Елизабет Адлър
Наследнички (23)

Глава 23

Къщата Маунтджой заемаше място колкото за цял блок на Кързън стрийт. Беше построена от светли френски варовикови камъни, имаше поне дузина високи прозорци, а покривът беше живописен — с мансарди и червени тухли. Отпред имаше четвъртит двор, покрит с павета. Портата беше от желязо и с доста внушителни размери. По двора имаше подредени огромни саксии със засадени в тях ориенталски дървета. Тези саксии бяха подменяни всеки сезон, съобразно времето. Към входа на къщата водеше мраморно стълбище. То завършваше пред дъбова порта, украсена с дърворезба. На прага стоеше сивокосият иконом, Джонсън, и чакаше Анжу да излезе от колата.

— Добър ден, мис Маунтджой — каза той. — Името ми е Джонсън.

— Добър ден, Джонсън — отговори Анжу и огледа високото преддверие. Великолепно стълбище водеше от средата му към украсена с колони галерия на втория етаж. Подът беше от цветен мрамор, а корнизите, със сложни гипсови украси, бяха обточени с кант златиста боя. Стените бяха покрити с огромни гоблени и рисунки. Покрай тях бяха подредени дузина позлатени дивани от епохата на Луи IV. Преддверието приличаше на палат и тя, доволна, си помисли, че лорд Маунтджой е по-богат, отколкото е предполагала.

Джонсън я поведе нагоре по великолепното стълбище.

— Мис Ханичил пристигна вчера — каза той. — А мис Лаура очакваме със следобедния влак.

— Мис Ханичил? — Тя повдигна учудено вежди.

— Тя е от Тексас, мис. Настанена е в жълтата стая, в края на коридора. — Джонсън отвори една врата и отстъпи назад, за да й направи път. — Лорд Маунтджой, смята че в синята стая ще ви хареса, мис.

— Е, наистина е синя — каза Анжу, като обхвана с поглед сините фигури на персийския килим, сините тапети и тежките сини брокатени завеси. Стаята беше огромна. С висок таван, широко легло, покрито с балдахин, писалище под един от трите прозореца, които гледаха към Кързън стрийт, и още много по-малки масички, столове и дивани, както и лампи, покрити с плат, украсен по краищата с ресни. Имаше стая за преобличане и баня с вана. — Идеална е, благодаря ви, Джонсън — каза тя и се усмихна. — Мисля, че ще бъда много щастлива тук.

— Вашата лична камериерка, Агнес, ще дойде след малко, мис, за да разопакова багажа ви. А чаят ще бъде сервиран долу, в трапезарията, точно в четири часа.

При мисълта, че ще има лична камериерка, очите на Анжу заблестяха. Помисли си, че животът й става все по-добър и по-добър и ако е умна, никога вече няма да бъде бедна. Може би нямаше да й се наложи да става куртизанка или, пази боже, да й се наложи да сключи брак по сметка.

Като остави Агнес да разопакова нещата й, тя бавно слезе долу. Парапетът на стълбището беше изработен от гравиран оникс, а разкошният тъмночервен килим беше дебел и мек. Тя хареса лукса, мириса на пари, който се виждаше и усещаше навсякъде. Отчаяно искаше да живее в такъв разкош. Искаше да бъде господарка на тази къща, да се забавлява стилно, да харчи пари разточително — така, като че ли никога няма да свършат. Беше сигурна, че това може да стане с милионите на Маунтджой.

Надникна в огромната трапезария и в по-малката, в кабинета и в стаята, която се използваше само сутрин, в огромния хол и в по-малкия. В задния край на къщата видя красива бална зала, където паркетът беше излъскан до блясък, а от тавана се спускаха великолепни уотърфордски полилеи. Дузина високи френски прозорци водеха към покрита с мозайка тераса. От нея се спускаха стъпала, които на свой ред водеха в красива градина.

— Mon Dieu! — възкликна тя впечатлена. — Значи тук ще се състои нашият бал.

Върна се в хола, спря се и се огледа уверено около себе си. Точно тогава се появи Ханичил и тръгна надолу по стъпалата, към нея.

Ханичил беше прекарала нощта сама в къщата, като се изключат дузината слуги. Беше вечеряла сама, обслужвана от облечен в ливрея главен келнер, и наблюдавана от среброкосия иконом. Беше прекалено уплашена, за да изпитва апетит. Беше самотна. Сви се в огромното легло, закрито със завеса от балдахин. Огромната спалня беше пълна с антикварни предмети и мрачни портрети на прадедите на семейство Маунтджой. Когато беше загасила светлината, й се беше сторило, че сенките запълзяват към нея. Огънят в камината продължаваше да гори. Струваше й се, че въглените съскат злобно и че уличните лампи святкат заплашително зад завесите. Беше се запитала дали в къщата няма призраци, после беше затворила очи и се беше опитала да заспи, но не успя. И сега беше наистина щастлива, че и друго момиче е пристигнало.

— Господи, как се радвам да те видя! — извика тя и взе на бегом последните няколко стъпала. Протегна и двете си ръце. — Здравей, аз съм Ханичил. О, не, предполагам, че трябва да ти кажа истинското си име — Елоиз.

Анжу я изгледа от главата до петите и забеляза несръчно подгънатия костюм от туид и неугледните обувки. Каза развеселена:

— Значи така изглеждат хората от Тексас.

— Какво искаш да кажеш? — отвърна Ханичил изумена. — Тексасците изглеждат като всички други хора, нали? Една глава, две ръце, два крака. Съвсем нормално, бих казала.

Анжу се усмихна дяволито.

— Точно толкова нормално, колкото е и името ти.

— Е, точно това не биваше да го казваш — каза Ханичил обидена. — Анжу също не е обичайно име. Така биха нарекли черните в Америка, ако питаш мен.

— Никой не те пита. — Анжу смръщи вежди. — Eh bien, къде е лорд Маунтджой? Той ме очаква.

— И мен очаква, но още не се е появил. Икономът ми каза, че мъглата го е забавила. От нас се очаква да се запознаем и да си стоим у „дома“, докато той дойде.

Анжу се засмя весело при тази представа.

— Очевидно, лорд Маунтджой е оптимист. Не си разбрала, Ханичил, че зад тази врата ни очаква Лондон. Магазини, кафе-барове, нощни клубове. — Очите й блестяха в радостно предчувствие. — Аз поне не мога да чакам.

— Искаш да кажеш, че няма да го послушаш? — попита Ханичил, впечатлена от нейната самоувереност.

— Разбира се, че няма да се подчиня. Щом на лорд Маунтджой му липсват добри маниери и не е тук да поздрави гостите си, едва ли може да очаква от нас да си седим и да плачем. Какво ще кажеш, Ханичил, не си склонна да се впуснеш в едно малко приключение? — Ханичил се колебаеше, затова Анжу добави: — Хайде, моля те.

Ханичил беше човек, който никога не отказва, когато го помолят, но все още се колебаеше.

— Нямам никакви пари.

— Нямаме нужда от пари. Ще се разходим из парка, ще нахраним патиците, ще наблюдаваме англичаните в тяхната естествена среда. Ще се качим на един от онези големи двуетажни червени автобуси, ще се огледаме из „Хародс“ и „Фортнъм & Мейсън“. — Ханичил се засмя, а Анжу добави вдъхновена: — Ще те подкупя с чаша чай в „Риц“. Какво ще кажеш на това, Ханичил Маунтджой?

— Става. Никога не съм ходила на „чай“, нито пък в „Риц“.

Анжу й намигна и двете тръгнаха към вратата.

— Е, нали знаеш приказката? — Тя се усмихна скромно. — Винаги има първи път — Джонсън! — извика тя — Излизаме да пием чай. Ще се върнем по-късно.

— Извинете ме, мис Анжу — каза той, като че ли шокиран, — но лорд Маунтджой каза да го чакате тук.

— И ние ще бъдем тук, когато лорд Маунтджой пристигне. Ще го чакаме — отговори тя студено.

В края на Кързън стрийт Анжу попита един полицай как да стигнат до „Риц“. После се разходиха по „Мейфеър“, „Бърлингтън“ и „Пикадили“. Тя влезе през вратите на грандиозния хотел така, все едно го притежаваше. Зашеметяващият мрамор, златните покрития и блестящите кристални полилеи на хотел „Риц“ не можеха да се състезават по великолепие с интериора на къщата Маунтджой, но тя си помисли, доволна, че тук поне е по-оживено. В дъното на залата свиреше тихо струнен оркестър. Беше пълно с млади хора, които си прекарваха добре.

Главният келнер ги заведе до тиха маса близо до стената, полускрита зад саксия с палма, но Анжу вдигна надменно брадичка и каза, че няма да седне на място, където никой не може да я види. После с уверена стъпка отиде до една от централните маси, в съседство с масата, около която седяха група привлекателни младежи. Изгледа ги преценяващо изпод дългите си мигли, докато сядаше. Помисли си, доволна, че изглеждат съвършени. Докато поръчваше чая, тя ги дари с лека, съблазнителна усмивка.

— Mon Dieu, mais il fait très chaud, ici — каза тя, докато си вееше с менюто като с ветрило.

Ханичил не говореше френски, но се досети за смисъла на думите от жеста с менюто.

— Няма да знаеш какво е горещина, докато не попаднеш в Тексас по пладне в средата на лятото — каза тя с усмивка. — Сто и десет градуса на сянка, само че ти не си на сянка, защото такава просто няма. И нямаш търпение да се върнеш у дома и да застанеш под помпата в задния двор, за да измиеш праха от себе си.

Анжу я погледна, въздъхна и поклати гневно глава, като посочи с поглед младите мъже на съседната маса. Те й се усмихнаха в отговор, а тя погледна встрани — все едно че погледите им се бяха срещнали случайно. Знаеше, че трябва само да ги окуражи с дума, и те ще се присъединят към тях. Реши все още да не ги окуражава.

Чаят им пристигна. Те направо погълнаха малките сандвичи с кисели краставички и пушена сьомга. Имаше още ягодово сладко и плътен сметанов крем, както и френски пастички. През цялото време Анжу бъбреше весело, но несвързано, като от време на време поглеждаше, уж случайно, към младите мъже на съседната маса. Когато изядоха всичко, тя облиза крема от устните си с малкото си, заострено розово езиче. А после погледна двамата младежи право в очите. Усмихна им се и те нетърпеливо й се усмихнаха в отговор.

Келнерът им даде сметката и тя внимателно погледна каква е сумата, а после отвори ръчната си чантичка и внимателно прерови съдържанието й.

— Oh, mon Dieu! — извика и се хвана театрално за гърлото.

— Какво има? — попита Ханичил озадачена.

Анжу я погледна невинно.

— Изглежда, съм оставила портмонето си у дома. Нямам нито едно су, с което да платя сметката. — А после се обърна и изгледа безпомощно съседите си по маса.

Ханичил възкликна ужасено. Представи си как ги водят и двете с белезници на ръцете, как месеци наред прекарват в миене на чинии в кухнята на хотела.

— Какво ще правим? — попита шепнешком.

И тогава, както Анжу беше сигурна, че ще стане, русокосият младеж от съседната маса скочи на крака и каза:

— Извинете, но не можех да не чуя. Знам в какво неудобно положение се намирате и ще ви помоля да ми позволите да ви помогна.

Ханичил втренчи поглед в Анжу, която се усмихваше на младежа. Изведнъж разбра, че Анжу през цялото време е знаела, че не разполага с никакви пари. Че всичко е било внимателно планирано и добре изпълнено.

— Вие сте наш спасител — каза Анжу, изпълнена с възхищение към него, посветила му цялото си внимание. — Виждаш ли, Ханичил, вярно е все пак онова, което хората говорят за англичаните. Те са идеалните джентълмени. Виж само как предлага помощта си на двете дами, които са изпаднали в стресово състояние. Трябва да ви благодаря, мосю…?

— Роло Фърнис и Арчи Брайтуел — отзоваха се те веднага.

— Аз съм Анжу д’Аранвил Маунтджой, а това е Ханичил. — Тя махна небрежно с ръка по посока на Ханичил, която гледаше ужасена как Роло слага пет банкноти върху сметката.

— Маунтджой? — каза Арчи заинтересуван — Някаква връзка със стария лорд?

— Нашия прачичо — каза Анжу важно. — Е добре, сега мислим да отидем до „Фортнъм & Мейсън“. — Тя се изправи и приглади полата си, без да поглежда към тях.

И отново, както беше сигурна, че ще стане, Роло и Арчи предложиха да ги придружат до магазина. Когато излязоха оттам след час, ръцете й бяха пълни с кутии бонбони и цветя.

— Как го правиш? — попита я Ханичил натъжена, когато младежите ги оставиха пред къщата Маунтджой, махнаха им с ръце и продължиха с таксито.

Анжу сви рамене.

— Лесно е, когато знаеш как — отговори тя и се засмя дяволито. — И съм сигурна, Ханичил, че ти никога няма да се научиш.

 

 

Лаура се облегна на луксозните и меки възглавнички, докато Бриджис маневрираше с ролс-ройса през натовареното лондонско движение. Забеляза, че хората обръщат глави и втренчват погледи в скъпата кола, и си помисли колко би се радвал Хадън, ако можеше да бъде на нейно място. Точно в това беше проблемът на Хадън, разбра тя едва сега. Той не искаше любовта на добра и вярна жена. Хадън искаше скъпи къщи, коли и дрехи. Искаше яхти и вили в Барбадос. Още повече, знаеше, че никога няма да ги спечели с честен труд, защото беше мързелив. С богата съпруга, можеше да наеме някой, който да управлява Фокстън Ярд, после ще може да се облече в скъпи дрехи от туид и да се прави на „добре известния треньор“, докато този някой друг върши всичката работа. Точно както беше правила и тя. Реши, поне за стотен път, че е много по-добре без него. Тогава защо, запита се отново, защо я боли толкова много? „Наранена гордост“, беше казала баба Джини. „От това страдаш, моето момиче. А за тази болест няма по-добро лекарство от друг мъж.“

Лаура се надяваше, и много искаше, баба й да се окаже права. Все пак, казваше си тя, докато говореше с Били във влака, нито веднъж не се беше сетила за Хадън. Реши, че Били наистина е прекрасен човек. А също така и много интересен. Беше го целунала импулсивно просто защото той беше толкова приятен. Но сега, като се замислеше, май че тя беше говорила през цялото време и не знаеше почти нищо за него. Жалко, защото едва ли щеше да го види някога отново, мислеше тя, когато колата зави по Парк Лейн и започна да напредва още по-бавно заради натовареното улично движение. Бриджис зави наляво по Кързън стрийт, после пак наляво и влязоха в голям, покрит с павета, двор Лаура надничаше любопитно през прозорците на голямата лимузина.

— Боже мой! — възкликна тя, силно впечатлена, когато носачът й отвори вратата. — Наистина бих искала баба да види това.

Джонсън я чакаше на най-горното стъпало на мраморното стълбище, а носачът понесе нагоре старата й училищна чанта и кафявата й торбичка.

— Съвсем сигурна съм, че не сте свикнали да носите такива неща — каза Лаура, весело усмихната.

Носачът я погледна учудено. Не можеше да се смее, докато е на работа, не и когато Джонсън го наблюдава като ястреб — плячката си.

— Добър вечер, мис Маунтджой — поздрави Джонсън. — Вярвам, че пътуването ви е било приятно.

— Много приятно, благодаря — каза Лаура и отново си помисли за Били.

— Казвам се Джонсън, мис.

— Приятно ми е — каза Лаура и учтиво се усмихна.

— Носачът ще занесе багажа ви в стаята ви, мис. Ако ме последвате, аз ще ви заведа там.

Лаура го последва по великолепното стълбище. Гледаше с широко отворени очи разкоша около себе си. Въртеше глава наляво-надясно, за да разгледа по-добре мраморните статуи в цял ръст на римските императори и тези на гръцките нимфи, за които не се съмняваше, че са оригиналната изработка, дивеше се на разкошните цветя в мраморните конзоли, на позлатените дивани от епохата на Луи еди-кой си, за които беше сигурна, че никой не е седял на тях, защото изглеждаха много твърди.

— Мис Ханичил е в жълтата стая в края на коридора — каза Джонсън, — а мис Анжу е настанена в синята стая, която е срещу нея. Лорд Маунтджой предположи, че вие ще харесате розовата стая — тази, която е съседна на стаята на мис Ханичил.

Той отвори със замах двойната врата и се отдръпна, за да мине тя Лаура пристъпи вътре и погледна първо зашеметяващо красивите тапети с изрисуваните по тях рози, розовите завеси, килима, по който също „цъфтяха“ рози. Дори кувертюрата на огромното легло беше розова. Имаше порцеланови купи, които също бяха украсени с мотиви от рози. Имаше толкова много сребърни и златни предмети, пръснати по масичките и тоалетките, че с тях можеше да се напълни цял магазин. Тя се замисли за стаята си в Суинбърн Мейнър, с нейните обикновени кремави тапети, с обикновения шкаф за дрехи и старото желязно легло, в което майка й я беше дарила с живот.

— Тук наистина е много по-различно, отколкото у дома — каза тя.

Носачът остави чантите й толкова внимателно, като че ли бяха куфари „Нютон“, а на прага застана млада камериерка.

— Това е Джоузи — каза Джонсън — Тя ще бъде вашата лична камериерка, мис Лаура. Ще ви помага с всичко, с каквото може.

— Моя лична камериерка? — Лаура погледна учудена красивото русокосо момиче, облечено в черна рокля, с бяло боне и бяла престилка. Засмя се, защото си помисли, че всичко това е много смешно. — Е, кой знае, Джоузи, всичко може да се окаже и много забавно — каза тя.

— Да, мис — отговори скромно Джоузи, но когато Джонсън не я гледаше, се усмихна.

— Лорд Маунтджой се е забавил поради мъглата, мис. Ще дойде колкото може по-скоро — каза Джонсън. — Междувременно, другите две момичета пристигнаха вече, а вечерята е определена за седем и половина. Питиетата, ако ви интересуват, се поднасят в седем, мис, в малкия салон.

— В малкия салон — повтори тя — Благодаря ви, Джонсън. Ще бъда там.

Лаура започна да се разхожда из стаята си, да вдига изящните предмети един след друг, да се възхищава от изработката им и да се пита каква ли е цената им. Натисна леглото с длан и откри, че то е твърдо, но много удобно. В повечето къщи в Англия хората не обръщаха внимание на какви дюшеци спят и използваха такива от времето на викторианската епоха. А тук дюшеците бяха съвсем нови. Седна на табуретката пред тоалетката с огледалото и се вгледа в отражението си, защото се питаше дали ще изглежда по-различно, като се огледа в това скъпо стъкло в посребрена рамка, отколкото у дома, където огледалото й беше съвсем обикновено. После отиде в банята, където Джоузи пълнеше ваната за нея. Взе шишенцето с ароматните соли за баня и с удоволствие вдъхна аромата им.

— Рози, разбира се — каза.

— А какво друго, мис? — съгласи се Джоузи. Очите им се срещнаха и те се засмяха. Лаура седна на ръба на ваната от розов мрамор и се загледа в момичето.

— Кажи ми как се чувстваш, като работиш в тази къща, Джоузи?

— Не знам, мис. Предполагам, че работата е добра. — Тя постави чехлите и хавлиите до ваната. Разбира се, те също бяха украсени с мотиви от рози. — Да ви кажа истината, мис, аз току-що бях повишена от обикновена камериерка, а като такава трябваше да се грижа за големия салон. Нали разбирате, в тази къща нямаше дами, които да се нуждаят от камериерки. Милейди е умряла преди цели четирийсет години.

— Искате да кажете, че лорд Маунтджой е живял тук съвсем сам през всичките тези години? — Лаура си представи как старецът се разхожда из къщата, придружен само от спомените си.

— Точно така, мис. Той дава вечеря един път в месеца, за да върне гостоприемството на хората, казва той, но истинско забавление тук е нямало от години. Трябва да ви кажа, мис, че всички очакваме с нетърпение бала. Най-после и това място ще се посъживи малко.

Лаура знаеше, че на един слуга не се задават въпроси за господарите му, но любопитството й беше по-силно от възпитанието.

— А какъв човек е лорд Маунтджой? — попита тя. — Но бъди искрена.

— Ами, не съм много сигурна, мис. Аз почти не го виждам. Предполагам, че негово благородие е малко нервен и избухлив. Не мисля, че може дълго време да проявява търпение. Но е добър работодател, мис. Много честен, истински господар.

Лаура се замисли за лорд Маунтджой, докато лежеше във ваната, от която се носеше аромат на рози. Запита се колко ли честен и справедлив ще бъде, когато научи поради какви причини тя иска да получи парите му. Е, не всичките, разбира се. Но достатъчно, за да купи помещения за конюшнята и да се утвърди като треньор. Помисли си, че може просто да продаде предметите от стаята си и да получи нужната сума. Това ще бъде само капка в морето на несметното му, както изглеждаше, богатство Джоузи прекъсна мислите й, като й каза, че няма да се преобличат за вечеря, защото лорд Маунтджой не се очаква.

— Ще бъдете само трите — каза тя, като помагаше на Лаура да облече втората си по хубост рокля — от червеникавокафява коприна, която баба й беше преправила от една от собствените си рокли. Носеше обеците на баба си в съответния цвят и обикновена златна гривна, която беше получила на осемнайсетия си рожден ден. Обувките й бяха обикновени, но удобни.

Джоузи сресва косата й дотогава, докато тя заблестя, и я попита дали не иска да я прибере в кок, но Лаура каза „не“, защото и така си била добре. И ето, че беше готова.

— Да тръгваме, Джоузи — каза тя с усмивка. — Готова съм да се срещна със съдбата си.

Тя се засмя, защото се сети за Били и за думите си, които определяха съдбата й като „по-лоша и от смъртта“. Докато слизаше тичешком по великолепното мраморно стълбище, тя се надяваше, че това няма да се окаже истина. Джонсън я чакаше в подножието, за да я заведе до малкия салон.

— Другите две млади дами ви чакат, мис — каза той, като й отвори вратата.

— Мис Лаура Суинбърн Маунтджой — оповести величествено името й той.

Високо русокосо момиче скочи на крака и тръгна към нея с усмивка на устни. Другото, червенокосо и много красиво, се беше облегнало на перилата на камината. Физиономията му беше кисела. Не направи никакво движение, дори опит да я поздрави, и Лаура предположи, че преценява съперницата си.

— Радвам се да те видя — каза Ханичил и стисна ръката й. — А това е Анжу. — Анжу неохотно й подаде дланта си. — Мисля, че е прекрасно това, че ще станем приятелки. — Ханичил се усмихваше лъчезарно. — Мисля, че досега не съм имала приятелка, истинска приятелка.

— Това означава ли, че не си имала и приятел? — попита Анжу с надменна усмивка.

Ханичил я погледна изненадана.

— Ами, не. Том Джеферсън е най-добрият ми приятел. Няма нещо, което Том да не знае за мен. Е, почти нищо — побърза да се поправи тя.

Анжу повдигна скептично едната си вежда.

— Нима?

Ханичил каза, наистина ядосана:

— Чуй ме, Анжу, не ми харесва, когато хората въртят думите ти и насам, и натам и всячески се опитват да им придадат друг смисъл. Аз говоря каквото мисля. И не се опитвай да ме изкараш, че съм казала нещо, което не съм.

— Браво! — Лаура, очарована, запляска с ръце. — По-добре ще е да свикваш, Ханичил. Англичаните са специалисти в това да говорят неща, които всъщност не мислят. Ще те преметнат така хитричко, че дори няма да се усетиш И ще кажат, че си тъпа и дебелокожа. — Тя въздъхна прочувствено. — Знам го от опит.

— Обзалагам се, че никога не си имала гадже, Ханичил, нали? — Анжу отново я атакува.

Ханичил се изчерви.

— Никога не съм имала време да мисля за такива неща. Много съм заета. — Помисли си за Алекс и как сърцето й беше подскочило, когато той я беше целунал; и за цветята, които й беше изпратил. — Но всъщност имам гадже — каза тя на един дъх, преди да е размислила.

— Как се казва той? — попита Лаура, завладяна от играта.

— Казва се Алекс. Алекс Скот.

— Сигурно не е Алекс Андреос Скот! — възкликна Лаура удивена.

Ханичил ги погледна объркана.

— Срещнах го на кораба. Вечеряхме заедно. Той ме целуна — добави тя предизвикателно.

Анжу избухна в гръмогласен смях.

— Най-богатият мъж на света те е целунал? А, да, сега си спомних — добави тя присмехулно. — Известният, богатият, загадъчният Алекс Андреос Скот. Аз също вечерях с него, едва онзи ден, в Париж, в онова малко бистро, добре познато нему. — Тя въздъхна замечтано и вдигна очи към небето. — Той е толкова опитен, този Алекс. Толкова е секси и целува така добре…

— Престани! — предупреди я Лаура и погледна Ханичил със съчувствие. В нейните очи се бяха събрали сълзи. Беше унизена.

— Ти… ти, кучко! — извика Ханичил, обърна се рязко и тръгна към вратата.

Но Анжу и Лаура и без това вече не я гледаха. Погледите им бяха приковани в мъжа зад гърба й, който стоеше мълчаливо на прага и ги наблюдаваше. Ханичил се блъсна право в него. Избърса сълзите от очите си и го погледна.

— О! — възкликна тя.

Анжу бързо остави чашата си с джин и вермут, а Лаура изправи гръб. Ханичил направи две крачки назад, загубила дар слово от страх. Лорд Маунтджой ги изгледа все така безмълвно, смразяващо. Мина цяла минута, преди да каже с леден глас.

— Надявам се, че тази малка кавга не е обичайната ви представа за учтив разговор, млади дами. А ако е, ще трябва да заменя думата „дами“ с „кухненски прислужнички“. Струва ми се, че разговорът, който чух, е на това ниво. И съм сигурен, че и вие сте съгласни.

Ханичил оброни тъжно глава. Знаеше, че никога няма да се научи да се държи като дама. Лаура също разбра, че са ги хванали „на местопрестъплението“.

— Извинявам се, лорд Маунтджой — каза тя. Чувстваше се така, сякаш е изправена пред директора на училището за нарушение на правилника.

Анжу се поколеба само миг, след което се затича към него.

— О, чичо Маунтджой — каза тя весело, — това беше само разговор между момичета, това е всичко. — И го целуна по студената буза. — Отсега нататък ние всички ще се постараем да ви направим по-добро впечатление. Първо да ви се представим. Аз, разбира се, съм Анжу и съм очарована най-после да се срещна с роднината си от Англия. — Тя го погледна право в очите и го дари с най-искрената си усмивка. Както си и мислеше, той й се усмихна в отговор. Малко кисело, наистина, но опасността беше отминала. — Това е Лаура Суинбърн — каза тя, като не й даде възможност сама да се представи. — Мисля, че Лаура е от Йоркшир. А това — и тя махна небрежно с ръка към високата русокоса девойка, чиято глава все още беше сведена от смущение — е мис Ханичил, която е дошла чак от Тексас.

— Как сте? — каза недоволно лорд Маунтджой. Сега, след като вече бяха тук, той нямаше ни най-малка представа, какво да им каже. От години не беше разговарял с млада жена, камо ли с непозната. Замисли се с копнеж за Софи Маунтджой. Тя беше омъжена за негов далечен братовчед, който беше убит през войната. Беше обещала да се грижи за тях като квачка за пиленцата си. Той знаеше, че Софи Маунтджой не беше дарена с радостта от истинското майчинство и щеше да ги наблюдава зорко като ястреб. Когато Софи поемеше отговорността за тях, тези млади момичета нямаше дори да се опитват да направят погрешна стъпка. Да, помисли си той. Софи ще ги „вкара във форма за нула време“. Извади часовника от джоба на сакото си и провери колко е часът.

— Е, добре тогава — каза той, като отново го прибра в джоба си, — отивам в клуба си. Ще дойдете при мен утре точно в девет, в библиотеката. Ще обсъдим вашето бъдеще. — Той се обърна и излезе, като ги остави да гледат втренчено след него.