземат! — каза той на глас, когато колата мина през портала на Сакстън Моубрей. — Поне веднъж да се забавлявам, без да мисля за утрешния ден.

Вечерята беше неофициална. Жените бяха облечени в семпли рокли, а мъжете бяха по сака. Лаура и Ханичил бяха настанени в една стая. Двете се огледаха критично една друга, преди да слязат долу.

— Изглеждаш прекрасно — каза Лаура. — Синьото определено е твоят цвят, а аз обожавам мекотата на шифона. Изглеждаш като кралицата на феите с тази дълга руса коса и дълбоки, загадъчни сини очи. — Тя се засмя. — Алекс просто ще падне в краката ти, като те види тази вечер. Не е възможно да не започне да те боготвори.

— Така, както Били боготвори теб? — попита Ханичил, изпълнена с копнеж.

— Толкова ли е очевидно? Че сме влюбени? — попита Лаура, докато си слагаше парфюм на китките и зад ушите. Помисли малко, преди да вдигне полите си и да си сложи малко и на ямките на коленната става. — Прочетох някъде, че така се прави — каза тя на Ханичил. — Пишеше, че ароматът направо струи от теб, докато вървиш. — Посипа носа си с пудра, сложи си сини сенки и едва забележимо, розово червило. — Готово. Как изглеждам? — Обърна се към Ханичил, за да получи оценката й.

Ханичил си помисли, че изглежда превъзходно.

— Достатъчно добре, за да слезем и да се нахраним — каза тя и импулсивно я прегърна. — Толкова се радвам, че се срещнахме, братовчедке Лаура — каза тя и двете се прегърнаха.

Слязоха ръка за ръка по широкото дъбово стълбище, което скърцаше под краката им. Излязоха на терасата, където бяха сервирани напитките.

— Сега остава само да направим така, че Алекс Скот да ти предложи този уикенд. И всички ще бъдем щастливи — каза Лаура. — Е, с изключение на Анжу — добави тя. — Трябва да си призная, че не знам какво би могло да я направи щастлива.

Стояха до френските прозорци, които водеха към терасата, и наблюдаваха сцената навън. Алекс ги наблюдаваше и си мислеше, че изглеждат като щастливи малки момиченца, които чакат партито да започне В този момент. Ханичил го видя и тръгна към него, без да отделя очите си от неговите. Виждаше само него, въпреки че имаше цяла тълпа хора. И той се почувства най-щастливият мъж на света.

— Как си? — Той я целуна по бузата и отново почувства сладкия аромат на кожата й. Отидоха в другия край на терасата, далеч от тълпата.

— Помислих, че няма да дойдеш — каза тя развълнувана.

— Но аз обещах. Чаках този миг с нетърпение цяла седмица.

— Наистина ли?

Той се засмя. У нея нямаше и следа от притворство и това му харесваше.

— Наистина.

— Хайде всички на вечеря — извика Били. — Идвайте веднага или готвачът ще се ядоса, ако суфлето му спадне. — Всички се засмяха и влязоха вътре.

— Сложих те до Алекс — прошепна Били в ухото на Ханичил, когато тя минаваше покрай него. Тя му благодари с усмивка.

— Също като в доброто старо време — каза Алекс, като зае мястото си до нея на огромната дъбова маса. — Ти и аз отново ще вечеряме заедно. Само че сега се познаваме по-добре.

— Така ли? — Тя повдигна въпросително вежди. — Едва сега разбрах, че не знам почти нищо за теб.

— Може би някой ден ще ти разкажа — каза той замислено. — Но не сега. Да не разваляме нещата.

Анжу, която седеше към по-долния край на масата, ги наблюдаваше изпод полуспуснатите си клепачи и се питаше за какво ли разговарят и защо Алекс изглежда толкова доволен, че вижда Ханичил. А после посвети цялото си внимание и цялата си енергия на очарователния и много привлекателен мъж, който седеше до нея и който беше изключително заинтригуван от нейната личност.

Вечерята течеше гладко. Ядоха печено говеждо, няколко вида сирене, суфле, ароматен пудинг с крем. Завършиха с йоркширско сирене, за което Били каза, че е купено специално за Лаура. Жените оставиха мъжете с виното с предупреждението, че трябва да изпият само по една чаша, защото, в противен случай, всички те ще си легнат и ще ги оставят сами.

Дамите отидоха в малкия салон да пият кафе и да разменят клюки. След петнайсет минути господата се присъединиха към тях и започна играта на шаради. Когато тя им омръзна, започнаха да играят на криеница, което даде добро извинение на момичетата да намират тъмни и тайни кътчета, където да бъдат целунати от ухажорите си. Ханичил не беше изключение. Тя се озова в килер за спално бельо с Алекс, който я взе в обятията си и я притисна здраво към тялото си.

— Какво място най-после да те целуна! — каза той и направи точно това.

Тя тръпнеше в ръцете му. Не само устните й участваха в целувката, а цялото й същество. Беше прекрасно.

— Хванах ви! — извика победоносно Анжу, като отвори вратата. Погледна многозначително как телата им се отделят едно от друго.

Но точно тогава се появи и Лаура. Идваше тичешком по коридора.

— Аз пък ви хванах всичките! — извика тя и всички се върнаха неохотно в големия салон.

Навиха килимите и пуснаха грамофона. Започнаха да танцуват, но някои от двойките бяха забелязани да се измъкват тихо на терасата. Младите обичаха да се разхождат из градината.

— Сигурно остарявам — каза уморено леля Софи на Анжу. — Отдавна мина времето, когато си лягам. Вие, младите, можете да танцувате цяла нощ. Такава бях и аз, но преди много, много време — призна си тя.

— Моля те, лельо Софи, спокойно можеш да си легнеш — каза Анжу. — Знаем как трябва да се държим и ти обещавам, че няма да те изложим.

— Може би ще го направя — съгласи се леля Софи. Изправи се на крака с помощта на тръстиковия си бастун, защото тези седмици артритът я безпокоеше особено силно. — И не стойте много до късно — предупреди тя, като целуна Анжу за лека нощ. — Помни, това не е поговорка само на старите хора. Момичето наистина има нужда от достатъчно сън, за да бъде красиво.

Анжу наблюдаваше със задоволство как леля Софи пожелава лека нощ на Лаура и на домакина им. Спря се да размени дума-две с Алекс, който все така седеше до Ханичил. Той галантно я хвана за ръката и я придружи до стаята й. Когато слезе отново долу, Ханичил, Лаура и Били тъкмо се уговаряха утре рано сутринта да отидат в конюшнята, още преди закуска.

— На зазоряване винаги е най-доброто време за езда — тъкмо казваше Лаура. — Особено за състезателни коне. Копнея да пояздя Лъки Денсър.

— Междувременно, предлагам да си направим турнир по игра на табла — каза Били. Те веднага се организираха на отбори, които щяха да играят подред върху четири дъски.

Доста по-късно, всички бяха изненадани, когато Алекс спечели турнира.

— Просто късмет — каза той скромно, но Ханичил беше забелязала, че е много опитен играч. — Научих се, когато бях млад — каза й той. — Така убивах безкрайните часове на кораба.

За първи път той споменаваше нещо за миналото си и тя зачака да каже нещо повече. Но той промени темата.

— На покер съм дори още по-добър — каза й.

Тя му се усмихна самоуверено.

— Обзалагам се, че мога да те победя — отговори с предизвикателство.

— Къде, за Бога, си се научила да играеш покер?

— Каубоите ме научиха, когато бях още дете. След вечеря обикновено отивах при тях. Те непрекъснато играеха, а аз надничах през раменете им. Предполагам, че просто съм схванала играта. А когато пораснах, те ми позволиха да играя с тях. Том беше единственият, който някога успя да ме победи — предупреди го тя. — Така че, бъди готов.

Излязоха на терасата при другите. После се хванаха за ръце и тръгнаха да се разхождат по тесните пътечки из розовата градина.

— Късно е — каза той със съжаление — Трябва да те оставя да си легнеш.

— Но аз не искам да се разделям с теб.

— Винаги има и утре — каза той. Беше щастлив, защото знаеше, че може би за първи път, това е вярно и за него. Целуна я. Притисна я толкова здраво до себе си, като че ли не искаше да я пусне, както всъщност и беше.

Върнаха се в къщата и тя разтревожено го попита:

— Как изглеждам? Личи ли, че току-що бях целуната?

— Надявам се, че да — каза той с усмивка. Но приглади косите й и й даде носната си кърпичка, за да изтрие размазаното червило. После я целуна по върха на носа и я изпрати до подножието на стълбите. — Лека нощ, Ханичил — каза.

И си помисли, че тази вечер е много щастлив човек и че ще хване щастието, пък било то и за един ден. И няма да съжалява.

Лаура беше вече по нощница, когато Ханичил се върна в спалнята им.

— Е? — попита тя нетърпеливо. — Целуна ли те?

Ханичил се изчерви, с което си призна още преди да е заговорила.

— Знаех си! — възкликна Лаура победоносно. — Той не свали очи от теб през цялата нощ. — Засмя се и каза: — А Били е запазил първата ни целувка за утре, защото иска да ме целуне в конюшнята. Каза, че това място му се струва най-подходящо. Нещо от рода на това, че ще свържем нашата съдба с тази на конете, защото много скоро аз ще се грижа за тях.

— Помоли ли те да се омъжиш за него? — попита Ханичил изумена.

— Дори няколко пъти. — Лаура се протегна лениво и се разположи в леглото. — Не сме ли най-щастливите момичета на света? — каза тя сънено. — И всичко, благодарение на чичо Маунтджой.

Докато се приготвяше за сън, Ханичил искрено се надяваше да е поне наполовина толкова щастлива, колкото беше Лаура.

Били чакаше Лаура в конюшнята дълго преди да е изгряло слънцето. Неговият кон, огромен черно гривест ловджийски кон, който гледаше света с доста опит и се казваше Монстър (Чудовище), вече риеше земята с копита, нетърпелив да се впусне в бяг. Били го удари силно по врата, което, конят знаеше, показваше неговата силна привързаност. После отиде да види новото жребче, което беше още необяздено и нямаше име, но по отношение на което Били хранеше големи надежди.

Жребчето беше красавец, в това нямаше никакво съмнение. Беше кестеняво на цвят и тръпнеше от едва удържана енергия. Той взе четката и започна да вчесва козината с бавни движения, по цялата дължина, а жребчето трепереше от удоволствие. Те двамата вече се харесваха, помисли си Били доволен.

— Ето те. — На прага стоеше Лаура. Погледна първо него, а после — жребчето. — О, Били — каза тя, като забрави, че е изминала пътя на бегом, за да бъде целуната, — той е красавец.

— Нали? — Той отстъпи назад и гордо изпъчи гърди, докато двамата стояха и се възхищаваха на жребчето. — Виж колко дълги и силни са краката му.

Тя погали хълбоците му и почувства гладките мускули под кожата. Потупа го по врата и го целуна бързо по носа.

— Красавец — повтори. — Да, много си красив. Така и ще те кръстим — Красавец.

— Това не е име, подходящо за жребче. — Били се засмя. — Трябва да измислиш нещо по-добро.

— Аз току-що му дадох първата целувка — каза тя и изведнъж си спомни защо беше в конюшнята на зазоряване.

— Да — Били се приближи към нея и обхвана талията й с ръце. — А аз? Нима съм обречен винаги да бъда на второ място, след конете?

— Невинаги — призна тя.

И, най-после, той я целуна. Когато неохотно отдели устните си от нейните, тя отвори очи и му се усмихна.

— Ето как ще го кръстим — каза тя доволна. — Крек ъв Доон (Пукването на зората). О, не, Доон Крекър, това е. И когато той спечели, ние ще се споглеждаме и ще си спомняме първата си целувка, която сме споделили в конюшнята на зазоряване.

— И втората — съгласи се той и отново я целуна.

— Добро утро, има ли някой тук? — извика Алекс откъм двора и те се разделиха, усмихнати и доволни.

— Тук сме, Алекс — извика Били. — Ела и ни кажи какво мислиш за новото жребче. Лаура току-що го кръсти Доон Крекър.

Алекс се възхити на кончето. Конярите отвързаха и подготвиха конете и точно тогава Ханичил се зададе тичешком по пътеката. Прекоси двора и тръгна към тях. Като Лаура, и тя беше облечена в жълт пуловер, дълги бричове за езда и ботуши. Алекс си помисли, че изглежда толкова естествена, спокойна и красива. Като че ли принадлежеше на това място.

Погледнаха се и си пожелаха „добро утро“, възхитиха се на кончето и започнаха бавно да отпиват от кафето си.

Ханичил яздеше Игъл Ридж. Беше се отдала изцяло на възбудата и радостта да язди такова великолепно животно в пълен галоп в мъгливата ранна утрин. Смееше се високо и щастливо.

— Ако можеше Том да ме види сега — извика тя на Алекс, който галопираше до нея.

Двете с Лаура смушкаха конете в хълбоците и полетяха, навели се плътно над вратовете им.

— Приличат на двойка жокеи — каза Били гордо. — Само ги погледни как яздят тези момичета!

По-късно закусиха на терасата и прекараха в ленивост останалата част от сутринта. Играха крокет и четоха вестници. Били беше организирал турнир по тенис за следобеда и, за изненада на Ханичил и Лаура, той беше спечелен от Анжу, която, облечена в много къса бяла пола, тичаше неуморимо по корта, решена на всяка цена да срази противника.

След като бяха победени на двойки, Ханичил и Алекс отидоха да се разходят край реката, хванати за ръце. И защото сега бяха толкова близки и тя знаеше, че той ще разбере, му разказа какво се беше случило, когато Джак Дилейни се беше върнал за нея точно както беше предсказала и Ализа.

Чувстваше се уверена в близостта им, сигурна, защитена, докато седяха на брега на реката и гледаха дивите патици, които се плискаха щастливо във водата. Тя каза:

— Имаше време, когато мислех, че няма вече да видя синьото небе, да яздя, да порасна и да се влюбя.

Алекс искаше да може да облекчи дори спомените й от болката. Знаеше колко жестоко и трудно е да живееш с такава болка. Самият той дълги години беше живял с нея.

— Някой ден ще забравиш всичко — успокои я той, като я държеше за ръката. — Някой ден, обещавам ти, ще откриеш, че от години не си се сещала за Дилейни, а после той завинаги ще се изличи от паметта ти. Той няма повече да съществува, но ти — да. Ти ще бъдеш по-силната. Дилейни ще си отиде.

Тя го погледна с надежда. Искаше й се да му вярва, но старият, така добре познат, страх все още беше там.

— Е, сега вече наистина знаеш и най-лошото за мен — каза тя с въздишка. — Няма абсолютно нищо вече, което бих могла да ти разкажа.

 

 

Леля Софи беше много доволна от начина, по който момичетата изглеждаха на вечеря и на танците по случай рождения ден на Били — много млади и много красиви в дългите си копринени рокли. Това не беше голям бал, а само провинциално парти, макар да беше много хубаво и приятно, помисли си тя с одобрение. Храната беше отлична, вината — прекрасни, а местният оркестър свиреше извънредно добре. Реши, че Ханичил прекарва ужасно много време със Скот и че Били е толкова подходящ жених за Лаура, че тя самата едва ли би могла да се сети за някой по-добър. А Анжу не танцуваше ли отново с Хари Локууд? Мили Боже, как успяваше този човек да се появява навсякъде, дори и без покана?

— Как се сдоби с покана? — питаше точно в този миг Анжу.

— Не съм — отговори Хари. — Тук съм като придружител на Камила Стантън.

— А, отново заместваш съпруга й — каза тя дяволито.

Той се усмихна.

— Може би. — Отдалечи я малко от себе си, за да я разгледа по-добре. — Струваш ми се отегчена — каза.

Тя го погледна наистина малко кисело.

— Толкова ли е очевидно?

— За внимателния наблюдател — да.

— И ти щеше да бъдеш отегчен, ако беше затворен тук с всички тези мъже, които се държат като деца и играят на глупави игри — каза тя, както му се стори, заядливо. — Започвам да мисля, че англичаните никога не порастват.

— Предполагам, че просто се забавляват. А това пък не е твоят стил. — Забеляза, че тя поглежда през рамо към Алекс, който танцуваше с Ханичил, и каза: — Но предполагам, че италианката се забавлява прекрасно.

Анжу го погледна право в очите.

— Да се махаме оттук — пошепна нетърпеливо тя. Огледа се и видя, че всички са заети — или разговарят, или танцуват. — Изчакай тук няколко минути, после ме последвай — нареди му тя. — Ще те чакам на терасата. — И се отдалечи с грациозна походка.

Той направи така, както му беше казала, но когато излезе на терасата, не я видя. Тя излезе от сенките и го хвана за ръката.

— Ела с мен — прошепна и слезе по стъпалата в градината. Заведе го в беседката, обгърна врата му с ръце и каза: — А сега можеш да ме целунеш.

На Хари му хареса да целува Анжу — тя беше нетърпелива и го целуваше с жар. Умееше да му достави удоволствие. Беше сигурен, че знае и повече от това, но че тази вечер няма да му позволи да се увери. Макар че той опита — сложи дланта си на гърдите й и тя веднага му отговори, като се притисна силно в него. А после, доста неочаквано, се изтръгна от ръцете му и студено каза:

— Достатъчно, Хари.

Завърза косата си и оправи роклята си и каза, че трябва да се върнат да танцуват. Той си помисли, че тя е една малка заядливка, но тъй като вече познаваше стила на Анжу, реши, че някой ден тя ще бъде негова. А той я желаеше толкова горещо, че този ден му изглеждаше много далечен.

Тази вечер Ханичил победи не само Алекс на карти, но и всички останали мъже. А на жените обеща да ги научи на покер на другия ден. Беше пет часът сутринта, когато тя каза „лека нощ“ на Алекс. Той не можа да я целуне, защото около тях имаше и други гости. Гледаше със съжаление как се отдалечава от него. Уикендът беше почти към края си. Знаеше, че се е държал лошо. Не биваше да я целува, защото тя щеше да си помисли, че се интересува от нея. А той знаеше, че за тях няма бъдеще. Неговият живот беше различен. Беше установен преди много години и той не можеше да го промени. Дори заради Ханичил Маунтджой.

 

 

В неделя сутринта камериерката занесе на Ханичил плик, сложен на таблата до закуската й. Тя позна почерка на Алекс и нетърпеливо го отвори.

„Моя мила Ханичил, страхувам се, че трябва да бъда в Рим за срещата утре. Ще тръгна, преди да си се събудила. Много се радвах на възможността да бъда с теб този уикенд и ти благодари, че ми довери тайните си. През следващите няколко месеца ще пътувам много и няма да имам възможност да те видя, но се надявам, че ще се забавляваш и ще посетиш много партита. И че ще бъдеш щастлива.

С моите добри пожелания, Алекс.“

Усмивката изчезна от лицето й. Не знаеше как да приеме това — дали беше сбогуване? Прочете го отново и разбра, че е точно това Алекс искаше да излезе от живота й и я окуражаваше да бъде щастлива с някой друг, не с него.

— Но защо? — запита се, поне за хиляден път този ден.

— Защо? — попита тя Лаура, когато двамата с Били се върнаха от сутрешната си езда. — Снощи си помислих, че се интересува истински от мен. Беше толкова мил, проявяваше разбиране. О, по дяволите, можех да се закълна, че е влюбен в мен.

— Той ли ти каза това? — попита я Лаура направо.

Ханичил поклати нещастно глава.

— Не.

— Е, понякога мъжете са истински зверове — каза Лаура с въздишка и прегърна разплаканата си приятелка.

Останалата част от неделята беше за Ханичил като обвита в мъгла. След чая, на връщане към Лондон, леля Софи й каза, че е толкова мрачна, колкото и небето. Наистина, всеки момент щеше да завали.

— И нашето прекрасно лято ще си отиде — оплака се тя, когато първите дъждовни капки закапаха по покрива на колата.

И Ханичил с тъга си помисли, че леля Софи е права.